Един откъс за доказателство

Странното е, че никак не е добре и все пак аз не спирам да се защитавам и така съм се вкопчила в себе си и съм се центрирала на средата на този глупав стадион, наречен моъ живот, който е наблюдаван от толкова много виртуална публика, а аз стоя там гола, само се прикривам с ръце лекичко, току виж не забележат това, което лъщи от километри. Наивността. Глупостта. Втъкаването на цялото ми днешно аз в изтърканите спомени. Като онази стара плоча, която един певец постоянно си пуска и връща в главите на хората чернобелите филми на отминалите им усмивки и им носи сълзите, че да, това време беше наистина хубаво, но вече не е там и по дяволите защо е толкова трудно да си откъснеш корените… тези корени които раждат същите тези бодли, забиващи се дълбоко в сърцето ти и капките кръв мокрят красивите думи. Всички тези тайни, морал, етика… Жени със шевове на устите, жени, които не умеят да кажат какво искат и винаги го увъртат и украсяват с какви ли не думи, жени подли и мерзки, които един ден ти казвата, че те обичат, а на другия ги виждаш подръка с друг и си мислиш, че искат да ти оставят впечатление, че са щастливи, жени, които разказват навсякъде за тъгата си, а после се оневиняват за грешките си, защото заради всичката тази тъга УЖ заслужават малко щастие нали. Като ги попиташ обичали ли са, ще ти кажат, че са страдали повече отколкото предполагаш, макар че за пореден път ги срещаш на улицата, усмихнати до корените на черните си коси. Жени, наречени нагли и лицемерни, жени, които толкова украсяват думите, а е толкова просто да кажеш едно мъничко “обичам те”, а те, онези, всеки ден влагат все по-голям смисъл в тези думи, като че ли трябва да има бариери, за да кажеш каквото мислиш. Да, и когато тези толкова заклеймявани жени пожелаят да ти покажат колко много държат на теб, ти се свиваш в черупката си, като най-големия егоист, а после се усмихваш на цялата мизерна публика, предполагайки как тя ще ти ръкопляска за проявеното внимание и съсредоточеност, за разума и уменията ти да преценяваш хората. Хората, но не и тези жени, които те обичат. Защото въобще не е трудно да излезеш и да се изправиш срещу тях, за да посажеш малко хладнокръвие и смелост, за да можеш да погледнеш в очите и да кажеш всичко онова, което е толкова лесно да се напише с проклетите бутони. Защото е толкова по-лесно да убедиш някой, че си готов да го направиш и в същото време да знаеш, че отсреща няма да поискат наистина да го направиш, защото болката е прекалено силна, за да я понесеш и в очите. И тези така заклеймявани жени се чувстват унижени не само от твоето държание, но и от наглостта, от цялото лицемерие, което им приписваш. Слабост. Като че ли ти винаги си бил силен. Като че ли и ти не си ходил да я гониш онази, онази жена, за която винаги ще си спомняш, когато слушаш “Истина”, жената, която е дълбоко стаената болка в сърцето ти и която проклетата публика вижда излизаща от нотите на китарата ти. Жената с главно Ж за теб, която ще търсиш във всяка друга. Какво ще кажеш тогава за жените, там отвън, надалеч. всъщност на едно такси разстояние. Жените, които чакаха на прозореца, обърнали гръб на тъмнината, на болката, жени, изпълнени с толкова много болезнена надежда. Жени, които не могат да си седнат на мястото, докато не ги жегнеш с някоя дума, за да се осъзнаят, че трябва да престанат най-сетне да ти натякват чувствата, които при теб отдавна отново са се върнали при твоята главна буква Ж. Тези жени със сигурност ще са на твоето място след няколко години и някой ще пише за тях същите редове, но те ще гледат с усмивка на живота, прикрита зад хилядите мазета, с прашните рафтове, с бутилките сълзи, нарезени по тях. Бутилки, които отлежават и стават все по-горчиви, докато накрая не решиш да ги изхвърлиш, понеже са хванали мухъл, или не решиш да разрушиш самата маза, защото нямаш друг избор, понеже може тя да те погребе в основите си, а над теб да се чуват шумните стъпки на новото, които никога няма да успееш да видиш. Какво значение имат всички онези съвети, всички тревоги, които отдалечават приятелите на тези жени от тях. Приятели, те се убедиха, че няма такива хора. Просто не успяваха да ги допуснат до себе си, играейки вечната роля на жертва, която да бъде съжалявана, която прави нещата сама по този начин, а после обвинява другите. И какво, пак се върнахме на изходната точка. Със всичките глупости и безумия, които са готови да те погълнат във бездната. Със всичките думи, които искаше да кажеш на твоята жена, но сега, а тогава не беше успял. Всичко, което някога си планувал да й кажеш, но тя си е отишла твърде рано и ти си отиваш твърде рано от всички останали, като че ли те имат вина, че ти отвътре плачеш, че китарата ти плаче. Всичко казваш на другите и си отиваш и си мислиш, че всичко е наред, но не, не е! Всички тези жени… бях аз…

Пръсти по тялото ми

- Тук ли си?
- Все още да.
- Все още?! Насила ли стоиш?
- Глупости. Приятно ми е.
- Отегчен ли си от лежане?
- Отегчен съм от мислене.
- Толкова ли ти е безинтересно да го правиш.
- Мисленето ли?
- Да.
- Омръзнало ми е.
- Кое те води напред тогава?
- За всеки случай не е разума.
- Въображението?
- Може да се каже.
- Какво е то?
- В този миг свързано с теб.
- Въобразяваш си мен.
- Измислям те с всяко докосване.
- Но аз съм истинска, защо ти е да ме измисляш?
- За да противореча на формите.
- Не ти ли харесват?
- Напротив. Обожавам допира до най-малката подробност.
- А коя е тя?
- Ето тази вдлъбнатинка тук или тази изпъкналост ей там. Хей, защо така се усмихваш?
- Обичам да ме рисуваш с ръцете си.
- Странното е, че когато махам с пръсти във въздуха непосредствено над теб, нещата се променят.
- И как по-точно?
- Аз ги създавам.
- Нарисувай ме цялата в бяло.
- Не ми харесва цвета.
- А кой ти харесва?
- Наситено черния.
- Черното не може да бъде наситено. То си е просто черно.
- Може да бъде. Може да бъде и бледо, може да е избелял плат или посърнало лице. Може да е каквото пожелаеш.
- Тогава ме направи чернобяла.
- Тогава ще си скучна.
- Въображението ти може да го промени. Нали?
- Не искам да си чернобяла. Искам синьото на очите ти.
- Ако цялата ме полееш със синьо ще изглеждам като мъртвец, вкочанен от студ.
- А не си ли?
- По дяволите не.
- Не се ядосвай.
- А ти не ме гледай така закачливо.
- Това не съм аз, а то, което те рисува разгневена.
- Защо ти е да съм разгневена?
- Защото не си чернобяла.
- Синя ли съм?
- Синя, не, не. Сини са очите ти. Ти си... прекалено смесена.
- Смесена?!
- Да, като палитра.
- Какви са цветовете на тази палитра?
- Каквито са чувствата ти ето тук.
- Не ме пипай там.
- Защо ли? Малка палава усмивке.
- За да не усетиш как аз рисувам по твоето тяло.
- Нарисувай ме.
- Сигурен ли си?
- Да, надраскай ме целия. Полей ме с боите си.
- А ако станеш чернобял, когато се смесят.
- Невъзможно. Аз целия съм сив, няма накъде повече. Най-много да потънат надълбоко в кожата ми, все едно не е било.

