истината - че съм жалка
и незримо малка,
че светът си съм събрала
в двама души
и едната май съм аз,
че затворих ви вратата
и заключих с катинар.
нямам павилионче за билети
и не тая май никакви
обикновени чувства,
апатично привличам самотата,
в унеса на празнотата
май не искам никой да познавам.
истината - че съм жалка..

не търся да раздухвам пепел от угаснал огън,
да будя онемели от очакване изгубени души,
това, що беше за урок, дъжд го напръска -
изми го и го смеси с калния поток.
във бледорозовите залези със липсващи дъги
да се роди причина за очакване на утрото,
във пълнолунните ми охладнели нощи
да има как очи в очи
да се преборя с тъмното
с надежда от кибрита на преминаващ странник
за малката кибритопродавачка

не искам нищо да се връща - нито мижави остатъци от окаяно минало, нито вече преживени емоции. Искам да си имам мечта и подкрепа

защо ни е щастие, след като ще го изпуснем? и май никога не бива да е в ръцете ни. може да си го представим като част от дългия път - все някъде се спираме и ни харесва да стоим там, за жалост няма как завинаги, защото пътят ни зове. а споменът за крайпътната спирка ни крепи до следващата такава. а какво, ако няма следваща? а защо трябва да вървим по пътя?

сънувах малко злобно момиченце, което уби баба ми, а после унищожи светлината и звука. миналата седмица сънувах, че съм призрак. после, че спя с доктор Хаус.. а след това Сойер от ИЗГУБЕНИ се скиташе в една гора на свечеряване.
Изгубени свърши... Ще се помни дълго, доста интригуващ и силен край, добър сценарий, паралелни реалности и най-важното - трябва да продължаваме напред.

обичам мирната завършеност
след дълги пътища на осъзнаване,
обичам точно и навреме
да идва всяка мъдрост
подир преживяното.

днес тази липса подобна е на птица,
днес ще се доближа за кратко
и ще те прогоня.
за утре ще си мисля във гарваново-чернопери краски,
неизрисувана картина
върху очакващо боите ми платно.
*
уж лятото ухаело тъй важно
и гордо пъчело се с аромат
на случили се важности.
но тук тъй си ухае всяко лято
и няма нищо по-различно.
със дъно нека да е ямата
създадена да е бездънна,
със дъно, за да се удрят
безсмислени упорства
при стремглаво втурване надолу.

скучновато е, някак апатично кръговъртене в познатото, в ежедневното и няма какво да те откъсне, няма я тръпката да се събудиш сутрин и да си кажеш наум "ех, какво ли хубаво нещо ще ме сполети днес". не ми се мисли за преди, преди си е преди, нека си стои там и да вехне с мъдростите си. къде ми е "после-то", за да знам какви да ги върша днес, за да ми се получи то. някак си безсмислена ми е картинката - трябват хора, обгради се с хора (повтарят гласовете-съветници).. хора, къде сте?

край пътя растат глухарчета,
в канавки умират катастрофите
в пламъци,
във светлите празници
почернени са дрехите,
във мрачните ни дни
навън пече слънце
и бие с лъчите си,
защото не знаем
и не ще се научим
да спазваме тоновете,
да запазим синхрона
или да го създадем,
противопоставяйки се.

боде ми апатията
чудно избистрена
макар и от кални води,
замъглени спомени,
мътилка от кафе,
в което виждам бъдещо безсъние.
занапред ще бъде все така
ако не бъде,
нека споминем се
в разкаяния,
нека цедим болката
и я пием
и мачкаме
честолюбието.

за седмицата на моя пясъчен залив във залив без море и без опасност да се разруши и за това как намерих извор в себе си и избягах от гнева и от отчаянието и се моля да не се връщат скоро със същата сила и се моля винаги да намирам опора в себе си, само в себе си, защото никой няма да разбере каква точно да ми даде, а налучкванията само бегло ще се приближават, и се надявам всяка прилика да е прилично осъзната и неотхвърляна от самото й начало, но осмисляна.

всъщност им харесва да изпитват болка, да се самонараняват, да изпадат в депресивни състояния, защото така имат оправдание, имат причина да не продължават, а да се закотвят на едно място, защото пътят напред е изпълнен с наистина непреодолими препятствия и защото може би стоенето на едно място ги връща назад, много далеч в детството, където е започнала всяка травма и тръгнат ли оттам ще оберат бурените, които и до днес покълват в сърцата им, за да са ясни пътеките, по които са вървели и да е леко..уж да е леко. Всяко закотвяне е опит за промяна на възприемането на досегашните преживявани Всяко спиране е един такъв добър повод да натиснат спусъка и да се самоизстрелят в близкото бъдеще с надежда. А дали я има или е само виновно самоубеждаване от страх? Да, те обичат да стоят на едно място, за да съберат сили за изстрела.

самопричинено самонараняването самоосъжда на самосмърт СЪМненията и ги прави факти!!
самосъжалението не е само, а е ръка за ръка със смъмрянето под носа, самокритицизмът никокум не е нужен, ако не е градивен, а унищожителен! как се спира достъпът на негативизма към излизането му или как се запушва, ако извира гейзерски!?? как се ругае!?? и как се стига до "стига"? какво толкона разтърсващо още (колко още) трябва да се случи, за да се включат защитните сили и да кажат "продължи и стъпчи".

