Тези малки суетни женски вмятания, уж между другото...Тази уж прикрита гордост и нелепата усмивка от спомена преди време. Защо ми е на мен да научавам??!! Проклятието да визуализираш - да те гложди по цял ден като червей в дърво, проядена съм..

Ще си представям света си като мокрите дрехи след дъжд, които цедя до последната капка,
като капките на благоразумието и страстите, които попиват дълбоко по омърсения пот
и светът ми се подува до пръсване по своите оси, окръжности и обиколки.
Ще обикалят десетките тонове мисли със почетна стъпка около себе си,
във егоистично усмотрение.

Пълно е с терзания, когато една жена, създадена от толкова противоположни емоции, не знае накъде да продължи и не може да направи планове за близкото или далечното си бъдеще. Но някак симпатично е да виждаш как един мъж прикрива по доста нескопосан, почти детски начин нещата, които го терзаят вътре. И цялото това съчетание на тайнственост и показност привлича интереса и те загубва в лабиринта на мъжките мотиви, докато един ден не стигнеш до центъра на земята (му) и не разбереш, че там се крият всички първични сили, задвижващи този така прекрасен организъм и този тъй любопитен, откривателски, склонен към пресъздаване дух.

косата е поела аромата
на вечерни сладости и страст,
ухае на закуска във кревата,
на табла, пълна с похот
и филия хляб

там чака ме на ъгъла жената
със черна роба,без усмивка,
с уморени детски очи
и тяло на старица,
тя тръпне да я взема
във прегръдките си
и да полетим
към върховете си,
споделени,
уверена, че няма да я пусна
никога да падне,
а тръпки ме побиват
щом знам, че е зависима
от сигурност и знание,
от смисъла,
извиращ все от мен,
нагоре

ще палиш огън всеки път за моето спасение,
ще бъдеш и пророк, любовник и лечител,
ще ме изваждаш във поредно умопомрачение
и ще ме оставяш на брега си, да поскитам.
Днес Бога свой ще молиш за съдействие,
а утре ще потъпчеш всичките молитви на света,
ще бъдеш ням и сляп и глух,
когато липсва ми съмнение
и ще крещиш със тялото си срещу мене
ако превърна се в съпротивление.

За всяка сутрин имам план да трия незначителните думи,
да ровя в претоварения график на мечтите,
да си представям всяка топлеща и важна мисъл,
да я превръщам във картината за утре
и пътят да ми е съюзник за движение напред
към слънчевите ми простори, към лунните вечерни тайни.

Мрачна мисъл се спуска по нанадолнището на тази хладна сутрин, опиквайки се да избяга, но аз я сграбчвам и разтягам до неузнаваемост. Заедно се подхлъзваме към обеда, в очакване на творческо прозрение от знаците по пътя и от прескочените дупки. Тъй често се спъвам в кривите тротоари, че дори вече не ми идва наум да спра да тътрузя краката си напред. Всяко лице лекува вглъбението и ме води до кратки изводи - дали някога ще успея да разпозная измъченото минало по усмивката, дали ще видя успеха и бръчките, които е оставил след себе си. Милион пъти превозни средства пресичат малко преди мен пешеходните пътеки - къде е този косъм, който ме дели от мястото покойно!?

Животът се усмихва във началото,
в червено се прелива във средата си,
а малко преди своя край е пребледнял и молещ.
"Когато се раждам, мамо" -
сякаш шептеше с ударите на крачета във утробата -
"желая да съм във лилава стая,
и искам само твоите топли ръце да ме докоснат
щом за първи път проплача.
Не ме оставяй и за миг далеч от погледа си, мамо,
защото ще запомня всяко твое мъничко отсъствие
и вечер ме полагай на леглото си, до тебе,
за да те помня завинаги обгрижваща".