Случайно е!

Забелязах наскоро, случайно или не, как нещата в живота се повтарят, докато не си вземеш поука и когато отново ти се случи някакво събитие, случайно или не, и си си взел поука, случайно или не, научаваш се как да се държиш и знаеш преди къзе си грешил. Постъпваш по вече известен ти начин, за да получиш един известен ти, удовлетворителен резултат, случайно или не. Сценарий! Определена сцена от този театър, разни стъпки от твоя танц, незаучена пиеса, която повтаряш ли, повтаряш, случайно или не, за да я изпълниш както би желала. За да са доволни, защото онова “трябва” да стане така, или “ето това е начина” така е увиснало над главата ти, като че ли ей сега ще се скъса и ще те притисне и тогава искаш или не, ще си подчинен на обстоятелствата. Както винаги си бил, случайно или не. Защото няма как да не си, когато виждаш, че сутрин трябва да изчакаш автобуса си, за да стигнеш от точка А до точка Б, случайно или не, или да чакаш преподавателя си за лекция, защото не можеш сам да си преподадеш урока, случайно или не. Вмъкнат си като пасаж в един филм и ако не изпълниш съвестно ролята си, биваш изритан, или нещо се сгромолясва отгоре ти и ти напомня, че не си само ти тук, на тази сцена, пред тази публика. А че всички са на сцената и в същото време всички са публика и както в един миг наблюдаваш и си взимаш поуки или просто наблюдаваш, случайно или не, в съответния противоположен миг ти си там отпред - човекът на действието и ти се струва, че всички те наблюдават. Дали го правят случайно, докато те подминават, или отдавна са се спрели и вгледали, заслушали, зачели. Вглъбени ли са в теб или те фиксират с груб, мрачен, весел, усмихнат, любопитен, незаинтересован, любящ… поглед (по желание на клиента). Намираш в тях и в погледите им, случайно или не, ненаучени уроци или стари твои грешки и си казваш - Това не съм го знаел или О, това ми се е случвало вече. Случайно или не, залутан в това да се местиш от сцената към публиката и обратно, ти се вглъбяваш все повече в този сценарий на живота и все повече ти става ясно, че и другите играят по сценарий - дали собствен или чужд, случайно или не. И докога ще оставиш нещата така да се водят от странните, неразумни и разумни, несъгласувани и възприети, незаконни и морални планове, навсякъде около теб, които ти подсказват, че един път впуснеш ли се в този живот, няма излизане. Случайно или не. то може и да те чака там, изкопаното ти място или още неизкопано. Как ще те ядат червеите и ще унищожат режисираното ти тяло. Като един несвършващ, вечен, романтичен и тъжен Холивуд. Площадката на твоите роли.

За бонбоните и времето

Тя е обикновена, казаха си всички. Всеки я носи в себе си. Дочуват се роптания от всички страни, че от нея няма нужда, че ги има хиляди такива, които толкова си приличат и дори една да не ти стигне, за да я замести, винаги можеш да си грабнеш колкото ти душа иска и да се заблудиш. Това е също като захарните подсладители - не е захар, но какъв е проблема, когато създава същото усещане. Тя им се чуди на ума. Не я боли, че я отхвърлят. Дори й е леко. Няма да се занимава. Нито ще оспорва. Дошло й е времето да ги наблюдава. Че какво пък - и без нея се справят що годе добре. Вярно, че се случват недоразумения, но те са поправими. В днешно време едва ли има нещо, което е незаменимо, непоправимо или въобще нещо, което да не може да бъде върнато в предишния му вид или поне приблизително. “Бонбони, бонбони” - се развика едно малко дете насред площада и привлече погледите около себе си. Тя се вгледа в него и си каза, че е чудесно това малко създание да събира погледите с една толкова обикновена и незначителна думичка, която доставяше временна наслада. “Ауч” - ощипа се тя по бузата. Едно насекомо я беше ужилило по малкия пръст. Във въздуха се разнесе миризма на изгорял захарен памук. Дочуваха се и думи, недостойни да бъдат чути от малкото дете, крещящо за бонбони. Тя се озърна. Но не за дълго. Ужилването леко й пареше на пръста и тя го пъхна в устата си, за да успокои болката. “Временно, временно, време… минава, идва едно усещане, отива си, детето лапва бонбон, бонбона се изгубва, глада се засища за малко време, после идва още, и още, И ОЩЕ”. Думите, неизречените, се блъскаха в тъмнината на ума й. Тя подръпна леко ухото си и тогава вътре просветна, думите се наредиха в редичка и образуваха един строй, готов да бъде изконсумиран и осмислен. Думи, стоящи наредени една до друга, все още немирни. Оглеждаха себе си, оглеждаха и другарите си по съседство, кокореха се, изненадваха се на това как изглеждат, изучаваха се. И тогава… първата дума се обърна право напред, размърда крачетата си, после отново се обърна да погледне единствената си другарка - понеже е първата дума, няма как да има повече. Позагледа я, посмигна два-три пъти, както детето насред площада мигаше, когато непознат чичко му предложи десетина бонбона и ги пусна в шепата му, без да пита, само се усмихваше и се радваше, че вече хората няма да слушат момченцето, а всеки ще продължи скучния си път насред шумотевицата и предметите. Та да се върнем на първата дума, обърнала се към съседката си. След като и двете се огледаха взаимно, наивно първата помаха с краче, размърда го, за да раздвижи събраното в нея количество енергия и го насочи това малко краче към втората дума, която също беше завършила току-що, почти едновременно, раздвижването. Моментът на запознанството усили светлината между стените в ума й. Тя се радваше. Думите, неизречените, в нея, бяха започнали да се разбират помежду си. И както беше настъпила тишина, изведнъждумите се разговориха една друга, опознаха се, раздвижиха се, вече наредени в смислова редица. И тръгнаха напред, в тъмнината. Далеч от лампата. Тъмен, тъмен тунел. И светлина. Но това не беше като при хората, те в този миг не умираха, а едва сега се раждаха, произнесени, поднесени. Писък се разнесе в другия край на площада. Щедрият, раздаващ бонбони мъж, този път нямаше как да помогне. Тя изкрещя. Само веднъж. Но и достатъчно. Думите й ли - Време, колко време е нужно? И отново шумотевизата утихна. Други строеве с думи се нареждаха в десетки умове. И отново настана бърборилня след краткото, осмислящо мълчание. Тя се понесе над тях и си мислеше, този път без напъни, без прекъсвания и пренареждания. Мислеше си - за мен, Истината, никога не е достатъчно времето.

