Аз обичам да паря ръцете си с огъня на свечеряване
и да драскам с нокти кожата си до побеляване,
но това което отикривам, не е същността, която търся.
Луковите люспи са си все така безсмислени

Пипам във тъмното черни образи,
дрехи от кожа,
бъркам в олющени рани
и мажа с кръвта челата на децата си.

Отсреща те викат, потропват по стената,
търсят присъствието на тялото ти.
Чекмедже пълно с хартийки,
тяло, набучено с топлийки.
Всяко бодване е рана в душата
за нищо неструващото ти тяло,
простряно на показа на субектите
от улицата,
продадено днес за 10, утре за 1000.
У вас няма огледала, няма прозорци.
"Ще ми се да съм немарлива" -
повтаряш си в кошмарите си,
чудейки се на кой да дадеш по-висока оценка
по скалата на ужаса -
дали реалността или съня.

Отслабнали, кльощави хора
донесоха в завода
костите на Вапцаров,
изсипаха ги пред учудените погледи
и викнаха "Сглобете го,
умираме от глад".

Имаме нужда от нови възгледи,
от нови прозорци,
от нов дом под небето,
от ново небе,
защото е мръсно небето,
гледката еднаква,
а възгледите са на дядо.
(Тропна с бастуна си и светът се заклатушка.
Сеизмолозите казаха, че е земетресение.
Баба ми в потрес сочеше с пръст нагоре
и се понесе натам.)

Изплакни голотата си във влажния ми поглед
и ще направя така, че всяка машина
във мен, която задвижва копнежите,
да заработи на пълна пара.
Пуф Пуф - старият локомотив забоботи
и ме отнесе далеч,
пък ти си стой на гарата и махай с кърпичка.
Мен ще ме направят на железни стърготини.
Тогава ме потърси с магнита си.

Потъваш с лебедите във реката,
потъваш с перата на лебедите,
съзираш малките рибки в реката,
виждаш зловещата въдица
в хриптящите им, поемащи въздух
усти...
Елементарно е да се заблудиш.
Всяка зависимост води до опасности,
щом й се налага да е вечна необходимост.
Залязваш със слънцето зад хълма,
отнемаш на съществата светлината.
Изгряваш с луната сред звездите,
омайваш се от мечти и звезден прах,
захаросваш се с всяка лъжичка.
Летиш и все неподвижно стоиш на небосвода.
Кърпички попиват капките от млечния път
капнали в брадата ти.
Ти си старец или млад,
или вечен или млад.
Оставаш невидим,
там където никой не гледа оставаш...
Там, откъдето всички си тръгват
засяваш скръбта си,
чакаш да поникнат платната ти,
да отплуваш
и да се давиш със лебеди.

Междинни улици водят към входове на панелни блокове с похабени пощенски кутии. Нещата стават между другото, между алеите се срещат малки деца и тъпчат градините, докато играяг помежду си. Между много настроения се промъква някое и заповядва "Аз ще властвам", междувременно се раждат усмивки и бебета, непринудено, в средата на целия този хаос се появява разбиране на непознато лице. Между всичко останало се избира уж важното, прохождането и вървежа напред не е като да има борба за тях. Дадености и между тях задължения, подем ли, къде го видя?!

Обичам да лежа върху изгнили кости и да слушам историите на червеите за това какво е било тялото ви преди, мъртви, проядени тела.

Ще те търся в буренаците и между плевелите.
Напаст си и се самоизяждаш в свободното си време.
Те обичат да ти намират работа,
за да се върти колелото.
Егоист си и искаш да се самоунищожиш.
Преподаваш уроци по смърт в час по биология.

Само вятърът остана да разнася звуците на линейки,
докато светът си отива под ударите на метеори от болка.

Казах ти, боядисай стената си, личат си следите от ноктите ти
от дните, когато се опитваше да избягаш от квадратната стая.
Защо си накачил картини с бръснарски ножчета върху клоните на дърветата?

Следиш ми мисълта или чакаш удобен момент,
когато няма да усещам как ме докосваш
с пропитите си с ярост очи и изкормваш сърцето ми,
носиш го кървящо на олтара и го пробождаш с иглите си,
а аз се гърча една минута на пода и пренасям образи в главата ти,
за да остане моята празна и по-лесно да преминавам
между дърветата.

Демони тичат по арената, скачат, усмихват се злобно.
Защо са червени очите ти?
- От недоспиване.
Очите ти.

Аз бях родена в друг свят без време и пространство, но не ми хареса и се върнах под похлупака си, свариха ме и си облизаха пръстите. Сега съм помляна.

Острите зъби подсказват трагедия, примесена с мазохистично удоволствие.

- Почакай, не е ли това, което желаех от малък, да бъда затворен и да се боря, за да изляза и да си отмъстя.

Той желае да се върнеш,
провиква се в тъмното,
а ти се криеш -
в сенките на лампите.
Отражението ти в локвите
от сълзите му -
мислиш ли, че не те вижда.

