Той

Знам къде точно искам да ида и какво да постигна
и в сумрачния заник на хубав живот да прострелям
живота недоизживян във всеки аспект на красивото.
Извънземната ти красота ме преследва навсякъде
и няма измъкване, и ме дебнат капани по пътя ми
и падам във дупки с гравирани стени
и там е все твоето име в крещящо червено,
във черно и бяло,
а ми беше толкова светло със твоята мрачност
и обичах тъмните краски, лицето, ръцете и думите.
Познатия ми непознат
замина завинаги във друга красива гора,
отиде си на свечеряване със друга жена.
Не е било лесно и няма да бъде
стоейки и чакайки пак да настъпи тъма,
но красива, прегръщаша и най-изстиналото тяло.
Не ще го дочакам, защото е другаде
и моята приказка я пишат вече различни хора.
Няма го, а толкова липсва на пръстите писането
и снимката, нощите, и трите години,
няма го, дори ми липсва да искам това,
което съм знаела, че не ще получа никога повече.
Превръща се в ад кръговрата на мислите
и потъва дълбоко до грешници,
загърнат в черен воал на сбогуване...

otnovo

Объркване на преплетени линии от минало време,
престорено смеене, вътре е пропаст без дъно,
напред никога не е било означено със ясните знаци,
напред е все тъй жестокото лутане сред близки лица непознати.
Далече е, дори невъобразимо недостижимо,
отчаяно истинско и просто ,ранимо.
Разчленява мисълта проклета върху намръщени лица,
размазва и грим и желание на мастилено лилави петна
и няма връщане назад.

когато избираш е нужно старание плюс изобилно количество смелост плюс плюшена мечка, която да гушваш вечер преди лягане плюс любим човек, който да те води и пуска, когато е нужно плюс един двама приятели, за да не е много самотно и мнозина мнозина познати на "здравей" и "здрасти" плюс поглед уверен, че всичко умерено ще понасяш оттук насетне и няма да даваш на подли измами, на ненужни чувства и горчиви драми да ровят където не трябва, и няма да има вече начумерени дни и безсънни нощи, защото далече, макар и не чак толкова, че да не го виждаш, е твоето "сбъдна се" и цялата радост, изгряваща сутрин с усмивка и отново вечер с плюшеното мече и с любимо човече .. и всичко е вече по-светло..!

Нечие продължение

В една обичайно топла зимна вечер тя откри един много дълъг конец на пода. Хвана го с два пръста и го разтегна. Конецът се оказа изключително еластичен и от пет сантиметра се превърна в няколко метра. Тя реши да си направи ласо и да улови дръжката на вратата - сега нямаше да й се налага да става и да отваря, когато някой почука. "Ох" - плесна се по главата - "ама нима забравих, че тук никой не идва". След това улови сянката на плюшената си играчка и докато я довлече до себе си, сянката се беше обесила и мъртвото й нетленно тяло имаше малък изкривен ръб на лицемерна усмивка - защото сенките не умират, а просто престават да съществуват. Или просто тя не ги забелязва, защото са миниатюрни малки точици в най-светлия ъгъл на стаята, които с напредването на тъмнината порастват като здрави и силни сенки, готови да плашат в кошмарните нощи. След като тя видя, че неуспешно успя да провали смаления дневен живот на една сянка, реши да си улови по-устойчив предмет, който да може да опипва и разбира с докосване и който да допълва със собственото си знание, и който да осмисля всяка сутрин и да го води за ръка вечер през сънищата си. И, О, ЧУДО! Дори само след като подхвърли леко примката, на нея в миг се улови прекрасен, бял и чист като сняг в девствена гора (леко лъжливо понятие - такива гори наоколо вече не съществуват). Един обикновен и толкова пълен със смисъл празен лист хартия, който можеше да моделира както си пожелае, да го намачка на топка, и да го хвърли в ъгъла при сенките или да го разгъне, след като вече не му е сърдита и да го глади ли, глади с невинната си ръка, докато не му остане ни един ръб и да е способен да се появи на конкурса "Най-неопетнения от мастило лист хартия" или "Най-гладкото нещо, до което човешка ръка може да се докосне" или за по-кратко (да помисбим и за тези, които не могат да запомнят дълги изречения) - "ЛИСТЪТ" с големи, искрящи червени букви, подчертани с бял неон. Със този лист тя можеше да се завива вечер, когато нямаеше да е така необичайно топло, можеше да напише с молив най-искрените си пожелания за себе си и след това да ги изтрие с гумичка, като че ли не е било и пак да мачка, да изглажда, да пише, да си прави фигурки, с които да цели сенки и отново, и отново, и отново...

Opa!