аз не мога да спя заради надвисналите облаци,
не мога да се храня от преливащите мисли,
защо ли е нужно?

посветено

буревестник прелита редовно
и оставя след себе си дупките
пълни с мръсна дъждовна вода
и във залези огненогаснещи
се стопи силуетът прекрасен.
ще очаквам безкрайно луната
да разкрие нечувани истини..
ще помоля най-искрено сенките
да ми върнат обратно зората
и ако никога туй не се случи
пътеводна звезда ще прекръстя
на името на светлината.
в непрогледните нощи ще търся
и намирам опипом пътеки
и през спомени бодро ще крача -
увенчани със мъдрост навеки

ако е останало нещо, то е остатъци.
изстудено, премръзнало в топлия климат
като боклука на сметище, като цялото сметище - подминавано.
ако е останало нещо, то е измръзнало
в последните две зими.
ако все още има надежда,
то не огън ще я разпали,
а обич.

Той има само своите ограничени движения в един кръг насред стаята, отбелязан с бяла линия, която не бива да бъде пресичана и само ръцете му молят за навън, а краката стоят си без мнение.

познати са ми само неговите кръговрати във болката израснала като изчадие до Библия, признавам си, че проследявам мисълта му с последните си жизнени усилия. катеря се по утопичните му стълбици и неочаквано достигам изходи, но не решавам да изляза. проглеждам в тъмна стая и очаквам магически да светне крушка. удавник щом за сламката се хваща ръката му не бива да пропуска.
очакването е като частицата, която във водовъртеж се спуска
и ако има как да скочи от върха скалист,
и ако има как да скочи,
и ако има как
и
ако има
въртящ се свят под неизпозлвани криле - те ще летят към дъното
и винаги ще има кой да ги очаква.
Винаги има кой.

Мила резенка от лимон
бъди така добра да вгорчиш
усещанията ми
и да ме направиш силна срещу всичко,
което като уличен камък се опитва
да ме спъне.

изхвърлена през отраженията на сенките си

само ако вдигнеш глава ще видиш дъгата,
само ако вдигнеш - децата ще пръснеш по пода...........

храносмилай с вълни от стомашни сокове
всяка нервна мисъл

ИЗВЪРЛЯНЕ! На деца недоразвити -
в боклука -
от вашите недоизмити грехове
и платени аборти.

нападнат от дивото навън
отново ставаш сляп
във дупка
на семейство подземно.

адът е при червеите.

Небето е ако те обесят на дървото,
или ако скочиш от най-високия етаж.

Раят е самопожертвованието.

Смисълът е да се бориш сам.

Краят е възмездие.

А по средата раздърпани театрални кукли,
а помежду им пребито доверие,
а върху него премазани блянове

боязливо падение в мрачна самотна дупка
се бори със повика за навън, за откритост
и в кърви и пот загиват милиарди
незащитени нервни клетки.
от цялата тази бъркотия
ще се роди ли щастие във оранжерия,
за да бъде пазено
или ще пораснат бурени,
заплашвани от бурите.

облаци пробиват си пътища през слънчевия дом на изгрева, облаци с бури заглушават ушите и светът се превръща в екран драматичен със безгласни сълзи, с притиснат между зъбите смях, с прикрито удоволствие дори от малките жестове и неприязън към липсата на любимото.

ще ви изгоня отвън, гласове, разправяйте се пред вратата ми, и моля, не вдигайте шум, защото със щурм ще поваля всяка ваша физическа борба и ще я превърна във възмездие и храна на небесните твари. (дали вечер във тъмното обикалят призраците на прародителите ни?)

Истината се протегна след двугодишната си дрямка. Дълго разтрива кокалестите си пръсти, окапали от гнилота и забрава. Слънцето се усмихна,процеждайки летните си лъчи през пердетата. Истината изкриви устните си в облекчаваща усмивка, очите й злорадо блестяха, тялото й беше изцапано с кръвта от убийството на една дълго пазена тайна. Истината се приведе, смали се сякаш, падна на пода и стана тънка колкото килима. А след това се понесе - мина през цялата стая, пресече вратата, пресече големият коридор, стигна до входната врата и се провря в пролуката между пода и дървото. НАВЪН! Озари я възмездието. Тя се изправи отново, в целият си величествен ръст. Наоколо нямаше жива душа. В неделя сутрин всички спяха на тази тъй тиха уличка. Истината полетя, тя се понесе, оставяйки вятърът да я разнесе навсякъде,където тя би желала да бъде. А това ще рече - при хората, които трябваше (не че искаха, не че предполагаха) да узнаят.
Когато всичко свърши, тя се оттегли в покоите си. Тежикят похлупак на сандъка се хлопна над главата й. В същото време едно дете затвори току-що прочетена книга и изтича на двора, един старец падна от болки в краката си и не се изправи повече, млада жена пропадна в дупката на умопомрачението си и никой не се сети за нея повече, мъж на средна възраст се вкопчваше във всяка успокояваща мисъл за бъдещето си, белязано от проклятието на лъжите.
Луната не издържа на цялата тази глдека и самоубийствено скочи в черната дупка, намираща се на 10 000 светлинни години от нея.
Младият елен препускаше из гората и никак не подозираше за настъпващия апокалипсис.