Те двамата твръде отдавна разбраха,
че пътя освен с тръни е осеян с позлата,
че не е вече толкова страшно
понеже са свикнали
и понеже във време сегашно
не им остава друго,
освен да се озъбят на съдбата.
Те двамата щяха да останат прегърнати до края
независимо какъв ще е края -
статистика проста или сложна дилема от чувства
на раздяла.

Какво ще се случи със птиците ни, ако не ги пускаме навън?

Защо хората мрънкат?

- понякога е полезно, с едни мои приятели често се събираме да си помрънкаме, да се оплачем, накрая сме поуспокоени и почваме да мислим; нашето мрънкане накрая води именно до заемане на позиция.

- мрънкам за някакви неща които ме тревожат, които просто трябва да бъдат оставени времето само да се погрижи, нищо не може да се направи; в общи линии да се оплачеш и някой да се оплаче от същото срещу теб сродява души

- защото имат недостатък в характера

- защото като се оплакват очакват да получат съчувствие или поне да споделят проблемите си

- защото не знаят как да си живеят живота , живеят живота на другите или ако не могат и това поради пълната липса на правене на нещо започват да мрънкат и да недоволстват само и само да има някакви емоции без значение че те са негативни

Задачи

- Да присъствам на GM и да си правя записки за всеки екип;
- Да проверя сайта и ако имам идеи как да бъде допълнен/променен;
- Да пиша за Мрънкането" като типично Българска черта.(Защо хората го правят. Каква е ползата? Какви проблеми създава? Защо е толкова типично особенно за Българите?)
- Какво ме мотивира?
- Кои са нещата, за които имам нужда от подкрепа?
- Какви са потенциалите ми?
- Повече анкетни въпроси
- Идеи за база данни
- Тефтер
- Кубче Рубик и стратегии
- Игри за компания
- Лист с промените откакто..

Равносметка

Какво научих, от какво съм доволна и от какво не?

От днес не умея да чакам нито миг вече, макар и ограбена, изненадана, слисана, ти претършувам джобовете за още и още в неделен следобед, във делничен обед във мислите ми си играеш на криеница и бавно се разгръщаш със всеки мой спомен със теб.. Не искам да умея да чакам, защото ей там е смъртта и ми маха, дъхът си в ръцете си пазя и поглъщам знания, отблъсквам обиди с обиди и теб пак намирам на дъното, чакаш ме, протегнал ръка за здравей и довиждане...Ако се превърнеш във сигурност, обещавам да не увехна, но и да спра да раста, защото, знам, не е полезно да се страхуваш, но е смъртоносно да не излезеш от себе си, съдрал всичките си прегради, отвътре навън. Не бих могла да изтрия сълзите си вчерашни от нещо изгубено и повече не бих се предала в отчаяните ръце на прикрито отчаяние, аз съм тук, за да грабя, макар и ограбена, отново ще дойде момент да запълня опустошението след няколко бури, за да раста заедно с поуките от всяка спънка. Ако ме чуваш ти там зад вратата, с неприкрит интерес и неглижирани звуци, ако все пак решиш да ме слушаш на залез и да заспиш на прага ми, докато не те прегазя на сутринта и да обирам после парченцата ти за моето умопомрачение от неясните сънища, да те сглобявам уж както си бил, но според мотие щрихи, ако ме чуваш въпреки това предупреждение, моля, ето ти ножа, режи ми парченца от теб за да се събуждам с вълшебния ти аромат на плътско-душевно поучение и доволно да целувам разпилените ти по пода устни.

екипна работа

- Какви умения са ти необходими, за да бъдеш пълноценен лидер?
- Какво ще научиш за себе си ако си на подобна позиция?
- Какво ще научиш от екипа си, ако си лидер?
- Какво ще научиш ЗА! екипа си, ако си лидер?
- Доколко трябва да пречупиш лидерските си способности през личната си преценка за ситуацията?
- Как да обединиш холата в екипа си?
- Как да боравиш с различните мнения в екипа си?
- Как да стигаш до консенсус при взимането на решения?
- Дали твоята преценка за развитието на екипа е най-правилна, дори те да не смятат (въпреки положителния краен резултат)?
- Лично и професионално отношение в един екип

Въздухът в дробовете му не достигаше, силите му си отиваха с последни три вдишвания и нямаше шанса да й каже, че й прощава. Дори очите му бяха враг, защото вместо успокоение в тях се четеше ужасът и страхът.

Крадците на моите мисли в нейното легло или защо най-близкия ми човек ме предава?

Обратно на сцената

В студената есенна сутрин се събудих от алармата си и след минута-две протягане и прозяване отново бях готова да поема предначертания си работен ден - ставане, тоалет, задължително кафе и лека закуска, понеже не се изискваше много енергия за работата ми, и разбира се, никога не забравях леденото изражение на лицето си. Носех го като талисман, за да не се налага да ставам част от ежедневните пресилени разговори, милите усмивки и боботещия кръговрат на изтичащите им мисли. Всяко начало ми се струваше интересно, пълно с очаквания, но към средата отново оставах отегчена. Също както по обяд вече нямах търпение да стане 5 и да се прибера. У дома ме чакаха листите хартия, небрежно разхвърляни на леглото ми, като че ли цял ден течението се е опитвало да ги подреди в най-неустоимата за листи поза и те да ме съблазняват с извивките на изписаните букви и с опитите да гъделичкат мислите ми и да извадят от там малко очаквани обрати. Обичам вечер да се наслаждавам на свободата си. Това осъзнах преди седмица-две, когато бях подтикната да бъда себичната, която бях преди, да се грижа за дарбата си и да я развивам до степен самоуважение. Предполагах, че потенциалът ми е бил в творчески отдих, един вид да събере информация и да понатрупа малко емоционални сривове, придружени с физически неразположения, за да реши някой следобед като този днес да избухне отново в целия си прероден блясък и да осветява в червено-лилаво настроенията ми.
Най-добрият извод след двете години мълчание е, че това наистина е от полза, тъй като след дълго писане и (съ)преживяването на мои и чужди драми, най-накрая имам силата, вдъхновението и способността да седна и да се занимавам наистина сериозно с това. Да съм по-зряла е като да съм под нечий прозорец на любим учител (обяснявам думичката учител за мен е съпричастен ми човек, който умее да ме изслушва, пълен е с чар, сладкодумен и житейски водещ ме за ръката си), той да ми е подхвърлил въжето на познанията си и аз да се изкачвам, доста често плъзгайки се и започвайки отначало, но когато благодарение на навика или придобития опит успея да застана до него, да се усмихна широко, че вече аз ще съм тази, която ще помага и ще имам достатъчно зад (след) себе си за хвърляне (имам предвид въжета и мъдрости). И макар да не се доближавам до боговете в жанра, като няма да назовавам имена, все пак аз съм Бог на мислите си и мислите ми са моите строители.