Спокойно, то ще живее.
Той хвана птичката, откъсна перцето й,
най-красивото,
и го закичи в косата й.
Тя свенливо се усмихна и го прибра в джоба си.
Години след това,
докато разгръщаше овехтяла книга,
намери перото,
усмихна се
и го изяде,
за да няма спомен.

Удавниците не се фващат за сламка,
не, жестоко се лъжете,
те гонят вълната,
която да ги повлече в дълбините.
Понеже никой друг
не се осмели да навлезе в техните.

Защо да се страхуваш да разрушиш гнездо,
когато по този начин ще го опознаеш?
Защото ще убиеш птичките,
докато са още немощни,
а те така искат да летят нагоре.
И тупнаха в прахта и сърчицата им се стопиха.
Пръснаха се.

Отвор и след отвора тъмното
за да нахрани любопитството ти.

Нескончаема е преждата, от която ще си плетеш пуловери през зимата, понеже казват, че самотниците усещат осезаемо студа.

Врата и две истории под прозореца,
изслушани песни и подхвърлени усмивки.

Поети си играят с възлите на раздраните си сърца.
Но пак биват разкъсани.

Разкъсани книги на купчинки стесняват пространството ти на живот под формата на разни затворени фигури, като в лабиринт, без излизане, с обрасъл вход.Сглоби си различните букви "пвсчскт т мн н стрв". Силно. Раз-два-три маршова стъпка и спънка пред тези като теб със същите униформи за загубената ти кауза по булеварда на малкия град. Колкото е малка земята ти. Няма никой под теб, освен заровените живи, но пък те не се будят от почестите на теб и тези като теб, понеже да умреш за чест за тях не е било най-почетното нещо.
Жени с бели цветя в ръцете и черно сърце в гърдите и деца сираци заради окаяното, просяшко съзнание на пълните хазни и ненаситните стомаси.
В седемте смъртни гряха всеки ще изкъпе тялото си.
В очите ти с зеници искреност ще се давят думите на проклятието.
Ти все така не си виновен.
Асфалтирани пътища или прикрити мъртви тела на войници.
С какво право застана зад тялото, поемащо заразата на огъня.

Всички ние формулираме въпросите си на базата на отговорите, които искаме да чуем.

Докато се опитваш да бъдеш добър, можеш да правиш каквото си искаш.

Всички ние формулираме въпросите си на базата на отговорите, които искаме да чуем.

Две мехурчета излязоха от разпенената вода на пералнята. Щеше им се да се реят сред кислорода отсреща, но се спукаха в стъклото.
Бравата на вратата досега не е поддавала. Не мога да затворя входа към теб.
"Измама, измама" - викаха осите и самоубийствено се блъскаха в почистения прозорец.
Преместването от едно място на друго ти осигурява по-дълбок сън, ако го свързваш със сигурност.
На нея така й се искаше да има ютия, за да изглади (чаршафите) и най-малкото ръбче на непостоянството му. Най-простото действие след промяната щеше да е отсядането в крайчеца на идеалния й свят, където вече нямаше нищо за ремонтиране.
Всъщност от всичко стана ясно, че няма измъкване.

Миниатюри в древни култури,
настройки на тялото с помощта на упойки.
Хапчета и телевизори, хинпози,
мъглявини и прогнози,
часовници, отмерващи края и
краища без ръбове,
ъгли, които ги няма в математиката,
невъзможни обиколки
около заплетени мисли,
ругаене в процеса на старание.
Недолоство,
задоволяване.
Роди се нова вяра,
от дупката изскочи звяра
и бе наречен човекът
(с големи букви ако обичате)
ЧОВЕКЪТ НА НОВОТО ВРЕМЕ
със старите привички
и новите злини,
пленени и прелети със системи
в телата им -
на тях, на хората на новото време.
Дали ги подхранват или хранят времето
със запълвания и празноти.
Часовници вече има навсякъде,
дори по запалките,
страхът присъства
като образ на разпятие,
когато затворят очи.
Блуждаене, пълнене, празнене,
стомах и храна, отвътре и вън
за удоволствие,
без да бъдат докоснати косите
несресани, за да се противопоставят на реда
по който изглежда е програмиран живота.

Marilyn Manson - Running to the edge of the world

Remember when i took you
up to the top of the hill?
We had our knives drawn.
They were as sharp
as we were in love.
If god crossed us
we'd take all his drugs,
burn his money
and his house down,
and wait for the fire to spread.

Sometimes hate is not enough
to turn this all to ashes.
Together as one
against all others
break all of their wings to
make sure it crashes

We're running to the
edge of the world
Running, running away
We're running to the edge of the world
I don't know if the world will end today

I had no choice,
I erased the debt of our family,
let you say goodbye
with lips like dynamite.
And everyone
turned their backs
because they knew
when we held on tight
to each other,
we were something fatal,
that fell into the wrong hands.