I know where you live

Колкото пъти се опитвам да уловя премигването на клепачите си, отразени в огледалото, толкова пъти се изплъзват бели листи изпод ръцете ми, надраскани, падат в краката ми. Колкото пъти събирам боклука в стаята си, толкова по-дълбоко ми се налага да проникна в прочувственото ти стенание под светлината на уличните лампи. Колкото пъти превъртам песните на увехналите цветя, от които е останал само хербарий, толкова пъти мелодията създава нови кръвоносни съдове, чиято задача е да ароматизират вмирисаното сърце.

***

Аз знам къде живееш, но само когато идвам с теб дотам.Аз не знаех, че има закон за изгубени вещи и тела и че той гласи - колкото и да се взираш за факти и да си убеден, че си на правилното място и търсиш правилната вещ/човек, няма да са там, където най-малко ги търсиш, а ще те пробождат като тъп нож в ръката, но на теб ще ти е безразлично, защото си се задълбочил не в намирането, а в търсенето.
Аз знам къде живееш само когато ми се наложи да идвам, докато дояждаш пуканките пред новия си монитор.
Знам къде живееш, когато искам да ми кажеш здравей през отворения прозорец на кухнята си.
Знам къде е домът ти, докато стискам топлата ти ръка в асансьора.
Познавам гледката от терасата ти - простиращи се на мястото на хоризонта панелни блокове.
Но не съм убедена, че знам, когато идвам сама дотам, а улиците са така еднакви, щом не вървиш до мен. Хората просто липсват или си остават константа за мен.
Аз не мога да открия дома ти, когато дори не мога да позная себе си в лутаницата от въпроси, съмнения и страхът, че никога вече няма да ми отвориш вратата.
Не знам къде си, докато уличната лампа хвърля събраните през деня слънчеви отблясъци, толкова жълти, колкото можеше да бъде лудостта ми тогава.
Аз мога да открия дома ти, но не и когато най-много ми липсваш.

Храносмилателно

Глътнах си хапката, доста трудно я сдъвках. Докато се придвижваше по хранопровода ми, маслото от филията й проправи път. Разтече се и обля в топлина гладния ми стомах. Жадувам да те дъвча всяка сутрин, когато нервно проскърцва леглото от опитите ми да стана. Пробуждането никога не е било толкова трудно, колкото в зимните дни, когато под завивките е най-топло. Храната не ми е сладка, когато няма с кой да я споделя. Спирам да ям и таванът се стича върху главата ми. Усещам натиска върху челото си, идва някъде отвътре, боли ме от време на време. Но не му вярвам и не се поддавам на съмнения. Затворих всички прозорци и запуших с вестници пролуките, за да не влезе нищо отвън, нищичко. И те замръзнаха в едно естествено зимно състояние, каквото е отчаянието. Жената се стопи като ледът по стъклените врати на магазина. Аз я погълнах с цялата й влага, защото започваше да хваща мухъл. Надявах се моите сокове да й помогнат да върне предишното си ПРЕКРАСНО излъчване. Но не би. То беше стопено и се оформяше едва едва, съвсем леко се доближаваше до двайсетгодишната си прелест, докато й говорех нежно в ухото. Защото не беше нужно да й викат и да й се натрапват, да съобщават за присъствието си отдалеч. На нея й стигаше някой, който да се доближи безшумно, с нотка на изненада и все пак не прекалено стряскащо. Предполагах, че тя дълго ще да го е чакала и броила на пръсти стъпките, които той ще извърви до нея и ги е свела до максимум, защото минимумите вече не я задоволяваха. Знаех вече (след дълги фройдистки вечери) колко е оглушала за викове и обезформена от мачкане и дъвчене. Виждах в очите й отраженията на кофите, в които я бяха изхвърляли, а в малките си бели ръце здраво стискаше остатъците от храна, които се е надявала да намери. Да, тя беше свила ръце в юмруци и всеки път, когато заговорех за този ужасен процес на храносмилане (и я прегръщах, за да я изтръгна от затъването в спомени и да я уверя, че съм тук и ще остана), тя притискаше двете си малки юмручета вляво и кълнеше. Не ми даваше да разтворя свитите й пръсти и побелелите от гняв кокалчета. После отпускаше длани зад гърба ми, заключваше ги като белезници и не искаше да ме пусне, имаше ме за спасител, говореше често за прегръдката ми. Обичах да се отпуска така в мен, докато разхлаби детските си пръсти и не заспи, а аз си тананиках любимата песен и нотите я отвеждаха далеч от мен и толкова близо до тялото ми. Така и умря, в ръцете ми. Мислех си, че е заспала дълбоко. Този сън се връща, връща се и погледът ми в тавана. Както е в прегръдките ми, тази унищожена двайсетгодишна прелест се стапя като мъгла към 10 сутринта. Изчезва. Не сърцето й е спряло, нито пък си е тръгнала от мислите ми. Не е умряла физически, нито душевно. Живината в нея си отиде. Дори не я виждам вече да стиска ядно юмруци. И ръцете й не се вкопчват в мен така здраво. Отпусната е. Като парцалените кукли, за които пеят в песните. Вече не е моята хапка. Няма да бъде и ничия друга, защото това, което успях да възродя от нея, го сдъвках. Не оставих за никого другиго. Сега тя отмъщава на мен. А аз се ядосвам на петната в паметта си. Дали някой ще ме отнеме от нея?

Довечера

Довечера ще се прибера и няма да те има. Пред погледа ми се размиват векове на мълчание след няколкосекундно разрушение. Представял ли си си как градът се срутва пред очите ти, а ти оставаш на единственото незасегнато място, което всъщност не съществува, а е само късче от мислите ти, където се приютяваш, когато те е страх.
Довечера няма да те има - ти, чувство на сигурност. Ще сме сами с любимия ми мокет, лизал подметките на протритите пътища.
Довечера светът ще се разпадне, но хората ще оцелеят. Ще е пълно с мозъци в буркани, подхранвани от илюзорни машини през осемнайсети век.
Довечера ще се разкъсам на парчета, но няма да се съединя, както бих искала.
Довечера ще изхвърлям всяко късче от себе си през прозореца и то ще се разбива безшумно в заснежения цимент под терасата ми.
Ще бъде нощ по-светла от луната. Автомобилите ще се сблъскат един с друг, за да се трансформират в желязни отпадъци.
Довечера ще съм навсякъде и ще съм разпиляна и окъсана, раздрана... защото теб те няма.