Основни клавишни комбинации

* CTRL+C (Копиране)
* CTRL+X (Изрязване)
* CTRL+V (Поставяне)
* CTRL+Z (Отмяна)
* DELETE (Изтриване)
* SHIFT+DELETE (Изтриване на избрания обект завинаги, без той да се слага в кошчето)
* CTRL при плъзгане на обект (Копиране на избрания обект)
* CTRL+SHIFT при плъзгане на обект (Създаване на пряк път към избрания обект)
* Клавиш F2 (Преименуване на избраният обект)
* CTRL+ДЯСНА СТРЕЛКА (Преместване на точката на вмъкване в началото на следващата дума)
* CTRL+ЛЯВА СТРЕЛКА (Преместване на точката на вмъкване в началото на предишната дума)
* CTRL+СТРЕЛКА НАДОЛУ (Преместване на точката на вмъкване в началото на следващия абзац)
* CTRL+СТРЕЛКА НАГОРЕ (Преместване на точката на вмъкване в началото на предишния абзац)
* CTRL+SHIFT с който и да е клавиш със стрелка (Маркиране на текстов блок)
* SHIFT с който и да е клавиш със стрелка (Избор на повече от един обект в прозорец или на работния плот (desktop), избор на текст в документ)
* CTRL+A (Избор на цялото съдържание)
* Клавиш F3 (Търсене на файл или папка)
* ALT+ENTER (Показване на свойствата на избрания обект)
* ALT+F4 (Затваряне на активния обект или на активната програма)
* ALT+ENTER (Показване на свойствата на избрания обект)
* ALT+ИНТЕРВАЛ (Отваряне на контекстното меню за активния прозорец)
* CTRL+F4 (Затваряне на активния документ в програми, които позволяват да имате няколко отворени документа по едно и също време)
* ALT+TAB (Превключване измежду отворените обекти)
* ALT+ESC (Циклично обхождане на обектите в последователността, в която са били отворени)
* Клавиш F6 (Циклично обхождане на екранните елементи в прозорец или на работния плот (desktop))
* Клавиш F4 (Показване на списъка на адресната лента в "Моят компютър" (My Computer) или в Windows Explorer)
* SHIFT+F10 (Показване на контекстното меню за избрания обект)
* ALT+ИНТЕРВАЛ (Показване на системното меню за активния прозорец)
* CTRL+ESC (Показване на менюто "Старт" (Start))
* ALT+подчертаната буква в името на менюто (Показване на съответното меню)
* Подчертаната буква в име на команда при отворено меню (Изпълнение на съответната команда)
* Клавиш F10 (Активиране на лентата с менюта в активната програма)
* ДЯСНА СТРЕЛКА (Отваряне на съседното меню вдясно или на подменю)
* ЛЯВА СТРЕЛКА (Отваряне на съседното меню вляво или затваряне на подменю)
* Клавиш F5 (Обновяване на съдържанието на активния прозорец)
* BACKSPACE (Показване на папката, разположена с едно ниво по-горе, в "Моят компютър" (My Computer) или в Windows Explorer)
* ESC (Отмяна на текущата задача)
* SHIFT, когато поставите компактдиска в CD-ROM устройството (Блокиране на автоматичното възпроизвеждане на съдържанието на компактдиска)
* CTRL+SHIFT+ESC (Отваряне на "Диспечер на задачите" (Task Manager))

(http://support.microsoft.com/kb/301583/bg)

Най-удачния вариант е да се ориентирам към юридическата психология като магистратура и след това към криминология или криминалистика, макар криминологията да ми се струва по-удачно.

И един доста полезен сайт, благодарение на гугъл и Злобчо.
http://www.kriminalist.info/forum/index.php

Ще го изчета и може би ще се регистрирам.

Криминалистика и криминология

Криминологията е научното изследване на природата, обхвата, причините и контрола на криминалното поведение. Криминологичното изследване включва разпространението и формите на престъплението, както и причините и следствията. Това още включва социалното и правителствено регулиране и реакции на престъплението. Криминологията е интердисциплинарно поле на бихейвиористичните науки, с насоченост особено в социологията и психологията, както и законовите норми и разпоредби. Криминология е също така този дял от социалните науки, който се занимава с изучаването на престъплението в неговите индивидуални и обществени прояви.

Криминалистиката (на латински: criminalis — престъпен, отнасящ се към престъпление) е наука, изследваща закономерностите на подготовката, извършването и прикриването на престъпления, възникването на следи, събирането, изследването, оценката и използването на съдебни доказателства. За основоположник на криминалистиката се смята Ханс Грос.

Криминалистиката разработва система от специални методи и средства, основана на знанието за тези закономерности, която се прилага в хода на предварителното следствие за предотвратяване, разкриване и разследване на престъпления, а така също и при разглеждане на углавно дело в съда.

Предметът на криминалистиката включва изучаване на закономерностите във връзка с разкриването и разследването на престъпленията относно:

1. възникването, състоянието, изменението при използването на уликите, повреждането и унищожаването на доказателствата;
2. способите и средствата, правилата и препоръките относно: събирането, изследването, оценката и използването на доказателствата;
3. криминалистичните правила, способи, препоръки и методически указания за:

- общата организация на разследването;
- организацията на отделните процесуални способи на доказване;
- организацията за разследване на отделните видове престъпления.

Криминалистика и криминология

Криминалистиката често се бърка с криминологията, тъй като и двете са съставни думи от крим (лат. престъпление). Впрочем, двете науки работят успоредно в откриване на причините за престъпленията, но в различни сфери.

* Криминологията - наука за престъплението във фазата на неговото възникване,предотвратяване и извършване. Изучават се различни методики за превенция и т.н., като основното е престъплението да не се извърши, т.е. неговото предотвратяване.
* Криминалистиката - юридическа наука за разследване на извършено престъпление; откриване, изземване, изследване, оценяване и съхранение на доказателствата и разкриване на извършителя на престъплението, както и разкриване на обективната истина.

Как всяко ново е добре забравено старо

Бях свикнала да пиша всеки ден преди. Сега съм закърняла, уморена, все се оплаквам, мрънкам, намирам си оправдания, осъзнавам какво изпускам, но го отлагам, сякаш имам цялото време на света, а всъщност го нямам. Ровенето в стария ми блог беше доста силен подтик, както и думите на добър приятел. Мисля да заспивам и да се събуждам с думата "цели", да ходя с тефтер под ръка , да записвам всичките си идеи и да осъществя тези, които мога. Блогът ще е моя втори дом, най-вече вечер. Ще се опитам да му отделям по половин час вечер, да го разнообразя и да съхранявам всичко полезно ми.Не би било добре да отвиквам от подобни неща, стремежите ми към писане ще се възвърнат отново, ако съм постоянна.

След такова събуждане се чувствам преродена. Вечерните мисли вмъкват малко преувеличена нервност в недоспиването ми, червената лампа насълзява уморените от светлина очи. "Красивите хора" звучи, те са пред вратата и настоятелно чукат, те повишават налягането в черепната ми кухина и са се наименували мисъл едно, две, три и приблизително до безкрай. Гъделичка ме възбудата от пускането им навън- за да позволя на други да се преродят от старите.

лятото го отне есента
със брулещиия вятър и капещи листа
по влажна земя, по хорските глави,
детските викове отекват в есенна вечер,
а сутрин мъглата попива минувачи
на път повтарящ се от нужда.

аз съм далеч от хорски похвали,
от първи места и почести,гордост,
но пълна съм с грях като езичник,
преливам от хули,
днес крия гнева,
а утре показвам смиреност,
аз искам да бъда встрани от потока
и тихо да гледам разбити във пристан вълни
и моля за мисли,течащи по пръстите,
за да стигнат дотук.

Тези малки суетни женски вмятания, уж между другото...Тази уж прикрита гордост и нелепата усмивка от спомена преди време. Защо ми е на мен да научавам??!! Проклятието да визуализираш - да те гложди по цял ден като червей в дърво, проядена съм..

Ще си представям света си като мокрите дрехи след дъжд, които цедя до последната капка,
като капките на благоразумието и страстите, които попиват дълбоко по омърсения пот
и светът ми се подува до пръсване по своите оси, окръжности и обиколки.
Ще обикалят десетките тонове мисли със почетна стъпка около себе си,
във егоистично усмотрение.

Пълно е с терзания, когато една жена, създадена от толкова противоположни емоции, не знае накъде да продължи и не може да направи планове за близкото или далечното си бъдеще. Но някак симпатично е да виждаш как един мъж прикрива по доста нескопосан, почти детски начин нещата, които го терзаят вътре. И цялото това съчетание на тайнственост и показност привлича интереса и те загубва в лабиринта на мъжките мотиви, докато един ден не стигнеш до центъра на земята (му) и не разбереш, че там се крият всички първични сили, задвижващи този така прекрасен организъм и този тъй любопитен, откривателски, склонен към пресъздаване дух.

