днес съвестта ти ще порути
стените на иззиданата къща,
душата ще излезе през прозореца-
ще стане на дъждовен облак

вземи ме,
аз на никой вече не съм нужна,
пък може би дори не искам и да бъда.
пред райските врати ме постави с надежда,
а после в ада ме прати.

не искаме да гнием угнетени
и не желаем мрак или сълзи,
ще никнат пак надеждите големи
в очакваните светли дни.
а дотогава стискай зъби, друже,
боди с игли отворените рани -
ще си отиде и тона разочарование.
пореден път нощта щом ни събуди
ще бродим, без да дишаме,
издайнически хлопайки вратите.

а винаги ли все така
"през целия живот ще е така"?
не вярвам и моля, не, благодаря.
Пък вярата е кал, обсипана с венци,
за да не си личат
следите на преминалите,
и мирисът на пръст
от прясно изкопаните гробове.

Вече изгрев не ще да дочака,
нито дори пълнолуние,
сам в мрака, сам в мрака.

Къде е по-безопасно? -
попита малката девойка,
вирейки крака
на ръба на скалата,
а зад нея - огън и жупел,
а под нея - кипящата напаст.

!

Описваш, придаваш си важности
на млад джентълмен
с изискан "костюм" от превъплъщения,
придобити с години умения
за ухажване
и хладнокръвно отблъскване
на "нямам нужда, върви".
До утре вечер
не искам да преценявам.
Великодушно поведение,
благоразумие зад хладни
квадратни стени, уж очертано,
но все още необяснено
от десетки пленени във твоята мрежа,
във твоето змийско гнездо,
разяждащо раздвоение,
отброяване на плюсове и минуси,
часове и минути
във зима сурова, невиждана.
Млад джентълмен все повтаря
как би могло да бъде най-добре
за дамата!

Мила, защо си се скрила
зад тежък гирм и червило,
под черни ръкавици бяла кожа?
Кое ли куче днес пак ухапа те
нееднократно по голото рамо,
докато спасяваше угасващата в снега цигара,
пълзяща в огромните преспи
и търсеща, молеща.

ще кажем не на плоските съвети,
щом виждаме - обратното се върши.
ще се полеем всички с чашите си с чай
и мърху изгореното ще мислим,
би било разумно,
по-разумно
от скрепяващия шев
на разпокъсаната кукла!

Аз потапям голото си тяло
в неприлична самоувереност
и го обличам вяло,
а бивам събличана
от напасти.

киселината капка по капка
пробива черепни кухини,
оставя празни дупки,
разлива кръв и спомени.

болните колена
не изкачват хълмове,
не слизат по стълби,
вече не биват докосвани,
рефлексно не се присвиват
при удар,
а гният.

тя, малката, издайнически
надничаща зад прозореца,
тя гледа внимателно,
следи и записва истории,
поредни епизоди безмълвни,
дебелия прозорец не се чупи
дори с усмивка,
пък щом е юмручно в главата ми,
ще свия юмрук, няма как,
мислено ще го разбивам
и ще достигам поредното второ.

Ах, тази недодяланост
(без завършваща пунктуация)
и тези тъй дълги реплики,
висящи до стената
като че наказани,
виновно-страдащи.
Кога последно получава своето
разпраснатия прах във въздуха,
като например вятър от прозореца,
като назаем задушната,
упойна миризма.

Животът се превърна във армия
от дъждобрани,
войска, която смело крачи
във локвите (изплакани).

Ожених се за паяк току-що
и вече не кръстосвам тротоари
и не пресичам улици,
оттук-нататък тънка нишка ме дели
от зейналата паст на времето
(а времето е пропаст,
в която не се гледа).

Еволюиране на пасище,
в трева зелена,
сред дим задушен,
сред летния горски пожар.

на мен ще ми изгние мозъка
във собственото свое вцепенение;
от натиска на чукове в главата ми
ще ходя с дупка в черепа куршумна.

колко лошо е да си
на дъното на чашата,
да си последното опиянение
и предпоследното дихание.
в откритието на липсата
се крие и поръчката
за по-щастливи дни,
молитвено протегнати ръце
и атеизмът пари им.
желаеш и щом няма как
самобичуваш се...

зимата боде

изгубено намерени
със колена обелени
и със сърца ожулени,
протъркани от стъргане
в стъклата на порутените...
къщи.
в окъсаните шевове
пак зейва дупка
с цвят кърваво-телесен
и чака за бъде запълнен
с лекарствата на утешението.
пък то все си е временно
и все със срок на годност,
понеже няма вечното
да се продава по аптеките.
не ще да чуват думите мечтаните
от ничии уста (освен от неговите).
във въздуха се носи самолюбие,
във себе си отнася своята
никомуненужна
самвглъбеност
на фотосинтезиращото цвете.
ала през зимата цветята никнат във представите.
обичам да ме нижеш с погледи!

Защо така съм нескопосано създадена,
дали в обърканата скука на пустия ти ден?
Или съм внесла малко просветление
под смръщените вежди на доверието?
Кога ръцете са забъркали живота и калта в едно
и неделимо?
Пророк ли е или измамник във настоящия ми ден?
Как го виждам зависи само от мен,
отнесен, променен, разточва житената питка
във чудноватите си приказки.