Тя - твоята първа и последна,
въздишка сред отломки в разбития ти свят,
във почвата не никне обицчаната (от теб),
във думите умрял е блянът,
сиянието загасна с последното дърво във огъня и
нито жар, нито пепел
способна е да върне топлината.

В ничия земя
(на музикалното прозрение)
не е способен мим да влезе
и да опише с жестове емоциите.
В стените блъскам кокалчетата
на пръстите.

Искам там да съм и премръзнала да те чакам да си дойдеш, отдалече да се прибереш, а аз ще бъда там, на твоя праг, нахално, несмутено, без съмнение. Ще стопля всяка твоя стъпка отвъд прага.

Аз, в своите измислени пътища
се препъвам често в измислени пречки
и някак фалшиво, престорено продължавам напред
да те диря.
Аз по площади не спирам и не обичам да ме гледат,
аз нямам нужда от преценяващи погледи,
а от топли ръце.
Аз падам във дупките на новонаученото
и се ранявам,
май спирам да искам да тичам.
Със тонове музика обичам
да притискам сърцето си в тесния ляв ъгъл.
Аз не отлитам вече за никъде
и може би никога не съм летяла.

Чао, слаботелесна, изпита, прогонена.
Сбогом детство.
Добре дошъл съдран чорапогащник на моето ежедневие.
Приветствам! С размазани бузи на кукла, с измазано гладко
предсценично поведение.

Попивам света зад затворените клепачи,
зад дръпнатите пердета,
пред захлопнатата врата.
Лягам на изтривалката за обувки и
там как мирише на пътешествия
и смрад, и как кално е и мръсно,
за да сънувам цветя, потъпкани
от техните нозе.

В карнавал на сенките по стените
игрива светлина от огън от камина.
Гоня петната, чернобелите,
вкоренявам ги, докато топля тялото
със пламъци.
Все тъй сиви усещания
и минути очарование
сред вековете.
Дали и аз съм част от недорисуваното платно
на създателя и дали искрите едноминутните
не са изхвърчели случайно от неговия огън?
Въпрос и в отговор е музиката.

С дълбоко прискърбие ви съобщавам, че моят мил домашен елен, който намерих като малко еленче в гората и в последствие реших да го отгледам между стените на замъка си, днес беше прострелян по най-нелепия начин - а именно случайно. (Случайностите са невъзприемчиви, понеже не ти оставят възможността да се ядосаш, обвиниш, нахулиш нещо, което ти е познато, а се налага да се осланяш на думи като съдба, късмет - все обгърнати от неразгадаема мистерия и безплътност). Милият елен дълго страда, докато вадеха куршума от крака му. Сега почива в съседната стая и чувам стенанията му. Мисля, че нощта му е кошмарна, понеже не е спирал да издава нечетливи, объркани и жални звуци - било то от болката или от уплахата, а може би и двете.

Няколко години по-късно...
"Отново се завърнах в замъка си. Тук бях забравила доста вещи - замених ги с малко пространство в необятна, но уютна къщичка на върха на планината. Отдавна тук лежат останките на любимия ми елен. Още помня как развях косите си, щом чух стъпките на приближаващата ми (сега вече знам, че и доживотна) любов. Побързах да обвия с ръце настъпилото щастие и ме обля блаженството на получената (и толкова дългоочаквана) среща, заля ме спокойствието на детството и ме огряха лъчите на залязмащото слънце. Заминах си от свещеното място на моето начало, от необятния извор, който години наред продължава да ме дарява с умението да съм добра любовница. Оставих дори наранения елен - не исках болка да ме обвързва с корените ми. Днес се връщам да изпълня дълга си и да прибера рогатите си помисли (относно обвиненията "защо изостави всичко с лека ръка"). Ще взема останките и те ще бъдат китна украса в скромния ми нов дом. А щом се прибера, ще се завия с листите хартия и ще се полея със мастило и тленно ще изпиша всяко духовно, извиращо, очакващо.

С уважение - любовницата на (Книгата)