косата е поела аромата
на вечерни сладости и страст,
ухае на закуска във кревата,
на табла, пълна с похот
и филия хляб

там чака ме на ъгъла жената
със черна роба,без усмивка,
с уморени детски очи
и тяло на старица,
тя тръпне да я взема
във прегръдките си
и да полетим
към върховете си,
споделени,
уверена, че няма да я пусна
никога да падне,
а тръпки ме побиват
щом знам, че е зависима
от сигурност и знание,
от смисъла,
извиращ все от мен,
нагоре

ще палиш огън всеки път за моето спасение,
ще бъдеш и пророк, любовник и лечител,
ще ме изваждаш във поредно умопомрачение
и ще ме оставяш на брега си, да поскитам.
Днес Бога свой ще молиш за съдействие,
а утре ще потъпчеш всичките молитви на света,
ще бъдеш ням и сляп и глух,
когато липсва ми съмнение
и ще крещиш със тялото си срещу мене
ако превърна се в съпротивление.

За всяка сутрин имам план да трия незначителните думи,
да ровя в претоварения график на мечтите,
да си представям всяка топлеща и важна мисъл,
да я превръщам във картината за утре
и пътят да ми е съюзник за движение напред
към слънчевите ми простори, към лунните вечерни тайни.

Мрачна мисъл се спуска по нанадолнището на тази хладна сутрин, опиквайки се да избяга, но аз я сграбчвам и разтягам до неузнаваемост. Заедно се подхлъзваме към обеда, в очакване на творческо прозрение от знаците по пътя и от прескочените дупки. Тъй често се спъвам в кривите тротоари, че дори вече не ми идва наум да спра да тътрузя краката си напред. Всяко лице лекува вглъбението и ме води до кратки изводи - дали някога ще успея да разпозная измъченото минало по усмивката, дали ще видя успеха и бръчките, които е оставил след себе си. Милион пъти превозни средства пресичат малко преди мен пешеходните пътеки - къде е този косъм, който ме дели от мястото покойно!?

Животът се усмихва във началото,
в червено се прелива във средата си,
а малко преди своя край е пребледнял и молещ.
"Когато се раждам, мамо" -
сякаш шептеше с ударите на крачета във утробата -
"желая да съм във лилава стая,
и искам само твоите топли ръце да ме докоснат
щом за първи път проплача.
Не ме оставяй и за миг далеч от погледа си, мамо,
защото ще запомня всяко твое мъничко отсъствие
и вечер ме полагай на леглото си, до тебе,
за да те помня завинаги обгрижваща".

не се чувствам добре в собствената си завоалирана кожа, като зад сценична завеса съм се скрила и театралнича пред хората, които току-що изиграха тъй успешно пиесата.

изплашена по детски, утроено може би и този страх си няма име, този връхлитащ ужас е ужасът от опознатото, тази боязън е дупка, запълнена с боклуци, хапчета и угнетеност и не искам отново да потъвам там..

на много незададени въпроси намерих отговори, все нечисти,
отгоре се изсипва буря, отдолу ми пръстта размеква се,
калта поглъща целите крака, та чак до колената,
собственоръчно в мислите си се измъквам,
на много вече намерени отговори притурям още въпроси,
безспирно броя си стъпките предишни
и от тях създавам свето писание със моето име заглавие.

история с продължение

Миша събу домашните си чехли, приближи се към леглото и дръпна детската си светлосиня завивка с картинки от Мечо Пух. След това се мушна под нея и на светлината на открехнатата врата на детската си стая Миша се загледа в тавана, обсипан с изкуствени звезди. Тя нямаше плюшено мече, което да прегръща вечер, но пък за сметка на това си имаше цял таван със звезди.Погледът й пошари малко от най-голямата, която беше кръстила Небосводка, до най-малката, наречена Лунното дете. Миша се унесе в сънищата си, сънища като току що изкопани черни ями със сини стени и влажен въздух. Те не я плашеха, беше й уютно там, сред влажния лабиринт от коридори, зад всеки завой ново, невиждано и непознато, което не можеше да се нарече създание, понеже преминаваше за секунди пред нея и после се вграждаше в сините стени и допринасяше коридорите да стават все по-тесни и непроходими. Нещо теглеше Миша към всеки завой пред нея, като че кокалести пръсти стискаха лактите й и прехвърляха тялото й от един невиждан ужас към друг. какво ли ще е ако никога не се събуди и стените смачкат представата й за себе си в съня й? Дали ще се превърне в една от тези сенки, прибягващи пред своите хванати в съсен капан жертви?Миша отвори очи. Силно ги ококори, не знаеше, че вече се е събудила. Дали? Нямаше го любимият й таван със изкуствените звезди, не беше завита със синята си завивка, леглото липсваше, нямаше го и пода. Тя дори не беше във въздуха, защото въздух нямаше, с него изчезна и нуждата на момиченцето да диша и след това усети страшна липса в гърдите си. Щом като нямаше пространсто около нея, тя загуби дробовете си, хриптенето вече нямаше да я тревожи, всяка телесна болка се запечата в неориентираната й мисъл само като понятие за такава. Миша вече не усещаше, защото не дишаше, не се намираше някъде, а някъдето беше в нея. За миг премина мисълта, че може да е ицяла света и той да е погълнал органите й и така взаимно да са се самоизяли.

разтворените обяснения
и непризнатите желания,
изконсумираните спомени,
на сутринта затръшнати врати,
очи притворени,
без допир на ръце около тялото,
отново сън, умора тегнеща,
пореден списък с въпросителни,
дълбаене със нокти
между гънките на непознатото
и промененото,
но все така привличащо
с останките от стария ти смях,
със устните,
с прекрасните следи от тях

излизам и не се прибирам с дни, в дъждовно време и след него летен пек, очаквам равномерно да се изпаряват чувствата със времето, уви, годините са само за стареене. Под стъкления похлупак на страховете си разказвам си съвсем невинно приказки и се чувствам леко пресилено в своите опити да чувствам докосванията по прозрачната, тънка повърхност. когато следващия път ме видиш да се взирам в точка, застани на мястото й и целият ми свят ще се преобърне във правилния ъгъл на привличането.

вече съм сигурна, уверена и вярвам, убедена съм, че всичко, абсолютно всичко, което поискаш, се случва, стига да го искаш достатъчно силно, че всички тъжни вечери, целият репертоар от отрицателни чувства и то неверие е изпитание и ако успееш да ги пребориш, всичко ще бъде наред. най-прекрасното усещане за завършеност и най-мощните сили са тези на вярата и не религиозната, а вярата в себе си. няма да споря с никой, самосъжаленията не водят до никъде, ако не се самоизмъкнеш от тях. ТИ!

38 градуса - усещане за топлина
в прегръдките на най-любимия човек
и тридесет и девет се превръща в треска,
а на четиридесет и две е повод за умиране.
ако измерим заедно смисъла по целзий
ще се получи времево смущение
във рамките на три до пет години,
във брулещия вятър през прозореца
и пеперудите, свободно пърхащи в корема.
затворническо е да се привързваш,
оставаш зад решетките завинаги,
а по стените предните килийни наематели
написали са как обича се
преди обесването.

не искам нищо искрено да казвам,
лъжите трупат се на купчинки
пред входната врата и ме затискат вътре.
аз мога някой ден да скоча през прозореца,
за да поема пътя си предначертан във мислите
и само ако не е било времето ми за раздяла,
да се заровя в самосъжаления
за натрошеното си самолюбие
и изпочупените си телесни кости.
ако основите на болното съзнание
дават живот на мисли-изроди,
тогава целият ми смисъл ще е свързан със избягване-
какво ли значи чуждото усилие за помощ?