Жената лежи до мен. Отново тази усмивка, по дяволите, не мога да спра да гледам усмивката й. Слязохме на моята гара. Отидохме заедно до дома ми. Затварянето на вратата беше последния шум от външния свят, който чух. Устните ми, долепени за нейната усмивка, ме откъснаха като цветето от полето, което след това мигновено бива потопено във вода. Какво ли щеше да стане с мен после? Мисля, че не съм си задавал този въпрос.Улових усмивката й и я преглътнах.
Съвършеното усещане за ненарушимо спокойствие, което обича да витае във въздуха след една такава нощ, изпълнена с кражби и размени на положителни емоции, отново се беше възродило тази сутрин. Въздухът в стаята беше леко застоял, понеже никой от нас двамата не бе решил да се откъсне от топлината на завивките, примесена с топлината от допира на телата ни. Нямаше да го усетя, ако не бях излязъл от стаята, за да посетя тоалетната и не се бях върнал в хранилището на леглото си. Жената, с която се прибрах снощи, сега спеше толкова тихо, че само гърдите й се повдигаха, като че ли насилвани от непозната сила. Дишаше прекалено плитко за жена на нейната възраст, или поне за възрастта, на която предполагах, че е. Ако нещо не беше наред, тя ще ми каже в една от следващите нощи или в ден, когато слънцето прекалено силно свети, за да свали погледа ми от този огненочервен кръг в небето и да го насочи – погледа – два метра под земята. Именно това щеше да се случи, но аз още не го знаех, дори и не го предполагах. Абсурдността на ситуациите, в които попадам, ме е докарвала до безсънни нощи, взирайки се в белия таван, докато крушката е угасена и тавана е толкова бял, колкото може да бъде светулка през деня. Ситуацията, чието начало поставихме с плиткодишащата жена на леглото ми, ме прегръщаше изцяло и впиваше пипала в плановете ми за още такива сутрини. Съзнанието ми, жадно за откъсване от монотонността на потракването на влака, украсяваше картините, в които двамата с нея излизахме на вечеря в евтин ресторант (понеже нямах пари за скъп), как я държа за ръката и й говоря мили думи (които научих през годините и за които знаех или може би предполагах, защото не ми се беше случвало досега да използвам, с които думи една жена би могла или уплашено да дръпне пръстите от топлата ми длан или поривисто да вкопчи ръце в моите), как се прибираме след това и прекарваме още една вечер, след която въздухът натежава, а мирисът на женско присъствие се пропива в стените на стаята и на умът ми, понеже стаята и умът ми вече са станали едно цяло и добре, че е подът, да ги крепи да не избягат един от друг, и таванът, за да разсейва съмненията и да поражда размишления.

Наивната тя!

Аз съм едно дете на 20, с водни боички, четка и перце. Рисувам с пръстите си измислени пейзажи с чудновати хора и пиша за тях, защото не мога да ги покажа на никой. Аз съм наивно дете на 20, което вярва на думите на по-големите за щастието и късмета, които те спохождат или вървят ръка за ръка с теб. Когато те ми кажат клечка, разбирам клечка, кажат ли ми, че ще зинат с грозната си паст и ще ме изядат, аз сама се слагам в чинията... Защото дори пеперудите да липсват в този сив ден, поляната все пак не спира да зеленее всяка пролет. Дали светлината някога ще изчезне от слънцето и ще има ли смисъл то да топли, след като не го виждаме? Мокрото усещане от водните боички по пръстите ми е все още живо и младо и не искам да завехне. Макар магазините да предлагат все повече компютри аз си искам детските книжки, стиснала здраво вдъхновението, излизащо от всеки косъм на четката. Стотици хора бръщолевят срещу ми празни приказки. Аз не искам сериозното лице на поета, набраздено от есенната пожълтяла трева, в която той се е излегнал и не ще да става. Искам да прегръщам живота с тези две ръце и да целуна всяка важна страница. То никога няма да се изчерпи, докато не спра да чета изреченията на по-големите. Защото те пресъздавам, който и да си ти, човече малко, затворено между крилете на пеперудата, когато в полета си тя ги долепя и се превръща в очертание.

Предколедно

Една дузина хора, пресичащи пътя.
Една пеперуда.
На поляната сред природата.
Един куп недоволни.
Нескончаемо.
Една торба с тревоги,
готова да я хвърля през прозореца и
само пукотът й да отекне за секунда-две.
Една поляна с вълци,
едно падение,
един вой,
мъртви тела,
война,
кръв
и маски.
Една заблуда.
едно внимание,
което търся.
Като душа.
Като всяка душа.
Избрала грешния подход.
Игра на думи
с грешки и без правила.
С правила и без грешки.
Без нито едното от двете
или и с двете.
Една мисъл,
стичаща се,
последните сълзи от очите ми.
За тази вечер.
ДА!
И утре пак.
Тялото е константа.
То е направено
от кръв,
сълзи,
умора
и сън.
Кръвта, за да се движим
и съответно умора,
за да се научим,
че не е възможно
постоянно да сме в движение.
Сълзи,
за да ги изплачем
и сън,
за да сътворим нови.
В съня си,
в този емоционално претоварен багаж
от изминалия ден.
Изхърлям се сама от собствения си сън,
за да се завърна отново
в чуждия.
В нищетата.
За да си отида у дома.

Аз съм другаде

Не е добре,
когато ти пращат
вести от някъде,
а не ги разбираш сам;
когато не донесат
цветя
на собственото ти погребение,
пълно с непознати хора;
когато слънцето изгрява,
но ти не си там,
за да го видиш,
за да почувстваш топлината.
Когато не спираш
да пишеш.
Когато отиваш навън,
във гората,
пълна с дъждовни капки
по листата
на дърветата,
пълна с детски шепот,
безсмислена без огъня,
без възрастните.
А когато видиш
отново
местата без значение,
които фотографира
миналия месец,
година,
или каквото и да е там време...
Искаш да идеш на театър,
искаш да излезеш.
Нека излезем заедно.
Защото дори и да е самотен,
когато докосва едната си ръка с другата,
той е толкова
заедно
с доверието си
във водата
в тази топла прегръдка.

Градът на мъглите

Разпилените коси, залепени за прозореца
и последния лунен лъч, дърпащ завивките.
Столът пред масата, толкова празен,
както винаги до сега.
Водата, която се блъска по стените на мълчанието ми
преди да заспя.
Докато се усетя
мокра е косата ми
още щом вдишам светлината на нощта.
Не очаквам утрото.
Косите все повече лепнат.
Макар слънцето да ми е приятел,
не искам водата да се изпари.
Коледните украси
припомнят колко съм далече от дома.
А нежното докосване по китката на ръката ти
оставя малки капчици пот на челото ти.
Разпилените коси танцуват с лунните лъчи,
ти излъчваш своята тъмна светлина.
Нека не угасват нощните лампи,
които се отразяват в локвите.
Заради писмото с признанията.
Когато се събуждам сутрин
и виждам разхвърляна стаята
си мисля какво ли ще е, когато
пороят, за който не споменаха в прогнозата
мине оттук.
Защото светлините не се отразяват в локвите.

