Diorama - Belle?

You come on dance with me
To the end of the world

Still remember your smiling face in the big crowd
Laughing, shouting and waving your hands
Staring at me instead of
Turning away to the show

Blind in one eye I stood still at the outside
Yearning for solutions
While the dancers were turning
Faster and faster towards me

The words in your letters I couldn't decipher
Never allowed to fall for the sun
For the rain is intended for me

Come on dance with me
To the end of the world

Absorbed in the lips
Of a graceful dancing princess
Too deeply affected, too bright the sun
But my shadows have always loved you

Empty stage now peace of mind
Rememberance of the time instead
Save another dance only for me
Only for me

You come on dance with me
To the end of the world

Unvoiced my swaying promises
Unproved the impossible
I cannot fall for the sun
The rain is intended for me



Ти, ела и танцувай с мен
до края на света.

Все още помня усмихнатото ти лице сред тълпата,
смееща се и махаща ми с ръка,
ти се беше вгледала в мен
вместо да се слееш с останалите.

Затварям очи и все стоя там отвън
и копнея за отговори,
докато танцуващите се завъртат
все по-бързо и по-бързо около мен.

Не мога да разчета думите в писмата ти,


Ела и танцувай с мен
до края на света.

Погълнат от устните
на изящна танцуваща принцеса,
твърде дълбоко очарован,
твърде сияйно е слънцето,
но сянката ми винаги те е обичала.

Празната сцена - сега просто факт,
напомня за това, което беше преди.
Запази още един танц само за мен,
само за мен.

Неизказани остават моите колебливи обещания,
недоказано невъзможното...
не мога да се слея със слънцето,
дъждът е това, което остава за мен...

Diorama - Said but true

And if you offer everything you have
I still want more
Face and body lacking relevance
I still get bored

Cleft in frozen lakes I'm sailing on
Ancient scar
Try to reach me way too short your chains
Bound as you are

What an honest kind of lie
To the final answer I dare to ask you for

You took me this far
You made me need to change

Could you ever think I'd give
Attention to the true effect of your words
Of your disease

Uninfected I remain
Insensible immune and deaf
Untouchable like clouds

You took me this far
You made me need to change
You took me this far
I never will return



Дори да ми предложиш всичко,
което имаш,
аз ще поискам повече.
Лице и тяло не са ми достатъчни
и ми е безинтересно.

Пукнатини в замръзнали езера,
за които се залавям,
непознати рани се опитват
да ме достигнат.
А твоите окови са прекалено малки
и безполезни като теб.

Каква мила лъжа
за да получа отговора,
който искам от теб.

Ти ме доведе дотук,
заради теб имах нужда да се променя.

Мислела ли си някога,
че ще обърна внимание
на истината в думите ти,
на страданието ти?

Оставам безразличен,
безчувствен и глух,
недосегаем като облаците.

Ти ме доведе дотук,
ти ме принуди да се променя.
Ти ме доведе дотук.
Никога няма да се завърна.

Dolores O'Riordan - Ecstasy

I can feel a pleasure, that's the pain
When I die, I died in vain
I can hear sweet temptations come
Come with me and we will fall

Ecstasy, misunderstood
Will you dance with me
As if I should?
And in the morning
The sun will shine
Still I can't shake her
Get out of my mind

I can feel it rushing through my veins
After they withdraw the pain
This must be the essence of it all
Stay with me and we will fall

Ecstasy misunderstood
Will you dance with me
As if I should?
And in the morning
The sun will shine
Still I can't shake her
Get out of my mind

Look you made me do this to myself



Мога да почувствам насладата,
това е болката, когато умирам,
умирам в празнотата.
Чувам как изкушинието приближава.
Ела с мен и ще се понесем.

Екстаз, неразбран...
ще танцуваш ли с мен,
както аз бих?
А на сутринта
слънцето ще изгрее
и аз все още няма да мога
да я залича от ума си.

Чувствам как потича във вените ми
и след това изземва болката.
това би трябвало да е същността на всичко
остани с мен и ще се слеем.

Погледни, ти ме доведе дотук!

Ти си скучен наркоман,
проврял пръсти в ключалка
на вратата към онова далеч,
нямаш коса, понеже я оскуба
с пръстите, с които се тровиш.

Бесило

Светът ми от найлон
и чувства в целофан,
обвити във лъскав пакет.
Светът ми е превзет,
олющен и стар.
Светът ми е болест
и детски карнавал.
Устни от смачкани думи,
очи сини, пълни с безумие.
Взрях се, огледах,
прецених, посмях,
докоснах, пълзях,
гонех, не исках и исках,
живях, оцелях,
натрупах...
Сторих грях!
Простри си волята
на моето въже -
то кичи на бесилото гредата.