във моят безсмисленост дали ще мога
отново да се скрия на разсъмване,
във показното свое примирение
ще мога ли да счупя тъй твърдата черупка?
Въздухът, който държи стъпалата ми
твърдо прилепнали към земята,
дали ще ми помогне да летя?
Дали обвивките и ролите не са учение
за справяне със празнотата вътре?

къда са? и аз това се питам. не оставяй хладните пространства да те поглъщат смилаемо. Но не, те, червеите или ядат или биват премазани или се давят в локвите. Как можеш да си представиш този гроб, без да си виждал други такива с мисълта за липса. Понеже се противопоставяш и те наказват за своеволията си. Не мълчи. Тя няма да бъде обесена от последния етаж, поне не реално. Вървейки, стигнеш ли до извод, значи си в неправилната посока. Изводът е последната крачка към белия тунел. Мишки и мишелови във вечната борба за предимство по критериите брой и сила. Звъни ми вратата,всеки път щом се шмугна в отчаяние. Когато спрат да застават на прага ми, тогава няма да изляза никога вече.
Защото искам,мисля и съдя. Същинска статуя, изцапана със спрей. Закривени във устни усмивки... ядосани устни прокарват по тялото влажни, неопитни дири. На прага е той и вечно ще чака своето желание гибелно.
Какви са те във разговорите среднощни? Погубени 18 години, по Коледа, не ти мисля злото, но мисля си своето.

стомашните ми болки целите обвити във вина и гняв престорват се на лекичко обидени, а вътрешно кипят. главата ми не го побира, море е от обсебвания, няма време и няма спасение и искам да е без болка в края, един чудесен вечен сън за мен, предписан ми безплатно от самата себе си, вървя, без да пропускам ни една черна зловеща дупка и във капанът на малките мишки откривам следи от мухлясало сирене

във моятоа лъжичка те събирам,
за да те сложа във кафето си
за сутринта да си ми убеждение,
че ще съм будна още ден.
Не искам пак да колабирам
във мисли, в страхове и
най-малко във очаквания,
ако ги събудя ще е лошо,
като триглава Ламя,
покачена върху ябълково дърво.
не ми се ще да си ми принца,
понеже много ще се възхитя,
а вече не вярвам във прехласването
и умопомрачението.
За мен всичко след това
е тъй опростено и глуповато,
че дори не може да направи впечатление.
Най-нужно е спокойствието
и мир душевен и спокойно дишане
и малко интерес - пак интересна гозба
от смирение ще се получи.
Примирение да се задоволя
с това, което е останало
от хиляди божествени стъпки,
крачили по моя килим,
изцапан, изпонакъсан,
овехтял вече.
Да, аз съм на 100 плюс
деветстотин деветдесет и осем,
когато се опомням сутрин
след опустошението
и съм само на три във опитите си
да опознавам непознати чувства
и съм на двадесет и една,
щом си скубя косите,
с които съм можела да те обеся
за зависимостите си.
А дали съм родена, когато си мисля
колко е страшно, че няма да има живот
след кактусовото изсъхване
поради влагата в пустинята.
тъй нелепо кактусите си заминаха
със моите сълзи,
а само исках да помогна...

назад, назад със съвършената усмивка,
разтапяща лимоновия чай,
далеч от моята обтегната обвивка,
недей разпъва струната за стон,
въздишка няма да излезе,
нито дори преглъщане.
не искам да преглъщам страховете,
дано разтапят се в конвулсиите на тялото,
дано обгърнат ме във топлата прегръдка
на неочаквания ужас
и да се скрия.
Недей да се опитваш да ме люшкаш
като новородено във бебешката люлка,
не искам твоите уроци за прозрение,
аз вече съм видяла и отвъд.
Отгоре ми се стича водопад
от неосъзнати все още истини
и излизам мокра на сцената,
докато ръкопляскат на предишния.
Звезден час, сама се прехласвам на себе си и
на творението си - броя си вече
отчетливо ребрата изтънели
и с пръсти мога да ровичкам там,
във разстоянията телесни
и да засявам убеждения
във десет милиметровите разстояния.
Да дълбаеш тялото си не е чак тъй трудно
и болезнено,
както изглежда по филмите.
Стига само да има прозрение
за измама
и ще бъдеш там, на първия ред,
за да опиташ от самонаказанието.

и хапките, непреглътнатите,
все тъй засядат ми във гърлото,
давят ме във недоразумения,
затворените звуци не се чуват.

**
Чудовищно е как един Бог е способен да отнеме надеждата на тези, които вече са изгубили връзката си със света, и то само от плитък морал за човечност. Цедката на разбиранията прекалено много се разпори и някои биха го разбрали погрешно, раздавайки неточна справедливост. Ако обаче това мислене се разпространи, никой никого няма да успее да спре в опитите да останат само избраните. Наистина ще се самоунищожим...

днес един човек ме хвана за ръката и каза, че се радва, че ме познава - право в очите, без недомлъвки, без да се замисля и аз се почувствах за пръв път от много време насам отговорна за нечия усмивка :)

не ми се върши абсолютно нищо, дори не ми се стои на стола, не ми се спи, не искам да се взирам в една точка, не ми се разговаря, в момента дори не искам да се движа. Ако можех, бих си създала безтегловност и нищо да не ме притегля към никъде. И разбира се, да звучи музика като масаж за ушите.

пръскам отрова като змия, сама погълнала вече стотици отровни, болни думи, сега бълвам огън и жупел, разговаряйки наум със смразяващото мислите изчадие...

нека съм груба, цинична, да ми се лепнат хиляда определения, от които да не се почувствам добре - и все пак ще продължавам да вярвам, че всичко се връща. и не от злоба, нито заради справедливостта, нито заради баланса - а заради самото повторение.

инжекции, болници, ревящи бебета, стари жени, говорещи как са изгубили мъжете си или цитирам "аз ако умра на него ще му е добре, но той ако си отиде, нищо няма да мога да направя". Ужасът на болниците и разговорите там и мястото, където можеш да заговориш напълно непознат относно здравословните си проблеми и той да прояви разбиране и да остане с усещането, че не е сам. Че кое му е лошото да си сам? Като че ли не можеш да се справяш и сам - можеш естествено, и то доста сносно, по-силна дума не мога да кажа, нещо като закърпване на вече овехтели панталони, вадиш, забиваш игли в тях, надяваш се още малко да издържат. Също като тялото ти, което неимоверно крачи към дупката.

колкото повече изисквания имам от хората около себе си, толкова по-лошо - и не става дума да съм нехайна за избора си, а че въобще избирам. Спускайте се с главата напред хора, не се знае дали утре няма да ви блъсне кола, по-скоро мен би ме блъснала, като пресичам нехайно

подтискането води до униние,
пределно ясна съм сама по себе си
пред себе си.
безкрайно дълго е пътуването за натам
и хубавото е, че има избор
за спиране в крайпътната канавка,
че имам две ръце да изкопая дупка и да се скрия
или да сложа табела СТОП
или да си построя ограда с бодлива тел
и никой никога да не пристъпи там.
въвв глупавия маскарад с пропаднали,
издигналри се и застинали
умрели отвътре хора
ще се присъединя като невидимо,
неискано отражение
и стъпките на музиката ще ми намомнят,
че има смисъл,
но само още малко..

ако имах полов орган на мъж щях да блудствам с най-нещастните и да се родят изродите на моето семе, щях да ги поставя в гнездо на върха на стогодишно дърво и да ги храня с червеи и когато умрат от глад, да ги изяде храната им.

аз не искам да се връщам във утробата,
не ми се върви назад,
защо ли просто нищо да е нямало
и аз така безследно да изчезна в нищото?