Паяжини

Във ъгъла на стаята, където светлините на смрачаване играят си със куклите,
във болницата със белите мрачни стени, с реклами на хапчета, обещаващи спасение,
в реката, отмиваща камъни, покрай която беднякът вечно безпътен, лови златната рибка,
ден след ден
със всеки изплъзващ се лъч,
застинала усмивка
и молещи ръце,
умират хора.
На улица извън града, разкрила голотата си и скрила чудесата на душата си жена,
във къщата с табелка "образцов дом", детето, плачещо на ръба на леглото си,
във кръчмата с оплюти от мухи прозорци, мъжът, възкресяващ своето умопомрачение,
нощ след нощ,
със всеки удар по тялото
и с всяка счупена в стената чаша
умират хора.
В училище, на последния чин ученикът, разперил свободата си пред свитото тяло на другаря си,
на пейката, издраскана със неприлични, несдържани надписи, лежи той, пропилял отсега животът си,
до сърцето й, заплашващ с удари по-силни от естествените нему, застинал споменът не ще да си отива,
час след час,
с всяка поета обида,
с поредната дупка в ръката
и със следите в сърцето
умират хора.
Ден след ден,
нощ след нощ,
час след час.
А те безразличните, безучастните, безпомощните,
обвинителите, съдниците, молещите,
обичащите, привързаните, очакващите,
излъганите, измамените и наивните,
наглите, безпощадните, грубияните,
свитите, прикритите, страхливците,
всички те...
Всички!
Не могат да я спрат,
не могат да я умилостивят!
Идва, отнема и си отива.
Остават сами,
безлични,
търсещи опора,
сила,
смелост,
истини.
Съсипваща душата,
убиваща тялото.
Смъртта в цялата й грозота.
Смъртта в красотата на преоткриването.
Смъртта в мицерията,
в болката,
в отчуждението,
в сближаването и откъсването,
в празнотата и безвремието,
във вкуса в устата ти,
във кръвта по вените ти,
във отровите, с които те пълнят всеки ден
думите,
храната,
въздухът,
водата...
Хората!
Смъртта, отнемаща и все така сама.

Реката и хората

Животът ти преминава в търсене. Търсиш хора, които ще оставят траен спомен у теб, търсиш хора, които ще те поучат, търсиш хора, за да разнообразиш скучния си ден, търсиш хора, за да общуваш, търсиш хора, с които да работиш, търсиш хора, с които да се забавляваш, търсиш хора, които не познаваш, търсиш интересни и интригуващи хора, търсиш обикновени хора, хора като теб. Намираш... Намираш хора, които оставят болезнени следи в съзнанието ти, намираш хора, които те поучават и се месят в живота ти тъкмо когато най-малко имаш нужда от лицемерието им, намираш хора, които са скучни и остарели, намираш хора, с които не можеш да си кажеш и две приказки, намираш хора, които търсят печалба и не се отдават на работата си, намираш хора, които те отегчават, намираш хора, които до болка са ти познати, защото всеки ден срещаш едни и същи лица по улицата, намираш еднакви и безлични хора, намираш стереотипи у всеки. Еднакви дрехи, еднакви лица с изтормозени физиономии, окаляни от пошлостта, разкривени, грозни, съсухрени, влачещи се, водещи се по някоя подхвърлена дума, по някой излъчен клип, по еднаквата мода. Хора не обикновени, а отчаяни. Те не изчезват, те се множат. Безпределно, безспирно, неимоверно се увеличават. Повличат реки от тълпи след себе си. А ти - усмихвам се, че стоиш на брега и наблюдаваш всичката тази сган, усмихвам се, че се обръщаш и ме виждаш, усмихвам се, когато ме хващаш за ръката и ме повеждаш далеч от реката, далеч през гората, сред дърветата, сред поляните и още неувехналите, истински цветя.

На фона на картината
нещата едва ли изглеждат толкова смислени,
каквито искам да ги направя.
Преобразяването на сивото ежедневие в любимите ми цветове
е нелека задача,
особено с избелелите ми моливи,
с които потъмнявам очите си
и се извръщат от мен по тротоарите.
А аз наблюдавам усмивките им
и се питам дали са имали щастливо детство,
което да ги кара да бързат толкова,
за да избягат от детските книжки с картинки и
да си останат напечатани в прозаичното.
***
Дядо ми гонеше пчелите от кошера,
за да събере мъдростта на селските цветя
и да я сложи на масата
до дишащият с пара хляб.
Радостта да облека плисираната си пола
ме подтикваше да тичам между листата
на сините цветчета,
които правеха отпечатъците ми като небето в четири следобед
през лятото,
докато слънцето прежуря
и изгаря стените до пожълтяване.
Слънцето би стопило всички ни,
за да ни превърне в жълти отблясъци на себе си.
Всичко е слънце и слънцето е всичко.
Благодаря ти.

Липсват ми тетрадките

Шум от шут във вратата
и ненарушимо спокойствие.
Заскрежения прозорец пази
тихо спомените ми.
Аз все се взирам в него,
за да стопля небето с очи
и да спре да вали.
А усмивките ми са все там
запечатани на снимки
сред побелелите поляни,
при кървавочервените залези.
Когато твоите очи бяха ножовеге,
с които разкъсваше плътта на страниците,
които носех със себе си.
Защото беше време
да нарушиш сбърчканото спокойствие
и да погалиш избелелите усещания,
изписвайки ги целите с молив
от ненаострената страна,
където обикновено слагат гумичката.

Когато пердетата са спуснати

Ще те надраскам със моливите си детски.
Ще те направя целият от щрихи,
за да не се познаеш.
Когато се погледнеш в отледалото
ще се изчерпиш.
От очите ти ще стърчат хоризонтални линии
и ще се забождат в овалите зад гърба ти.
Ръцете ти ще са лъчите,
които трябва да са в точките ни на пресичане.
Когато огледалото се умори да те използва,
за да подхранва гордостта си
ще изхвърчи от подсъзнанието ти
и ще спре съня ти.
А орбитите и овалите
ще станат прости кръгове.
...........

Лакирам се в черно
заличавам бели спомени.
Отварям прозореца
задушавам мръсния въздух в ъгъла.
Забравям за стола,
покривам го с дрехи за съхнене.
Отварям ръце за покоя -
заблуда в поредното търсене.
Стените са бели
и под вратата се прокрадва
грозната
отвратителна
дразнеща
светлина.
Фактите са все така сухи,
докато не ги украся с метафори-
Искам да разказвам за това след години,
когато пеперудите ще са от пластмаса и с батерии.
Свобода.

