Щом филмът свърши
в забулена от мъгла дъждовна вечер,
ще легнеш във съдраните чаршафи
със десетки кръпки,
треперещо ще се завиеш
със хладното одеяло,
ще си представяш нечии ръце, обгръщат
като порок във задимена стая
изстиналите ти представи.

Изгубих го отдавна между редовете.
Постепенно.
Изплъзна се,
безсмислено се връщам във началото,
но не откривам шапките със коледно звънче
на зимата на две-и-осма.
Във стон внезапното събуждане
се блъскаше в студената ми стая,
гальовно ме приспиваше умората
след уплаха, след загубата.

Какво значи изкусно прикрито,
дори и превзето държание?
Зад маска лежи,
под хиляди катове дрехи,
навлечен във най-жаркото лято.
На бялото очите молят за подаяние,
но и това е лъжливо.
Лепкаво се хваща за полите на подминаващите
и оставя мазни следи по дрехите,
за да знаят,
че някога небрежно ще погледнат
дървото пред дома си
окичено с окъсан некролог,
съсипан от дъжда предната вечер.
"Помнете ме, ако не ми помогнете,
ако не успеете да ме запомните,
горете трескаво в незнание".
Ще те чака в самотната нощ в тъмното.

Прекалено сляпо
се губя в мъглата
позната.
Кожата ми знае кои са старите рани
и ги изблъсква от дълбокото
в съдрания си шев.

Крадеш, нещастнико,
без да си мръднеш пръста.
Убичаш първопричината
и я правиш на копие.
Като гъба попиваш, мизернико,
чуждите излияния
и ги прецеждаш
през своя си Ад.