усещам всеки земетръс-
това е като дишането на земята
под нозете,
бълнуването на недрата
и кошмарите в главоболието ми
и разрушенията в спокойствието

хвърлен камък, казана дума,
докато носиш бремето,
неизносено дете,
отрова във вените,
тече и се плъзга убийствена мисъл,
разгаря се огън във подтик за спасение,
в побутване от външни безизразни,
нищо-не-раз-би-ра-щи размазани,
изкуствени, непознати хо-ра!
говорят за промяна, бълват безспирно,
неуморно молят за крачка напред,
никой не обича да гледа друг в блатото
и те са щастливи, когато приемат
ролята на спасители
и когато им поникне нарцистичен ореол
от самодоволство.
не е за нас славата, а за тях,
пък звездния наш миг ще е
на собствените ни погребения,
тогава всички ще плачат за нас
и ще ни отрупват с цветя.
дано сме успели да ги победим поне тогава.

аз ще се изпаря, докато пропадам в дупките,
като пара ще изчезна с лека топлина,
там горе на небето ще се запиша
за позиция "хвърляне на гръмотевици"
и ще целя пошлостта, с която са ме стреляли
до кърваво в сърцето.

оставайки сам, в изолация със самия себе си, започваш да се страхуваш, а стане ли това си правиш сметка за приоритетите. Несъмнено по пътя винаги остават неоткъснати цветя, налага се да ги подминеш, защото там нещо свети, очаква те, пък било то е светлините на приближаваща се кола в пуста улица или на линейка или на нещо, което ще те събуди от унеса и не се знае тук ли ще се събудиш или оттатък или дали ще се окажеш в кома или ще потънеш в забвение в някоя канавка. Страхуваш ли се, или се вцепеняваш или действаш. А какво ако страхът ти харесва, ако напрежението те храни, ако сърцебиенето ти ти подсказва колко е реален ужаса.винаги има два изхода - с хора или сам, напред или надолу, с тълпата или върху нея.. все крайности. в глупавото самовглъбение, в съдраните от нокти ръце, в дилемите, в самото мислене на себе си е трагедията. и спокойствието не успокоява, спокойствието е за починалите, или поне за близките им част от общото утешение е спокойствието. отговора не е в напрежението, не е в бездействието, нито в спокойствието, не е в апатията, не е в колебанията и съмненията, нито в лутането между дали или. отговора лежи на дъното и чака гмуркането. някои все така само се взират с надеждата, че самото поглеждане в него ще помогне, но уви, трябва да е в ръцете ти, трябва да премине през преживяванията ти, през споделянето с други като теб, в самото споделяне се крие утешението, тласъкът може да си го дадеш сам, но не и баз помощта на други, защото както го правиш заради себе си, го правиш и за да бъде видяно и защото си част от някаква си общност , наречена кварталът ти или дори обобщено човечеството и в същото време си шепа прах в смъртта си. и дали е само износване и малко живот на белтъци сред други белтъци и дали накрая си отиваме само защото белтъците ни се вкисват, а здравите нямат нужда от аромата ни, дали биваме захвърлени от някой там, с неизвестно огромни сили, дали можем да се променяме или се променя само средата край нас и ние просто се нагаждаме. Да, отговорът лежи на дъното на себеопознаването, но почнеш ли да го търсиш, тотално ще затънеш. Дали пък не е в безгрижието и в простото оставяне на времето да мине край теб или трябва да се разтопиш във времето и да станеш история или да си настоящето за себе си или плановете на другите за теб или собственото ти бъдеще в твои ръце или в чужди, дали имаш нужда от свободата да избираш и по дяволите ако я имаш какво да избереш в свят на неограниченост толкова затворена и херметизирана в кутии с примамливи надписи - добро е, а какво знаят те за това кое е добро за теб, и защо всичко е пълно с толкова стереотипи и защо хората не вярват в чудеса и не вярват че са специални и са злобни, завистливи и озверени и обезверени и в какво да вярваш в кякакъв написан Бог или в себе си, обесен върху себепризнанията си за немислимото. дали да се закотвиш и да отстояваш докрай или да се движиш напред с останалите или назад с тях, дали изобщо да си с тях, да ги обичаш ли, когато не можеш да обичаш дори себе си, защото не се познаваш, а опознаеш ли се, няма да можеш да изпитваш, а просто ще знаеш преливащи факти и познанието ще те съсипе с нищожното си гигантско отчаяние. ....................

щом другите представляват интерес, а аз такъв във себе си за себе си не откривам, щом другите са отворената книга, а аз читателя, то тогава имам нуждата да ги чета до последната страница, имам нуждата да докосвам обаяния и да се очаровам, имам нуждата да обичам другите, за да обикна себе си чрез тях

празно ми е, думите ми са празни,
лицата им са само щрихи към тяло,
техните думи са шум,
а аз все гледам нататък,
но нищо не виждам, освен празно шосе,
през прозорците виждам празни сгради,
уж чисти прозорци, но нищо оттатък,
измит интерес и апатия,пуст кръговрат
от немислимост във празна глава.
щом затворя очи по-синьо е.
дали и в края на тунела ще видя
същия този небесен цвят
да ме посреща като заместителка на слънце?!
празно е от напразни опити
да се роди нещо изпълнено със съдържание..
**
дали се стреми малката животинка
да изгуби смисъла
като чупи краката си с бягство
и припада от умора
по време на най-силно слънцестоене.
избяга от клетката мисъл,
строшила с надежда оковите,
а те са били от недоверие,
а то се е родило от смачкване.
и си представям как гладя всяка мозъчна гънка с ютия
до пълна забрава, до гладкост и фин завършек,
за да има какво да се мачка.

времето ми е безумно грозно и отчаяно, времето ми е самотно отминаващо край мен, през мен, но не остава, времето ми дава временно спокойствие, но най-често носи бури, а другите във времето и времето ми с другите и другото ми време и тяхното и оБщото са неделими. Абоче сравниш ли ги с моето са все по-будни и любопитни, а моето е скучно и храня се със времето на другите и с техните времетраения в моя миг и изяждам всеки образ, попивам всяка дума, а после ме питат - "как помниш това". Защото тяхното време става мое.

искам високо в планината, наистина високо. като Фродо и Сам да изпълнявам мисия, да си имам дружка, с която да вървя, преодолявайки! Искам планини и долчинки, и полянки, снежни върхове в далечината, гъсти гори, камъни.ТОЛКИН се запечата.

истината - че съм жалка
и незримо малка,
че светът си съм събрала
в двама души
и едната май съм аз,
че затворих ви вратата
и заключих с катинар.
нямам павилионче за билети
и не тая май никакви
обикновени чувства,
апатично привличам самотата,
в унеса на празнотата
май не искам никой да познавам.
истината - че съм жалка..

не търся да раздухвам пепел от угаснал огън,
да будя онемели от очакване изгубени души,
това, що беше за урок, дъжд го напръска -
изми го и го смеси с калния поток.
във бледорозовите залези със липсващи дъги
да се роди причина за очакване на утрото,
във пълнолунните ми охладнели нощи
да има как очи в очи
да се преборя с тъмното
с надежда от кибрита на преминаващ странник
за малката кибритопродавачка

не искам нищо да се връща - нито мижави остатъци от окаяно минало, нито вече преживени емоции. Искам да си имам мечта и подкрепа

защо ни е щастие, след като ще го изпуснем? и май никога не бива да е в ръцете ни. може да си го представим като част от дългия път - все някъде се спираме и ни харесва да стоим там, за жалост няма как завинаги, защото пътят ни зове. а споменът за крайпътната спирка ни крепи до следващата такава. а какво, ако няма следваща? а защо трябва да вървим по пътя?