Maria

Прегърни ме, Мария.
Гушни ме силно.
Тази нощ, е най-студената
и не мога са заспя.
Гушни ме силно, Мария.
Прегърни ме.
Уплашена съм
и няма къде да отида.
Утре, когато се събудиш
аз ще бъда далеч.
Но няма за какво да се тревожиш,
минавала съм и през по-лошо.
В случай, че никога повече не те видя,
забрави, че те карах да страдаш.
Ако изчезна, не искам
никой да си спомня коя съм била.
Гушкай ме, Мария.
Гушкай ме силно.
Тази нощ, е най-студената
и не мога да заспя.
Прегръщай ме, Анита.
Прегъщай ме силно.
Уплашен съм
и нямам къде да отида.
Ти ме направи най-щастливия човек
в целия свят.
Прегърни ме силно.
Ще се върна за теб някой ден,
и заедно ще избягаме.
Прегърни ме, Мария.
Прегърни ме силно.
Уплашен съм
и няма къде да отида.
Уплашен съм
и няма къде да отида.

Chaotic Ana

Дом в небето.
Градина в морето.
Шега в твоята гръд.
Едно ново начало.
Аз си мечтая за звездите.
Ударите на врабче.
Остров в твоето легло.
Слънцето.
Време и тишина.
писъци и песни.
Небеса и целувки.
Гласове и болка.
Роден за твоя смях.
Въздигнат в твоите сълзи.
Живеейки на твоя гръб.
Умирайки в ръцете ти.
Време и тишина.
Писъци и песни.
Небе и целувки.
Гласове и болка.

Без име 2

Кон боб яде ли - яде и му се развалят белите зъби на фона на пропастта, каквато се пада гърлото му... устремени зърна мъдрост се смилат и се превръщат в мистерия за угощение. Пирувай - ти казаха музите и ти се захвана с изкуство. Езици преплиташ във спорове, желания те повалят, та все се държиш за струните на арфата, по която опъваш раните.

И таз добра

Откак та няма
мен хич ма няма,
когат си тръгна
кат' плевел посърнах.
Коса окапа,
очи изтляха,
ръцете груби,
душата луда.
Когат си мисля
за твоите устни,
тогаз се чудя
къде те изгубих?
По пътя крача,
едвам се влача,
в пръстта се гърча
току да свърша.
Та червей, та охлюв
де да бях,
по земята безлично
ще пълзях...
Тътрузя крака
със стари обувки
и мръсна, и кална
се връщам вкъщи,
тавана се мръщи,
мазилка се лющи,
прозорци няма веч,
настъпва мор и сеч.
Във таз къща заспала,
в таз градина замряла
не ще да никне цвяке.
Рамене тежат,
не могат да крепят
веч тоз товар,
а ти като лихвар
отнемаш ми живота,
изливаш си лика
като стар художник
в ума ми се рисуваш
и не намирам гума,
за вечно да ти тривна
и таз природа дивна,
във мен и вън на двора,
да бухне, да възкръсне.

Плоча

Опитах да спя с невинността,
зад която криеш коварството си.
Погребах те и на другия ден се връщах
да дълбая в пръстта,
а ти възкръсваше изпод ръцете ми,
насочвах те да вървиш накъдето пожелая
и ти следваше винаги безпогрешно посоката.
Но колко е голямо едно гробище,
особено в малко градче,
колкото обхващат мислите ми
и колко бройни са гробовете,
та да скачаш от един в друг,
пак по мое желание.
Няма мира, това съзнание
не ще да умира,
не имитирам страдание...
никак не е фалшиво...
А всяка плоча е ден
и всяко име е от сълзите
на листата след дъжд.
Да те погребвам след буря
е моето наказание и възмездие -
въргаляш се в калта, щом си го измисля
или стоиш над мен
и си с ореол и ме пазиш.
Няма разлика, защото е само представа,
която те води
по измислени пътища,
уж те приближава,
но няма мира, повтарям,
за осъзнатата липса.