Дъждът

Дъждът се плаши, когато разтворим чадърите си.
Разсейват се облаци,
за да се скупчат наново.
Защо затваряме прозорците си, когато
чуем капките
по первазите,
а не подадем глава,
за да намокрим косите си,
изтънели от сресване,
оредели от мъдростта ти.
Ако можеха щяха да клонират и дъжда
за посевите през пролетта.
Но дори и мишата дупка няма да им е достатъчно
широка,
за да се скрият,
когато се скъсат платовете
на чадърите.

Dido - Here with me

I didn’t hear you leave
I wonder how am I still here
And I don’t want to move a thing
It might change my memory

Oh I am what I am
I do what I want
But I can’t hide

And I won’t go
I won’t sleep
I can’t breathe
Until you’re resting here with me

And I won’t leave
I can’t hide
I cannot be
Until you’re resting here with me

I don’t want to call my friends
For they might wake me from this dream
And I can’t leave this bed
Risk forgetting all that’s been

Oh I am what I am
I do what I want
But I can’t hide

Не те чух да си тръгваш,
чудя се как все още съм тук.
И не искам да премествам нищо,
това може да промени спомените ми.

Аз съм това, което съм,
правя, каквото искам,
но не мога да се скрия.

И няма да си тръгна,
няма да заспя,
не мога да дишам,
докато почиваш тук в мен.

Не искам да се обаждам на приятелите си,
те може да ме събудят от този сън.
И не мога да напусна това легло,
рискувам да забравя всичко, което е било.

Аз няма да напусна,
не мога да се крия,
не мога да бъда,
докато продължаваш да си в мен.

W.A.S.P. - I wanna be somebody

You say you don’t wanna run and hide
A face that no-one knows
And everyone ya meet, you’re gonna show
You’re nobody’s slave, nobody’s chains are holdin’ you
You hold your fist up high,
And rule the zoo

Oh, you just got to be
Up high where the whole world’s watchin me
Cos I, I got the guts to be somebody
To cry out

I wanna be somebody,
Be somebody soon
I wanna be somebody
Be somebody too

You say you don’t wanna starve
Or take the table crumbs that fall
You don’t wanna beg or plead at all
You don’t want no nine to five
Your fingers to the bone
You don’t want the rock piles’ bloody stones

Oh, you just got to be
Up high where the whole world’s watchin me
Cos I, I got the guts to be somebody
To cry out

I wanna be somebody,
Be somebody soon
I wanna be somebody
Be somebody too

I want shiny cars and dirty money
Lotsa rock and roll
I will live in fame and die in flames
I’m NEVER gettin’ old

I wanna be somebody,
Be somebody soon
I wanna be somebody
Be somebody too

I’m gonna be somebody,
I’m gonna be somebody

Ти каза, че не искаш да бягаш и да се криеш,
не искаш да си човек, който никой не познава.
И че ще покажеш на всеки, който срещнеш,
че не си ничий роб и никой не може да те спре.
Ти стискаш юмрука си вдигнат високо
и определяш правилата в този животински свят.

Ти трябва да бъдеш във висините,
където целия свят ще те гледа.
Защото “аз, Аз имам волята да бъда някой… да изкрещя”.

Аз искам да бъда някой, да бъда някой скоро.
Аз искам да бъда някой, да бъда някой също.

Ти казваш, че не искаш да гладуваш
или да обираш трохите, които падат.
Ти не искаш да просиш или да се извиняваш за каквото и да е.
Ти не искаш нещата наполовина.
Твоите пръсти до кокал свити.
Ти не искаш хапчетата да те пречупят.

Аз искам лъскави коли и мръсни пари,
много рок енд рол.
Аз ще живея в слава и ще умра в пламъци,
аз никога няма да остарея.

Savatage - Sleep

Hey there you
Way out there in the distance
Can you hear me
Are you there

I know it’s late
So please forgive my persistence
But I’m hanging
Do you care

So lay back
Call off the attack
Cause if you look deep
Dreams are nothing that I lack
And all I seek
A final chance to speak
And I would let the whole thing keep
If I could just sleep

Hey there you
Way out there could you show me
Just a signal
Or a sign
That after all
All these years
That you know me
And I’m not just
Killing time

So lay back
Call off the attack
Cause if you look deep
Dreams are nothing that I lack
And all I seek
A final chance to speak
And I would let the whole thing keep
If I could just sleep

And as I lay there at night
Building castles in the air
Our of alibis and all those little lies
And then I look inside
And pray that I don’t care

I don’t care

I don’t care

Хей ти там
ей там в далечината
чуваш ли ме?

Знам, че е късно,
затова моля те, прости ми упорството.
Но аз ти махам,
грижа ли те е?

Така че обърни се
и прекъсни помахването ми,
защото ако се вгледаш надълбоко,
не мечтите са това, което ми липсва.
А всичко, което търся
е последен шанс да поговорим.
Бих оставил всичко така, както е,
ако успея просто да заспя.

Хей ти там,
ето там, можеш ли да ми дадеш
някакъв сигнал
или знак
че след всичко това,
всички тези години,
в които ме познаваш
не съм бил просто
загуба на време.

И както лежа там в нощта,
строейки замъци във въздуха,
от нашето минало и всички тези малки лъжи,
а после поглеждам вътре
и се моля да не ме е грижа.

Не ме е грижа.

Мастило - Памуковите облаци

Памуковите облаци над вас
застилат плътно одеяло,
а вие двете в меката трева
притиснати отдавна сте заспали.

Памуковите облаци над вас
са вече тъмни почернели,
а вие двама в меката трева
телата си един в друг сте вплели.

Ще се събуди преди теб,
за да погледа как се гушкаш,
а после много уморен
глава до тебе ще отпусне.

Колкото нещо е по-близко до теб, толкова по-добре го разбираш

- Казваш “стресово състояние”… Напоследък ми втръсна да слушам тая дума. Лекари, психолози, драскачи, всичко живо се е хванало за стреса: стресът -това, стресът - онова… А в основата на всичко е страхът. Само че страх звучи съвсем елементарно, докато стрес… Мрачната роля на ужасите - настоящи и бъдещи, не се изчерпва с изтрепването на толкова хора. Тя е и впсихологическия атентат срещу останалите - сковаващия страх, страха от войната.

***

Не мислиш ли, че е прекалено да се ровим в мръсотията, полемизираме с нея, критикуваме, затъваме в подробности. Когато почнеш прекалено да се занимаваш с мръсника, ти влизаш в неговата орбита, той те обсебва, настанява се в мислите и преживяванитята ти,значи постига своето. Да не му доставяме радост, като му обръщаме прекалено внимание. Да покажем, че той не е властен да ръководи намеренията и действията ни. Това ще го вбесява. А вбесяването е форма на разпадане, на самоунищожение.

***

На хората трябва да се даде една мисъл, разбираш ли? Една мисъл силна, проста и убедителна. Една спасителна мисъл, която да обсеби съзнанието им. А щом обсеби съзнанието им, те непрестанно ще я повтарят и непрестанно ще насищат с нея пространството. Една идея-светкавица, излъчвана едновременно от милиони хора, един ураган, който да очисти пространството и да помете силите на мрака. Но въпросът е голямото съдържание да бъде сведено до нещо крайно лаконично и пределно могъщо, кратко и силно като светкавицата, една идея-мълния, разбираш ли?

