ще свърша в западните кръгозори
на дъбовата ви гори,
ще чакам Бог да проговори
във сплесканата ми глава.
Когато всичките отрови
пропият злото във кръвта
открия ли премъдрите простори
със птиците ще отлетя

очаквае прогнозите за киселинни дъждове да спрат,
да ни посипят с миро, с блажени думи, божествен мед,
към върха на Олимп, към небесата Христови,
очакваме да бъдем богове,
а се избиваме помежду си,
за да остане само един.
Монотеизмът расте между краката ни и ние го тъпчем
босоноги.

аз моля се белезите и празнотата да изчезнат във слънчево време, да преследват забулени духове във самоубийствения си глад

ако този живот би могъл да започне отново, нека бъде като разпятие, нека бъде бесилка и отчаян удавник веднъж, а пък после дано е пълен със щастие отвът разкаянието и дано е зелен и с цветя и безгрижин и нека в този живот да не изпитван недостиг, но и нека да нямам от нищо, понеже със себе си бих живяла, понесена от ветрове, разпилен прах на мъртвец и опадали капки след есенен дъжд - защо не можем да падаме вечно, за да не разбираме ударите на земята върху телата си?!

каквото е имало, нека остане като в старозаветно писание. Каквото е имало беше сътворение на черните нощи кошмарни и вечно ще бъде пробуждане до всяка автобусна спирка.щом някога дъжд е донасял усмивките, то нека вали днес безспир, да се скрием отвлечени от нуждите на своето тленно. дори и отвътре да викаме, ще го потулим със ласките...

моето малко тъкмо порасна,
тъкмо проходи безспирно
срез зелени морави,
във светлика на изтока
и беше простреляно,
кървави следи сочеха гроба му
и в ямата закопахме крехкото тяло,
заварих го на умиране
и с последния си дъх молеше
за опрощение.

Стопените мигове щастие
предричат греховно падение
по счупените пръчки на стълбата.

Някога от всички откъслечни спомени,
от разпилените тук и там части
ще бъде сглобено огромно,
ненаситно и гладно чудовище,
земята ще потъне във пепел,
греховни ще станат всички съкровища.

Трите пътя към рая са страшни -
щом удари църковна камбана,
щом куршум в тленността се забие
и сърцето във мъка само се убие.

апатия - все бягство,
не откривам друго,
няма свобода, докато си обвързан
с въжетата от всеки
уж последен пристан.
какво да дам -ех, колко много имам,
а бягат, те бягат надалеч уплашени,
все нужни отражения на
боязливия ми свят.

заслонът там ни обеща страстта на наивността,
на детски чистото доверие, разбудено у възрастен.
щом пътищата ни са били пълни със чудовища,
как сме очаквали да останем хора в ада?
ще видиш ли как гоня от подслона си
ненужните твари със мръсните замисли
да откраднат каквото могат,
понеже и те някога били са ограбвани.
какво се чака в пустотата, освен надеждата,
изникваща случайно на най-необичайните места.
ако не беше тя отдавна да са ни премахнали
от синьо-неочакваната шир на нашата земя.

запомни ли на кръстопътя ни
как безидейно се търсехме
през гъстата мъгла на смутното ни отчаяние?

ръцете загрубели са за допир.
в четвъртия завой се врязвам
със 120 км в час
пречупвам се от сблъсака.
рецете са изстинали,
мазохистично стиснали волана.