сънувах малко злобно момиченце, което уби баба ми, а после унищожи светлината и звука. миналата седмица сънувах, че съм призрак. после, че спя с доктор Хаус.. а след това Сойер от ИЗГУБЕНИ се скиташе в една гора на свечеряване.
Изгубени свърши... Ще се помни дълго, доста интригуващ и силен край, добър сценарий, паралелни реалности и най-важното - трябва да продължаваме напред.

обичам мирната завършеност
след дълги пътища на осъзнаване,
обичам точно и навреме
да идва всяка мъдрост
подир преживяното.

днес тази липса подобна е на птица,
днес ще се доближа за кратко
и ще те прогоня.
за утре ще си мисля във гарваново-чернопери краски,
неизрисувана картина
върху очакващо боите ми платно.
*
уж лятото ухаело тъй важно
и гордо пъчело се с аромат
на случили се важности.
но тук тъй си ухае всяко лято
и няма нищо по-различно.
със дъно нека да е ямата
създадена да е бездънна,
със дъно, за да се удрят
безсмислени упорства
при стремглаво втурване надолу.

скучновато е, някак апатично кръговъртене в познатото, в ежедневното и няма какво да те откъсне, няма я тръпката да се събудиш сутрин и да си кажеш наум "ех, какво ли хубаво нещо ще ме сполети днес". не ми се мисли за преди, преди си е преди, нека си стои там и да вехне с мъдростите си. къде ми е "после-то", за да знам какви да ги върша днес, за да ми се получи то. някак си безсмислена ми е картинката - трябват хора, обгради се с хора (повтарят гласовете-съветници).. хора, къде сте?

край пътя растат глухарчета,
в канавки умират катастрофите
в пламъци,
във светлите празници
почернени са дрехите,
във мрачните ни дни
навън пече слънце
и бие с лъчите си,
защото не знаем
и не ще се научим
да спазваме тоновете,
да запазим синхрона
или да го създадем,
противопоставяйки се.

боде ми апатията
чудно избистрена
макар и от кални води,
замъглени спомени,
мътилка от кафе,
в което виждам бъдещо безсъние.
занапред ще бъде все така
ако не бъде,
нека споминем се
в разкаяния,
нека цедим болката
и я пием
и мачкаме
честолюбието.

за седмицата на моя пясъчен залив във залив без море и без опасност да се разруши и за това как намерих извор в себе си и избягах от гнева и от отчаянието и се моля да не се връщат скоро със същата сила и се моля винаги да намирам опора в себе си, само в себе си, защото никой няма да разбере каква точно да ми даде, а налучкванията само бегло ще се приближават, и се надявам всяка прилика да е прилично осъзната и неотхвърляна от самото й начало, но осмисляна.

всъщност им харесва да изпитват болка, да се самонараняват, да изпадат в депресивни състояния, защото така имат оправдание, имат причина да не продължават, а да се закотвят на едно място, защото пътят напред е изпълнен с наистина непреодолими препятствия и защото може би стоенето на едно място ги връща назад, много далеч в детството, където е започнала всяка травма и тръгнат ли оттам ще оберат бурените, които и до днес покълват в сърцата им, за да са ясни пътеките, по които са вървели и да е леко..уж да е леко. Всяко закотвяне е опит за промяна на възприемането на досегашните преживявани Всяко спиране е един такъв добър повод да натиснат спусъка и да се самоизстрелят в близкото бъдеще с надежда. А дали я има или е само виновно самоубеждаване от страх? Да, те обичат да стоят на едно място, за да съберат сили за изстрела.

самопричинено самонараняването самоосъжда на самосмърт СЪМненията и ги прави факти!!
самосъжалението не е само, а е ръка за ръка със смъмрянето под носа, самокритицизмът никокум не е нужен, ако не е градивен, а унищожителен! как се спира достъпът на негативизма към излизането му или как се запушва, ако извира гейзерски!?? как се ругае!?? и как се стига до "стига"? какво толкона разтърсващо още (колко още) трябва да се случи, за да се включат защитните сили и да кажат "продължи и стъпчи".

аз не мога да спя заради надвисналите облаци,
не мога да се храня от преливащите мисли,
защо ли е нужно?

посветено

буревестник прелита редовно
и оставя след себе си дупките
пълни с мръсна дъждовна вода
и във залези огненогаснещи
се стопи силуетът прекрасен.
ще очаквам безкрайно луната
да разкрие нечувани истини..
ще помоля най-искрено сенките
да ми върнат обратно зората
и ако никога туй не се случи
пътеводна звезда ще прекръстя
на името на светлината.
в непрогледните нощи ще търся
и намирам опипом пътеки
и през спомени бодро ще крача -
увенчани със мъдрост навеки

ако е останало нещо, то е остатъци.
изстудено, премръзнало в топлия климат
като боклука на сметище, като цялото сметище - подминавано.
ако е останало нещо, то е измръзнало
в последните две зими.
ако все още има надежда,
то не огън ще я разпали,
а обич.

Той има само своите ограничени движения в един кръг насред стаята, отбелязан с бяла линия, която не бива да бъде пресичана и само ръцете му молят за навън, а краката стоят си без мнение.

познати са ми само неговите кръговрати във болката израснала като изчадие до Библия, признавам си, че проследявам мисълта му с последните си жизнени усилия. катеря се по утопичните му стълбици и неочаквано достигам изходи, но не решавам да изляза. проглеждам в тъмна стая и очаквам магически да светне крушка. удавник щом за сламката се хваща ръката му не бива да пропуска.
очакването е като частицата, която във водовъртеж се спуска
и ако има как да скочи от върха скалист,
и ако има как да скочи,
и ако има как
и
ако има
въртящ се свят под неизпозлвани криле - те ще летят към дъното
и винаги ще има кой да ги очаква.
Винаги има кой.

Мила резенка от лимон
бъди така добра да вгорчиш
усещанията ми
и да ме направиш силна срещу всичко,
което като уличен камък се опитва
да ме спъне.

изхвърлена през отраженията на сенките си

само ако вдигнеш глава ще видиш дъгата,
само ако вдигнеш - децата ще пръснеш по пода...........

храносмилай с вълни от стомашни сокове
всяка нервна мисъл

ИЗВЪРЛЯНЕ! На деца недоразвити -
в боклука -
от вашите недоизмити грехове
и платени аборти.

нападнат от дивото навън
отново ставаш сляп
във дупка
на семейство подземно.

адът е при червеите.

Небето е ако те обесят на дървото,
или ако скочиш от най-високия етаж.

Раят е самопожертвованието.

Смисълът е да се бориш сам.

Краят е възмездие.

А по средата раздърпани театрални кукли,
а помежду им пребито доверие,
а върху него премазани блянове

боязливо падение в мрачна самотна дупка
се бори със повика за навън, за откритост
и в кърви и пот загиват милиарди
незащитени нервни клетки.
от цялата тази бъркотия
ще се роди ли щастие във оранжерия,
за да бъде пазено
или ще пораснат бурени,
заплашвани от бурите.

облаци пробиват си пътища през слънчевия дом на изгрева, облаци с бури заглушават ушите и светът се превръща в екран драматичен със безгласни сълзи, с притиснат между зъбите смях, с прикрито удоволствие дори от малките жестове и неприязън към липсата на любимото.

ще ви изгоня отвън, гласове, разправяйте се пред вратата ми, и моля, не вдигайте шум, защото със щурм ще поваля всяка ваша физическа борба и ще я превърна във възмездие и храна на небесните твари. (дали вечер във тъмното обикалят призраците на прародителите ни?)