***

Щом сте приятели, как не сте усетили, че той си е в едни свят сам за себе си, който няма нужда от вас, който може да живее до вас, но не и с вас, и който от дъжд на вятър ще се сети за вас едва когато го затресе треската за приказване, а след това като се наприказва, отново ще ви забрави не защото е безчувствен, а защото си има свой свят и вашият свят не е неговият, и изобщо за какво ми е да живея с такъв човек, с когото няма начин да живееш, а можеш само да делиш покрива, и то в случай, че внезапно не го прихванат и не смени местожителството си, както веднъж го направи.

***

“Боя се, че ми липсва талант”. “Това е добре. Талантът, братче, е главоболна работа. Талантът дразни и оскърбява посредствеността, около него се вият отровните изпарения на завистта, кръжат лешоядите на озлобението, неуютно е. Талантът не е лавров венец, както си мислят говедата, а изкупителен кръст. Но всички мечтаят за него, а не за дребната роля на дребните хорица. И там е грешката. Желание за нещо, което не ти е дадено.

И когато късно вечерта се въртя в леглото в очакване пред мен да се разкрие гората, и когато, за да я видя по-бързо, се старая да се измъкна от лабиринта на паразитните мисли, това неволно перване още ми пари и аз си казвам, че може би тук е цялата моя прословута и глупава драма, драмата на малкия, дето се е надявал да стане голям. И не защото е бил убеден в таланта си, а защото е вярвал в късмета си. Знаел си, че не те бива за голямото, но си отглеждал една тайна надежда, че все пак ще го постигнеш, че щом всичко друго тъй лесно ти се е отдавало, защо да не ти се отдаде и голямото. Законът на вероятностите, действащ изцяло в твоя полза. Голямата печалба за малкия Тони.

***

Щом им завиждаш, мисля си, значи при тях всичко е наред. Ако не беше наред, нямаше да завиждаш. И защо всъщност завиждам? Може би бедата започва от едно калпаво убеждение. Убеждение, за което дори не си даваш сметка, но което мъкнеш нейде дълбоко у себе си, още откакто се помниш. Убеждението, че другите са ти длъжни нещо - макар да повтаряш на глас, че не са ти длъжни.Длъжни са да ти предоставят мястото, което сам смяташ, че ти се полага. Длъжни са да те оценят точно тъй, както сам се оценяваш. Длъжни са да отговорят приблизително на идеала ти, защото иначе може да загубиш вяра в идеала си. Те обаче съвсем не те оценяват, както очакваш, в случай, че изобщо те забелязват. Нито се сместват, за да ти отворят място. Нито се равняват на идеала ти. И ето, че ти им теглиш присъдата, като се ръководиш от идеала си, а след това пращаш по дяволите и идеала, понеже той е бил опроверган от живота. Изобщо слагаш кръст на всичко, разчистваш си генерално сметките и изведнъж ти става леко, като след всяко разчистване на сметки. Но това е само в началото, додето не си разбрал, че си сложил кръст на себе си. Колкото да се ровиш в паметта си, не можеш да изровиш повече от две-три добри дела. Но има и по-неприятно - че си ги извършил несъзнателно. Не си имал време да помислиш, че може и да не ги извършиш, затова си ги извършил.

***

Ще изчезне безследно и все пак ще го има, защото е оставил нещо у мене. Не казвам, че ми е повлиял. За жалост едва ли ми е повлиял. Моята драма, ако има такава, съвсем не е драмата на тоя човек с безизразно лице и унесен поглед, примирен с бремето си на радиоприемник за мислите и вълненията на целия свят. Но нещо от него ми е останало като спомен, като сянка на недоумение или даже като нотка на завист. Защото, обърна ли се назад, виждам, че между всичките ми познати този сиромах е единственият, когото бих могъл да нарека щастлив, поне в смисъл, че не е нещастен. А щом не си нещастен, какъв си?

***

Не знам, казах ли, но тази жена има наистина ослепителна усмивка. Може би с нея ми е взела акъла. Защото почне ли да се смее… Именно - почне ли да се смее… И тъй, почне ли да се смее, спукана ти е работата.

Stereophonics - Maybe tommorow

I’ve been down and
I’m wondering why
These little black clouds
Keep walking around
With me
With me

It wastes time
And I’d rather be high
Think I’ll walk me outside
And buy a rainbow smile
But be free
They’re all free

So maybe tomorrow
I’ll find my way home
So maybe tomorrow
I’ll find my way home

I look around at a beautiful life
Been the upperside of down
Been the inside of out
But we breathe
We breathe

I wanna breeze and an open mind
I wanna swim in the ocean
Wanna take my time for me
All me

So maybe tomorrow
I’ll find my way home
So maybe tomorrow
I’ll find my way home

Бил съм и долу и
се чудя защо
тези малки, черни облаци
продължават да се движат над мен.

Ще отнеме време
и струва ми се, ще съм добре.
Мисля, че ще се разходя навън
и ще си купя усмивка от дъга.
Но ще бъда свободен.
Те всички са свободни.

Така че може би утре
ще открия пътя към дома,
може би утре
ще го открия.

Поглеждам наоколо кмъ красивия живот
издигнат високо над дребнавото,
изкарал вътрешното навън.
Но ние дишаме,
ние дишаме.

Искам вятър и отворен ум,
искам да плувам в океана
искам да използвам времето си за себе си
само за мен.

Цитати

Някога, в хаотичното време на пубертета, се плашех от мечтите си - струваше ми се, че съм на път да откача. После взех да гледам на тях с леко презрение, потеже разбрах, че и последният глупак мечтае. Докато накрая съвсем престанаха да ме занимават. Бях спрял да мечтая, дори просто така, за да убивам времето, за да спя с отворени очи. И само понякога, както бившия пушач сънува, че пуши, така и аз се виждам да летя в моя стар, отдавна продаден москвич, да летя по австрийските пътища с една тежка чанта долари и с една облекчителна мисъл - че съм се отървал, че съм се изличил, че вече ме няма.

***

Нямам черни мисли. А още по-малко бели.И понеже съвсем без мисли не може, остават сивите. Без омраза и без обич. Без надежда и без отчаяние. Сиви. Сивички. Като мишленца. И почти толкова привлекателни.

***

Бедата е, че имам твърде много мисли, а само две ръце. Как искаш да записвам толкова мисли. Додето започна да изразявам една, тя вече се е изменила или е преминала в друга, или е избягала толкова напред, че е изключено да я догоня с химикалката. Спохождат ме най-различни идеи, без да съм ги викал, а главната, дето от толкова време я търся, все не идва. Как да обединя всички тези мисли в едно? как да кажа главното и то да проникне като мълния в главите на хората, за да очистят пространството, да очистят себе си да се изтръгнат от тая ужасна мигрена, дето им притиска главите… Ако ми дойде такава идея, може и да пропиша.