Хипноза

Малко пресилено звучи, но беше един долу горе успешен опит да ме хипнотизират. Лежах на едно легло, казаха ми да затворя очи, да се отпусна, втълпиха ми, че се намирам в спокойно безметежно състояние и всеки мускул от тялото ми е отпуснат. След това трябваше да си представя светлина, която струи към челото ми и да си избера цвета й. За мен това беше зеленото, понеже свързвам отпускането със тревата. после се почувствах като в капсула - цялата бях обгърната от светлина и се носех във въздуха, наблюдавах се отстрани и някак си отгоре и виждах тялото си с лъчите около него, но то самото не се различаваше. В хипнозата имаше момент, когато трябваше да мина през врата, от която струи светлина. Влязох вътре и хинпотизиращият ме накара да погледна с какво съм обута и облечена. Бяха големи градинарски ботуши и гащеризон, тъмносин или тъмнозелен. Виждах мнгоо оранжево около себе си, може би бяха ниви преди жътва, около мен беше цуло едно поле, а в далечината хребети. После видях къщата, която съм сънувала много пъти и която се намира до границата с Румъния, видях камъни до оградата, които като че ли я подпираха. Не отидох до мястото, където е границата, но него също съм го сънувала и усещах, че е наблизо. В същото време хем бях в будно състояние, хем чувах дишането си, все едно спя, беше дълбоко и отчетливо. Уж съм била в себе си и съм съзнавала и в същия момент като че ли се наблюдавах над себе си. Усещах как краката и ръцете ми са изтръпнали (също като при сънищата, от които падам отвисоко и имам чувството, че душата ми се връща рязко в тялото), не ги чувствах точно като мои и все пак ме привличаха. Видях път, дълъг път между две села, с много дупки. Хипнотизаторът ми каза, че трябва да се върна назад и да се опитам да видя хора около мен и да ги разпитам за себе си. Но хора нямаше. Един криволичещ път, с дървета отстрани и много ниви. След това хипнотизаторът брои от едно до 5, аз отворих очи и чувствах, че все още се рея над себе си, не исках да ставам и така си полежах десетина минути, а когато се изправих, усетих болка в челото, точно в средата, която не отмина около двайсет минути.

Сънят ми

Пътувах във влак, трябваше да сляза на една непозната гара, но в съня ми знаех, че на тази гара ще сменям влака и беше нужно да сляза. Влакът обаче продължи и задмина гарата, виждах как перона се отдалечава, навлязохме в близката до гарата обрасла с дървета пътека, влакът забави ход, предполагах, че скоро ще спре, стоях до средно голям отворен прозорец, хвърлих една торба с портмонето ми и разни документи и с плейъра ми вътре, но влакът не спря, опитах се да се промуша през стъклото, но не успях и си мислех, че съм си загубила нещага. НАй-накрая влакът спря. Непознат мъж с дълго много тъмно синяо палто и кепе, с голям куфар в ръка и още много багаж до себе си ме пререди, исках да го избутам, за да сляза по-бързо, но не успях. Та слязох си след малко чакане, тръгнах покрай тревата да си търся торбата, нямаше я , влязох в някаква къща и там имаше мои познати, в една от стаите две жени с един мъж стояха на пода и разглеждаха нещо, когато аз влязох и бях готова да се разплача, че съм си изгубила вещите. Мислех, че мъжът ще дойде да ми помогне, но уви, дойде една жена със синя блуза, тъмно синя, по-скоро беше потник. Тя имаше странна прическа. Скоро доста хора се включиха в търсенето и най-накрая някой намери торбата, цялата окаляна, но читава. После пътувахме пак с влак с група познати отново, едната беше стара жена, приличаше на Елоиз от Изгубени. С нея слязохме от влака и видяхме, че се намираме в някакво селце, на пуст пясъчен път. Влакът продължи и падна надолу, по-скоро линията имаше завои и свършваше, ние знаехме това, но не предупредихме тези вътре във влака, той се свлече в една пропаст и изчезна. Запитахме се къде ли е и дали не трябва и ние да идем там. След това се качихме и ние на един влак с нея и пропаднахме, влакът като че ли изчезна в нищото, жената изчезна, аз останах сама. Тръгнах да търся останалите, които се бяха изгубили. Влязох в друга къща, стените бяха бели или светлосини. Влязох в едната стая и видях един мъж, той ми каза, че е еди-кой си от влака, но беше значително остарял, тогава аз отидох до него и го прегърнах и той каза, че му харесва да ме държи така и че отдавна чакал. Тогава аз си припомних как е изглеждал, когато съм го познавала - а именно малко момче, с кръгли очила и уплашена физиономия, а сега беше голям мъж, по-висок от мен и с големи ръце. Тръгнахма заедно да търсим другите. Намерихме в един стар шкаф вестник Борба имислех, че пише 2008, а то пишеше 2068 година. Стана ми ясно, че сме в бъдещето и останалити са умрели. После незнайно как се пренесохме в едно горичка, със светлозелена свежа трева, вървяхме и слънцето си блещукаше на промеждутъци, после се изви буря и се скрихме ,виждахме я как обладава цялото небе и май се върнахме в миналото... сегашното... усещането беше повече от странно, още съм пренесена в съня си и в преминаванията във времето. Може и да умра през 2068г.... но никак не ми се ще да е толкооова далече :) Макар че дотогава, ако имам ласт фм, ще съм навъртяла 1 милион песни ХИХИ!!!!!!!!!!