Истината се протегна след двугодишната си дрямка. Дълго разтрива кокалестите си пръсти, окапали от гнилота и забрава. Слънцето се усмихна,процеждайки летните си лъчи през пердетата. Истината изкриви устните си в облекчаваща усмивка, очите й злорадо блестяха, тялото й беше изцапано с кръвта от убийството на една дълго пазена тайна. Истината се приведе, смали се сякаш, падна на пода и стана тънка колкото килима. А след това се понесе - мина през цялата стая, пресече вратата, пресече големият коридор, стигна до входната врата и се провря в пролуката между пода и дървото. НАВЪН! Озари я възмездието. Тя се изправи отново, в целият си величествен ръст. Наоколо нямаше жива душа. В неделя сутрин всички спяха на тази тъй тиха уличка. Истината полетя, тя се понесе, оставяйки вятърът да я разнесе навсякъде,където тя би желала да бъде. А това ще рече - при хората, които трябваше (не че искаха, не че предполагаха) да узнаят.
Когато всичко свърши, тя се оттегли в покоите си. Тежикят похлупак на сандъка се хлопна над главата й. В същото време едно дете затвори току-що прочетена книга и изтича на двора, един старец падна от болки в краката си и не се изправи повече, млада жена пропадна в дупката на умопомрачението си и никой не се сети за нея повече, мъж на средна възраст се вкопчваше във всяка успокояваща мисъл за бъдещето си, белязано от проклятието на лъжите.
Луната не издържа на цялата тази глдека и самоубийствено скочи в черната дупка, намираща се на 10 000 светлинни години от нея.
Младият елен препускаше из гората и никак не подозираше за настъпващия апокалипсис.

опитвам се и се старая усърдно, уж! всеки ден с едни и същи деградиращи мисли и все за сламки, за да зе извъртят в усмивки, все за сламки се хващам!осъзнатият проблем бил половин проблем... за протегнатите ръце давам вссссичкото си гориво, за изгубените в нервни, прикрити изблици дни купувам на безценица моменти с надежди - от малкото павилионче за захарен памук.

отново ще застеля с нищета
проскърцаното си легло,
на топло ще увия старите болежки
все следстиве от прежни грешки

за себе си се чудя
дали теб те е грижа,
дали завиваш се
с простори от звезди,
дали твориш,
докато се изниже
нечакан спомен..
щом те сполети
незнайно и ненадейно
лято краткотрайно,
ден за ден,
луната ще ти осветява пътя
тъмен във гората
на детски приказки..уви,
само в съня ти.

Част Две
горчилката ти щом убие
радостта ти
във пустотата на безумно сиви дни,
щом ангелът замине от света ти,
залей живота си със миро..
и продължи.

Част Трета
по восъчни пътеки
не оставяй стъпки,
че лоши погледи
преследват скромността.
Във детските очи
намирайки спасение
ще се удавиш
в благосклонността.

Част Четвърта (Епилог)
ненужно сбогом
в света ти,
пълен със подобни,
очаквано,смирено облекчение,
изтрий челото си от всяка болка.
Довиждане не е като
Чао до следващото свиждане..
а като вехнещото цвете
забравено през зимата навън.
Амин!

във наблюдения премина
и тази тъй студена зима,
във запечатани усмивки,
отминали забравени,
в преструвки за
"не е възможно" и "не е било".
*
романтично нощем сънуваш Преподобния,
умолително отправяш покана за по-добри
земни, споделени дни.
*На прага днес ще те посрещне слон
от приказките детски,
във спалнята елен с рога
ще украсява над леглото страстите,
а в кухнята ще бъде омесена каша
с аромат на увиснали във времето въпроси.
*
А отговора се намира в смелостта ти
да кажеш "Не"

аз бих самоизяла всяко чувство
на фона на прозоречния залез и
ако имах силата на Господ
бих създала небесна твар
да сипе гръмотевици върху ми.
*
изкачва се по гърлото ти сухо
неземен, неочакван стон,
преглъщаш лудостта си глухо,
затисната с полуживи,
вкиснали стомашни сокове
с вкус на житейската горчилка,
която сутрин си изсипваш във кафето.

дълго молих аз за твоя благослов
и повярвах във божествените думи,
преродени с твоя образ на земята,
но вина във множественото число
ме закотвя бързо в нищетата
на самовглъението, самопричинено
от самостоятелни деяния.
Днес и до края
ще бъда грешница
и ще поставя огледало срещу ви,
за да огледате телата си
и да прозрете
същото (някой ден)

в символично тайнство ще потъне моят небосвод,
сред мъгли ще се изгуби, скрили най-последните лъчи,
буреностни облаци ще изсипят целия натрупан гняв
върху отпуснатите ми ръце,
неспособна да се защитя,
ще пронижа всяка мисъл за спасение..

как ще ви е удобно тази вечер, Мис? Дали приседнала тъй кротко на стола до мен, заслушана в приказки за отвъд, дали на ръба на прозореца с куршумните помисли за тиха, прозоречна смърт, дали във леглото в поредното бягство във сън...

какво искам от живота
в разпенените от бурите вълни,
каквото исках го получих,
защо сега удавникът ми
не открива сламка?

ще свърша в западните кръгозори
на дъбовата ви гори,
ще чакам Бог да проговори
във сплесканата ми глава.
Когато всичките отрови
пропият злото във кръвта
открия ли премъдрите простори
със птиците ще отлетя

очаквае прогнозите за киселинни дъждове да спрат,
да ни посипят с миро, с блажени думи, божествен мед,
към върха на Олимп, към небесата Христови,
очакваме да бъдем богове,
а се избиваме помежду си,
за да остане само един.
Монотеизмът расте между краката ни и ние го тъпчем
босоноги.

аз моля се белезите и празнотата да изчезнат във слънчево време, да преследват забулени духове във самоубийствения си глад

ако този живот би могъл да започне отново, нека бъде като разпятие, нека бъде бесилка и отчаян удавник веднъж, а пък после дано е пълен със щастие отвът разкаянието и дано е зелен и с цветя и безгрижин и нека в този живот да не изпитван недостиг, но и нека да нямам от нищо, понеже със себе си бих живяла, понесена от ветрове, разпилен прах на мъртвец и опадали капки след есенен дъжд - защо не можем да падаме вечно, за да не разбираме ударите на земята върху телата си?!

каквото е имало, нека остане като в старозаветно писание. Каквото е имало беше сътворение на черните нощи кошмарни и вечно ще бъде пробуждане до всяка автобусна спирка.щом някога дъжд е донасял усмивките, то нека вали днес безспир, да се скрием отвлечени от нуждите на своето тленно. дори и отвътре да викаме, ще го потулим със ласките...

моето малко тъкмо порасна,
тъкмо проходи безспирно
срез зелени морави,
във светлика на изтока
и беше простреляно,
кървави следи сочеха гроба му
и в ямата закопахме крехкото тяло,
заварих го на умиране
и с последния си дъх молеше
за опрощение.

Стопените мигове щастие
предричат греховно падение
по счупените пръчки на стълбата.

Някога от всички откъслечни спомени,
от разпилените тук и там части
ще бъде сглобено огромно,
ненаситно и гладно чудовище,
земята ще потъне във пепел,
греховни ще станат всички съкровища.

Трите пътя към рая са страшни -
щом удари църковна камбана,
щом куршум в тленността се забие
и сърцето във мъка само се убие.

апатия - все бягство,
не откривам друго,
няма свобода, докато си обвързан
с въжетата от всеки
уж последен пристан.
какво да дам -ех, колко много имам,
а бягат, те бягат надалеч уплашени,
все нужни отражения на
боязливия ми свят.

заслонът там ни обеща страстта на наивността,
на детски чистото доверие, разбудено у възрастен.
щом пътищата ни са били пълни със чудовища,
как сме очаквали да останем хора в ада?
ще видиш ли как гоня от подслона си
ненужните твари със мръсните замисли
да откраднат каквото могат,
понеже и те някога били са ограбвани.
какво се чака в пустотата, освен надеждата,
изникваща случайно на най-необичайните места.
ако не беше тя отдавна да са ни премахнали
от синьо-неочакваната шир на нашата земя.