***

Хората са измислили бога поради неспособност да определят по друг начин неопределеното. И с цялата си простотия са го сътворили по свой образ и подобие. Един старец с бяла брада, понеже как няма да е старец, щом вселената му е стара, и който обитава рая, понеже ако не обитава рая ще остане без местожителство.

Съчувствието е онова съвсем дребно и евтино подаяние, с което си измиваме ръцете от грижите на околните.Умиляваме се до сълзи и отминаваме доволни от добротата си, без да помисляме дали на другия му е станало по-леко от нашето съчувствие. Нека сам се оправя в батака си - това си е негова работа. Важното е, че ние му съчувстваме, без да сме задължени да го правим.

***

Тя е изложена на витрината на някаква книжарница - една от тези големи репродукции, поставени в красиви рамки и купувани без особен ентусиазъм от гражданството, просто защото все нещо трябва да се окачи на стената. Както научавам от етикетчето, прикрепено към рамката, картината се казва “Салът на Медуза” и изобразява група корабокрушенци от потъналия кораб “Медуза”, люшкащи се по каприза на съдбата сред безбрежното море. Но както аз обичам да поставям моите идиотски въпроси, така и художникът е поставил един въпрос, за да придаде по-голямо напрежение на ситуацията. Въпросът е изразен в един кораб, появил се далеч на хоризонта, един бял кораб, символизиращ възможното и невъзможното избавление и към който са устремени погледите и надеждите на корабокрушенците. Впрочем не на всички. Част от нещастниците са се струпали в единия край на сала, като протягат с копнеж ръце или развяват ризите си, за да привлекат вниманието на хората от кораба. Но друга част от пасажерите са значително по-апатични и някои дори са извърнати с гръб към светлото видение на хоризонта, а трета част - проснати върху дъските на сала - вече са напълно вън от играта , мъртви или агонизиращи. Неприветливо място - би казал някой. Аз обаче не мисля така, а боя се - и художникът. Той си е направил една доста жестока шега, тоя художник, и с оптимистите на сала, и с тези - сред публиката. Защото достатъчно е да разгледате по-внимателно картината, за да разберете епилога: този бял кораб на надеждата не е никакво спасение, а само трагичен мираж. Той е толкова неизмеримо далече - една бяла точка върху бурния хоризонт, - че няма никаква надежда нещастниците да бъдат забелязани и спасени. В такъв случай защо трябва да се морим с ръкомахане, вместо да поседнем и да сведем примирено глава.

Предишната ми допирна точка точка с изкуството се нарича “Островът на мъртвите” и представя малък остров, съставен от отвесни скали и тъжни високи кипариси, само че в скалите са пробити прозорци , което ви внушава, че се касае всъщност за жилищни кооперации на мъртъвци. Вероятно художникът е искал да изпълни картината със скръб и затова е акцентирал на глухото оловно небе и на глухите неподвижни води, и на мрачните черноцелени кипариси. Но на мене този остров още от детинство ми се виждаше доста привлекателен - може би поради тоя мой рефлекс да бъда обратен на другите - и аз изпитвах някакво смътно влечение към тия меланхолични дървета, към сънните води и сивите мъгли на хоризонта и изобщо бях на мнение, че мъртвите много добре си живеят.

***

Трябваше да минат години и да стигна до онази гнетяща празнота, която се опитвам да запълням с размисли за щяло и нещяло, и да се огледам назад от нямане какво да правя, и да се озърна наоколо, за да ме осени това просто, ама съвсем просто откритие, че аз, дето във всяко отделно нещо търся смисъла, никога не съм се запитвал за смисъла на цялата тая бохча, дето е натъпкана биографията ми.

Hope they will be happy

Ya know, Steve, I wish we could just always have fun, and never, never, ever have to be sad. And just always smile and laugh, and sing, and play. And just always be having so, so, so, so, so much fun. And, never cry, never be sad, never have to frown, never have anybody mad at us. Just always having fun; always laughing, and laughing loud, and getting other people to laugh, too. And have so much fun and never, never, never be sad for any reason. And if anyone would ever try to make us sad (or mad), we wouldn’t be. Because we would just be too glad. And then we would make everyone else glad because our “Gladdys” would be so big, everyone else would have to be glad, too. And, Steve, I never, ever wanna cry, and I know you don’t either. And I hope that we will never, never have to cry. And if we just laugh a real lot, and laugh loud ‘n’ hard and long, we will never, ever have to cry. And if anyone tries to make us cry, we will make them laugh instead; we will make them glad and we will keep them from feeling bad, and we will never be sad, ’cause it’s so fun to be happy, and I always wanna be happy with you Steve, and I never want it to be a cloudy day. I always want the sun to shine. And even if one day the sun doesn’t shine, we’ll pretend the sun is shining. And we’ll be so happy, and we’ll just laugh and laugh anyway. And pretty soon, all the dark clouds will go away. Because we can’t have those dark clouds, no! We will always be happy, and having fun instead. And if it should ever start to rain little drops of rain, we will pretend it isn’t raining. We will go inside and pretend there’s no rain, and sure enough, our gladness will make all the rain go away.

And, Steve, you and I are so happy; and, and, Steve, we will just take our happiness with us everywhere. We could go into bad neighborhoods where very sad and very bad people live. But we’d make them happy, and they would be sad or bad anymore. And we would walk the streets of the worst places in the world, and make everyone so happy. Why, why, we could go to New York, and make all the people in New York so happy. Why, we could even go to Tokyo. Why, Steve, we could go to all the big cities, all over the world, making people happy wherever we go.

And make ‘em laugh and make ‘em

Да се отклониш от пътя

Някой си беше казал, че ако се движиш заедно с останалите, никога няма да ги изпревариш. Мене обаче друго ме е вълнувало: какво да направя, че да не се движа с останалите, без да се моря да ги изпреварвам. отговорът на пръв поглед е съвсем прост: да се тътриш назад. Да, но така е само на пръв поглед. Понеже назад също се мъкне сума народ. и още по-назад - също. Изобщо назад е далеч по-оживено, отколкото напред.

Мислил съм доста по въпроса. Въртял съм го и отсам, и оттатък.И, единственото, което съм намислил е, че трябва просто да кривнеш встрани от пътя.Да се забиеш в буренака. Да се изтегнеш там в тихото и безлюдното и да ги оставиш ония да се догонват, да се задминават или да тъпчат на място, колкото да се види, че и те навиват километраж

Няма нищо по-хубаво

Недей ми разказва за безоблачни дни
не ми обещавай лазури и слънце
Аз си имам сивото на мъглата и дъжда
аз съм собственик на лошото време
Нека вятърът плиска в лицето ми дъжд
няма нищо по-хубаво от лошото време