Асоциации

Себичност, липса на критичност към себе си, лаконичност, монотонност, апатия, престой на едно място прекалено дълго, отказ от действия, повтаряне, че не трябва да се задълбочавам, отхвърляне на повтарянето, запазване, прикриване, скриване, игри, закачки, от играчка плачка, вода за жадните и неутоляване, откриване на причини и неспособност за изкореняване, хвърлени в огъня пламъци, разгаряне, страсти, вестници за амбалаж, торбички, кафе, надпис, лак, захар, ножче, шоколад, под, легло, секс, възбуда, възмущение, възторг, отпор, прибой, река, извор, водопад, сила, смелост, привидност, откритост, животно, конспирация, парфюм, кожа, простовато, плът, сън, гъдел, смях, влак, релси, дом, прегръдка, прегръдка, инфантилност, чорапи, раздяла, липса, безразличие, дълбоко вътрешно преживяване, външно неразположение, търсене, разговори, разговори, телефони, улици, таксита, филми, прегризване, съотношение, любов

enjoy the silence

В края на деня знаеш, че той е там, там е, той е там, там е той, той там е... и ти е утеха, упора, греда, дъска (прогнил пирон в несигурни усещания), но пък си е там, нали? Знаеш, че е и че ще бъде, защото зависите един от друг. Не го пускаш, за нищо на света и времето в секунден час и в протяжните секунди и изтичащи дни не е пречка, не е удовлетворение, но имаш търпение, понеже е там. Когато си лягаш не ти е студено, защото той е бил там и може би сега е и пак ще бъде, там е. Усмивката ти е там, стои си там и не помръдва, вярно помрачава се в неприятни гримаси, но пък си блести с белите ти зъби (след години ще носиш протези и ще имаш само венци). Вали, но той носи чадър в едната си ръка, а с другата те е прегърнал. Той е там, там е, не спирай да си го повтаряш (параноята винаги е на крачка, стига да я допуснеш да стъпче коремната ти кухина и да стане тринайстото ти ребро - но пък не се плаши от фатализма (нищо, че дяволът отдавна е в душата ти и те направлява и е още малък и прилича на ангел, а ти си вече сред всеизвестните грешници) - той е там, за да размахва магическата пръчка на логиката и да те убеди, че дяволът е символ на религията и няма от какво да се плашиш (дори и вечер тайно Бог да те наблюдава какви ги вършиш и да ти праща кошмарите на Ада). Той е там, в бездните ти и те издърпва винаги с мислене. Там е, чувствата ти са в него и той е в твоите. Единият ти пръст го няма да (жалко, че толкова рано, едва на 10, ти се наложи да разбереш, че играчките на татко са опасни), и тялото ти скрибуца, при все, че скриваш шума с токчетата на обувките си. Но той е там да го приглуши с още по-натрапващото звучене на гласа си. ДА! Там е! И ще бъде. enjoy the silence!

Очи в пердета
наблюдават как се събличаш
и не смеят да премигнат,
защото голотата ти е скъпа.
Не ще да чакаш ти съвети
от прогнили книги и поети.
Олющи се във опитите си,
показа смелостта си
да се разкриеш.
Гола си, да,
гола си пред мен
в едничката си бледа същност.
Все тъй ще сядам уморен
до рамото ти овехтяло.
Когато си толкова тиха
ме плаши страхът ти,
за да не те счупя с думи.
Ти, крехко създание,
свалила си кожата
на невинността,
отрекла си всяко влияние.
Желая
да те опозная
в безвремието на вечерта
със сложната ти простота.
Не ме допускай да те опетня.

Бягай надалеч, подкрепям с две ръце това,
обърни им гръб
и нека висят на прогнили пирони
на стената на плача.

Във сивобели щрихи
на фона на цветята
живее паяк с цел -
да оплете листата
в небивалици за разплата.
От завист за свежестта.
Където вехне, там расте -
ту болка, ту усмихнато лице.

Лампата в ъгъла
погледната от този ъгъл
виси от тавана
със светлина облива
отворите на счупени прозорци.
Парят стъкла в кожата.
Провесени коси през балкона
се стремят към дъното.
Няма върхове.
Няма значение.
Дори липсва и подем.
Изгубен устрем,
спечелено общество
за гледката -
самоубиец на петия етаж,
забол е шия в тишината.