запомни ли на кръстопътя ни
как безидейно се търсехме
през гъстата мъгла на смутното ни отчаяние?

ръцете загрубели са за допир.
в четвъртия завой се врязвам
със 120 км в час
пречупвам се от сблъсака.
рецете са изстинали,
мазохистично стиснали волана.

във своето безсилие
удавника умира
и всяка следваща вълна
възможно е да е последна,
тя може да е изход днес от ада
и вход за черни дебри неизвестни.

чадъра черен,
безшумен кръстопът
във полунощ
и крие се човече малко,
очи кокори,
усимвка ражда,
навежда се и
с пръст размътва локвите
на девственото си отражение.

едва ли ще прегърна пак
във залеза на моя празен ден
душата ти, разпъната на кръст,
ръцете ти, притиснати във мен.
във този панаир безумен
ще се изгубим аз и ти
и глупаво ще се оглеждаме
загубили щастливите си дни.
Вината носи наказание
във мрачна стая без ъгли,
вина ще нося във страдание,
че стъпках твоето "Мерси".

превръщам, обгръщам,
разгръщам, прегръщам,
обичам все тъй силно
пропаднало.

обхваща ме ужас,
изяжда ме страх,
вечеря на хиляди лудости
пак бях,
ирония твърдо крепи днес земята,
а мерзости дръзки ми спъват краката.
земетръса замина,
уж май е далеч,
но все ще се връща
във мор и във сеч

кой уби във мен доверието!
Ти - викаше тълпата
и дъжд от камъни изсипа се
на главата ти.

загубеното петолиние
в един музикален свят,
всяка изтръгната нота
не се държи по редовете,
всяка нота се врязва
по ръцете ми
като игли лечебни и
летя между пространствата
н благоговение.

разби, уби представите,
за наслади вече няма време,
и самото време липсва,
и думите ти липсват,
докосването е лед,
след години ще търсят сърцата ни
човешките и ще откриват
камъни - все знак за еволюция.

ако се вкопча в теб днес
не ме изхвърляй през прозореца,
не ме задушавай в ъгъла,
защото ще узрея и ще пръскам
отровен въздух,
докато вечер спиш,
за да си отмъстя.
ако се влюбя утре в теб,
прегърни цялото умопомрачение
и го задуши и затрий,
за да не припомняш стари бодежи.
в ръка държа надупчената си вина
и скъсаните нишки от пердетата,
десетки пъти скачах през перваза
и дърпах се уплашено навътре...
подай ръка, ще стисна твойта с моята...

днес съвестта ти ще порути
стените на иззиданата къща,
душата ще излезе през прозореца-
ще стане на дъждовен облак

вземи ме,
аз на никой вече не съм нужна,
пък може би дори не искам и да бъда.
пред райските врати ме постави с надежда,
а после в ада ме прати.

не искаме да гнием угнетени
и не желаем мрак или сълзи,
ще никнат пак надеждите големи
в очакваните светли дни.
а дотогава стискай зъби, друже,
боди с игли отворените рани -
ще си отиде и тона разочарование.
пореден път нощта щом ни събуди
ще бродим, без да дишаме,
издайнически хлопайки вратите.

а винаги ли все така
"през целия живот ще е така"?
не вярвам и моля, не, благодаря.
Пък вярата е кал, обсипана с венци,
за да не си личат
следите на преминалите,
и мирисът на пръст
от прясно изкопаните гробове.

Вече изгрев не ще да дочака,
нито дори пълнолуние,
сам в мрака, сам в мрака.

Къде е по-безопасно? -
попита малката девойка,
вирейки крака
на ръба на скалата,
а зад нея - огън и жупел,
а под нея - кипящата напаст.

!

Описваш, придаваш си важности
на млад джентълмен
с изискан "костюм" от превъплъщения,
придобити с години умения
за ухажване
и хладнокръвно отблъскване
на "нямам нужда, върви".
До утре вечер
не искам да преценявам.
Великодушно поведение,
благоразумие зад хладни
квадратни стени, уж очертано,
но все още необяснено
от десетки пленени във твоята мрежа,
във твоето змийско гнездо,
разяждащо раздвоение,
отброяване на плюсове и минуси,
часове и минути
във зима сурова, невиждана.
Млад джентълмен все повтаря
как би могло да бъде най-добре
за дамата!

Мила, защо си се скрила
зад тежък гирм и червило,
под черни ръкавици бяла кожа?
Кое ли куче днес пак ухапа те
нееднократно по голото рамо,
докато спасяваше угасващата в снега цигара,
пълзяща в огромните преспи
и търсеща, молеща.

ще кажем не на плоските съвети,
щом виждаме - обратното се върши.
ще се полеем всички с чашите си с чай
и мърху изгореното ще мислим,
би било разумно,
по-разумно
от скрепяващия шев
на разпокъсаната кукла!

Аз потапям голото си тяло
в неприлична самоувереност
и го обличам вяло,
а бивам събличана
от напасти.

киселината капка по капка
пробива черепни кухини,
оставя празни дупки,
разлива кръв и спомени.

болните колена
не изкачват хълмове,
не слизат по стълби,
вече не биват докосвани,
рефлексно не се присвиват
при удар,
а гният.

тя, малката, издайнически
надничаща зад прозореца,
тя гледа внимателно,
следи и записва истории,
поредни епизоди безмълвни,
дебелия прозорец не се чупи
дори с усмивка,
пък щом е юмручно в главата ми,
ще свия юмрук, няма как,
мислено ще го разбивам
и ще достигам поредното второ.

Ах, тази недодяланост
(без завършваща пунктуация)
и тези тъй дълги реплики,
висящи до стената
като че наказани,
виновно-страдащи.
Кога последно получава своето
разпраснатия прах във въздуха,
като например вятър от прозореца,
като назаем задушната,
упойна миризма.

Животът се превърна във армия
от дъждобрани,
войска, която смело крачи
във локвите (изплакани).

Ожених се за паяк току-що
и вече не кръстосвам тротоари
и не пресичам улици,
оттук-нататък тънка нишка ме дели
от зейналата паст на времето
(а времето е пропаст,
в която не се гледа).

Еволюиране на пасище,
в трева зелена,
сред дим задушен,
сред летния горски пожар.

на мен ще ми изгние мозъка
във собственото свое вцепенение;
от натиска на чукове в главата ми
ще ходя с дупка в черепа куршумна.

колко лошо е да си
на дъното на чашата,
да си последното опиянение
и предпоследното дихание.
в откритието на липсата
се крие и поръчката
за по-щастливи дни,
молитвено протегнати ръце
и атеизмът пари им.
желаеш и щом няма как
самобичуваш се...

зимата боде

изгубено намерени
със колена обелени
и със сърца ожулени,
протъркани от стъргане
в стъклата на порутените...
къщи.
в окъсаните шевове
пак зейва дупка
с цвят кърваво-телесен
и чака за бъде запълнен
с лекарствата на утешението.
пък то все си е временно
и все със срок на годност,
понеже няма вечното
да се продава по аптеките.
не ще да чуват думите мечтаните
от ничии уста (освен от неговите).
във въздуха се носи самолюбие,
във себе си отнася своята
никомуненужна
самвглъбеност
на фотосинтезиращото цвете.
ала през зимата цветята никнат във представите.
обичам да ме нижеш с погледи!

Защо така съм нескопосано създадена,
дали в обърканата скука на пустия ти ден?
Или съм внесла малко просветление
под смръщените вежди на доверието?
Кога ръцете са забъркали живота и калта в едно
и неделимо?
Пророк ли е или измамник във настоящия ми ден?
Как го виждам зависи само от мен,
отнесен, променен, разточва житената питка
във чудноватите си приказки.