We don´t see death, we see destruction
(2X)

See a new beginning rise behind the sun
We can´t never catch up to them as fast as we run

Помниш ли, когато те заведох
на върха на хълма.
Имахме си нашите нерешени проблеми,
толкова изострени,
колкото бяхме влюбени.
Ако Бог ни попречи,
ще вземем всичките му опиати,
ще изгорим парите му
и къщата му
и ще чакаме огъня
да се разпространи.

Понякога омразата не е достатъчна,
за да изпепели всичко.
Заедно като един
срещу всички останали,
унищожаваме всичките им крила,
за да сме сигурни,
че ще се лазбият.

Ние тичаме към края на света,
бягаме,бягаме далеч.
Ние бягаме, бягаме към края на света,
не съм сигурен дали светът ще свърши днес.

Нямах избор,
заличих дълга си към нашето семейство,
оставих те да се сбогуваш
с устни, криещи опасност.
И всички обърнаха гръб,
защото знаеха,
че когато ние бяхме заедно,
бяхме нещо пагубно,
което попадна в грешните ръце.

Ние не виждаме смърт, ние виждаме разрушение.
Виж новия ден се издига зад слънцето.
Ние не ще можем да го уловим,
колкото и бързо да тичаме.

http://www.musicfolio.com/news/news2009_03.html
Доста полезен сайт за нови албуми.

Кърт Вонегът - Как се пишат малки разкази?
1.Използвай времето на напълно непознатия така, че той или тя да няма чувството, че времето е загубено.
2.Дай на читателя поне един герой, на който да симпатизира.
3.Всеки герой трябва да иска нещо, пък било и то само чаша вода.
4.Всяко изречение трябва да прави едно от следните 2 неща-да разкрива характер или да развива действие.
5.Започвай колкото е възможно по-близо до края.
6.Бъди садист. Независимо колко мили и неопитни са главните герои, прави така че да им се случват ужасни неща за да може читателят да види от какво са направени.
7.Пиши така, че да доставиш удоволствие само на един човек. Ако отвориш прозореца и започнеш да ухажваш света, така да се каже разказът ще се разболее от пневмония.
8.Дай на читателя колкото е възможно повече информация, колкото е възможно по-рано. По дяволите напрежението читателят трябва толкова добре да знае какво става тана че да може да довърши разказа сам, дори хлебарки да изядат последните няколко страници.

Queen and Friends (so much fun)

Дори да сложа днес корона в увехналите ти коси, те все така ще си останат кървави от злото. Лицето ти проядено от червеи прозира и двете очни кухини се взират. Не ща да си представям красотата, защото е покълнало върху й грозно и клоните си спуска черни, а кокалестите ти пръсти ги обхващат като последната надежда. Дори да искам да погаля кожата, не мога, защото е разложената плът на някогашната невинност. Ако запаля свещ тя би се разплатяла и огнени езици ще плъзнат по закоравелите пороци - свещта ми ще угасне, понеже днес е свята както вчера беше ти. Но ще гориш. Изпоиздрани колене разкриват как си лазила, плътта ти е изтъркана.

Утробата на света ще изтлее от насилие. Не ще се заченат рожбите, които да спрат несъвършените. Не ще да има съвършенство в проядени гърди... и как тогава да е чисто млякото, което да закърми святите.

Зачертани пасажи в ученически тетрадки и толкова, толкова много демони. Преследват те и се изписват едно след друго, понеже толкова дълго си ги крил. Но не е заради това, че светът трябва да ги види, нито че вече не ти е комфортно помежду им. Тясно им е. А ти се събираш с нея и ги споделяш - разделяш демоните си и вече не са само в твоето тяло. Обладаваш я, така си мислиш. Всъщност й подаряваш злото си, за да има за какво да си говорите.

Върнете ни хапчето

В този изтънчен ад с опушени бели стени, с угарки по пода и решетки за слънцето е толкова хубаво, че има миловидни сестри с големи игли, с които те пробождат в изпразнените от собственото ти съдържание вени. Прекрасно е, че за вечеря получаваш хапчето, което те кара да забравиш за целия ужас на затвореното пространство - кутийката в мозъка ти, която те тегли, върти и търкулва във хиляди пропасти, разноцветности и чернобели спомени, която те влачи и която те носи. Върнете хапчетата без рецепта, защото толкова хора са затворени в побелели стаи и страдат от умопомрачение поради опетнение на идеали, които са имали и са им отнели и разрушили. Какво пък душа е и нека е фрий - свободна от вас и вашите начини с внимание и грижи да я приобщите към неподвластните вам основи. Душа е и оставете я на мира най-после - върнете й хапчето и нека замре в незнание.

От многото думи се рони ума,
не мога да свържа звезда и луна.
Пространството вечно дели половини.
Превръща ми мислите в ужасни руини.

Дяволи идват и смачкват малките,
жално тропат на вратата
и молят състрадание.
Демони се възползват от огорчението.

Част от цяло

Утробата.



Сенките, които не се заличават.



Корените от бащата.



Злото, което идва с вятъра и въздуха. Дишай!



Бягството.





Празнотата.



Това, което не може да се изпроси.



Мъглите се спускат.



Конете, прахта, самотата.