Музика(та)
изпарява нежно
неизтръгнатата
тъга
в послеписи
на мокри писма.

Плесница по бузата
отеква
във хладен коридор
с развален асансьор.
Отива във ада
ръката,
която удря
новородените прилепи
в тъмната ми пещера.

Не съм аз,
коя съм
във корени и буренища,
в анфас
крещя ви пас (съм).
Те все ме викат
от дълбоката дупка.
Вие ме молите
от близо,
аз съм далеч,
но не съм, защото не съм аз.

Изчерпах се да соча луната
под нея уговарям срещи
под белезникава полу-повърхност
под мрачен похлупак
на посивели облаци
под ПОЛУ-разрушени стрехи
под полупроядени дървета
с вкус на череша с червей.
Горчи.
Горчилката на кафето сутрин,
на сълзите вечер,
горчи умората
от повторението.
Отива си.
Животът се изниза.
Под всички тези удивителни
животът си направи
сатирично кино
и вечер се целуват под
полулуната,
измита от надвисналите облаци,
под изоставената стряха
с черешата със вкус
на червеи.

Смисълът дали е
в изкачването на подиума..
дали е само да те видят
дори и да не кажеш нищо,
снемайки отговорността
от смелостта си
върху учудените погледи,
върху уморените очи,
преяли от поглъщане
на измамни образи.

Няма значение дали отново ще се срещнем,
няма значение дали ще ме помниш дори,
аз просто искам да ти кажа една тайна. (Secret)

под този разбит покрив
ще откриеш ли
окапали коси по пода,
ще потърсиш ли
нещо за пиене
във шкафове,
обвити със паяжини.
ще четеш ли истории
по избелели стени,
ще чуеш ли как ти говори
със своето минало
и нежно те моли
"не руши".

С ръце под блузата
и с ускорения ти пулс,
с намиране на устните ти
в голямото тъмно
започна...
часовникът не върви назад,
с нахални стрелки потупва ни по рамото
и кзва "няма време".
Недей!
извивките изискват време,
отдаването струва обич.

спомен - неизчерпаем извор
от прохождащо едногодишно.

по претъпкани пътеки
във изоставена гора,
под индигово небе
с прехвърчащ сняг
мирише, да!
на меланхолия,
на тъжна есен
със погинали листа.
и който каже, че есента ухае
не е видял прострените ръце,
родени да убиват въздуха..
а просто се е взирал през прозореца
в мъгливи утрини.

не е видял обесени пейзажи
във рамки от преплетените клони.

безмълвно лампата осветява агония
и само тя ще бъде свидетел во веки
на мъките.
наричаха я слънце и я пренесоха в домовете си,
а слънцето запушиха с хартийка и тиксо
върху картоненото небе.
но децата мечтаят (все още)

и умеят да творят (неопетнено).
децата правят дупчици с ножичка,
а възрастни режат сърца
и все е свързано със светлината,
която безвъзвратно е изгубена.

Днес по-фалшива от всякога,
само под този дъжд сега
се заковавам на кръста.
Днес целят ме с камъни
под каузата "Да ти помогнем".
Със същите хора, но все по-навътре
навлизам
във пустия ден,
все по-далеко е
годината с вкус
на забранен плод.
Като че ли след ден...

Любов за пет монети
на всеки километър
отчаяно се зъби
току си я харесал

Последователно предавам
на изтребители заповеди
да падат в морето
и огромни вълни след сблъсъка
да разделят стареца от детето.

Смачкваш потта
на уморен градинар
с машините си.
Птиците отлитат на юг,
но ние не можем,
ние стоим като теб премазани
от по-силното.

В моите свещени дни
на посрещане на изгревите,
във всичките ми дни на земята,
със всяко събуждане
откривам.

Аз съм животно с пришити уши,
за да чувам воплите,
с пришити по пръстите копчета
аз търся иглата на Всевишния,
за да пробода устните и да потече кръв,
да боядиса ръцете в червено
и алено-кървава
да оставям вечер следи по вратите ви.

Потта подсказва недоразумение
с факта на притеснението,
също като изчервяването
и бързото дишане.


Дъхът не си отива,
дъхът ще пребъде във въздуха,
докато има кой
да се крие зад вятъра
под дървото на сянката.

В присвитите си колене крия побоя
на думите върху лицето ми.

През комин с дупка излиза дим
като от на катерица хралупа,
снегът хрупа, хрупа
под краката на еколозите,
които идват да вземат проба от катериците
и да запушат отворите
на тяхното живо.