Тя - твоята първа и последна,
въздишка сред отломки в разбития ти свят,
във почвата не никне обицчаната (от теб),
във думите умрял е блянът,
сиянието загасна с последното дърво във огъня и
нито жар, нито пепел
способна е да върне топлината.

В ничия земя
(на музикалното прозрение)
не е способен мим да влезе
и да опише с жестове емоциите.
В стените блъскам кокалчетата
на пръстите.

Искам там да съм и премръзнала да те чакам да си дойдеш, отдалече да се прибереш, а аз ще бъда там, на твоя праг, нахално, несмутено, без съмнение. Ще стопля всяка твоя стъпка отвъд прага.

Аз, в своите измислени пътища
се препъвам често в измислени пречки
и някак фалшиво, престорено продължавам напред
да те диря.
Аз по площади не спирам и не обичам да ме гледат,
аз нямам нужда от преценяващи погледи,
а от топли ръце.
Аз падам във дупките на новонаученото
и се ранявам,
май спирам да искам да тичам.
Със тонове музика обичам
да притискам сърцето си в тесния ляв ъгъл.
Аз не отлитам вече за никъде
и може би никога не съм летяла.

Чао, слаботелесна, изпита, прогонена.
Сбогом детство.
Добре дошъл съдран чорапогащник на моето ежедневие.
Приветствам! С размазани бузи на кукла, с измазано гладко
предсценично поведение.

Попивам света зад затворените клепачи,
зад дръпнатите пердета,
пред захлопнатата врата.
Лягам на изтривалката за обувки и
там как мирише на пътешествия
и смрад, и как кално е и мръсно,
за да сънувам цветя, потъпкани
от техните нозе.

В карнавал на сенките по стените
игрива светлина от огън от камина.
Гоня петната, чернобелите,
вкоренявам ги, докато топля тялото
със пламъци.
Все тъй сиви усещания
и минути очарование
сред вековете.
Дали и аз съм част от недорисуваното платно
на създателя и дали искрите едноминутните
не са изхвърчели случайно от неговия огън?
Въпрос и в отговор е музиката.

С дълбоко прискърбие ви съобщавам, че моят мил домашен елен, който намерих като малко еленче в гората и в последствие реших да го отгледам между стените на замъка си, днес беше прострелян по най-нелепия начин - а именно случайно. (Случайностите са невъзприемчиви, понеже не ти оставят възможността да се ядосаш, обвиниш, нахулиш нещо, което ти е познато, а се налага да се осланяш на думи като съдба, късмет - все обгърнати от неразгадаема мистерия и безплътност). Милият елен дълго страда, докато вадеха куршума от крака му. Сега почива в съседната стая и чувам стенанията му. Мисля, че нощта му е кошмарна, понеже не е спирал да издава нечетливи, объркани и жални звуци - било то от болката или от уплахата, а може би и двете.

Няколко години по-късно...
"Отново се завърнах в замъка си. Тук бях забравила доста вещи - замених ги с малко пространство в необятна, но уютна къщичка на върха на планината. Отдавна тук лежат останките на любимия ми елен. Още помня как развях косите си, щом чух стъпките на приближаващата ми (сега вече знам, че и доживотна) любов. Побързах да обвия с ръце настъпилото щастие и ме обля блаженството на получената (и толкова дългоочаквана) среща, заля ме спокойствието на детството и ме огряха лъчите на залязмащото слънце. Заминах си от свещеното място на моето начало, от необятния извор, който години наред продължава да ме дарява с умението да съм добра любовница. Оставих дори наранения елен - не исках болка да ме обвързва с корените ми. Днес се връщам да изпълня дълга си и да прибера рогатите си помисли (относно обвиненията "защо изостави всичко с лека ръка"). Ще взема останките и те ще бъдат китна украса в скромния ми нов дом. А щом се прибера, ще се завия с листите хартия и ще се полея със мастило и тленно ще изпиша всяко духовно, извиращо, очакващо.

С уважение - любовницата на (Книгата)

Щом филмът свърши
в забулена от мъгла дъждовна вечер,
ще легнеш във съдраните чаршафи
със десетки кръпки,
треперещо ще се завиеш
със хладното одеяло,
ще си представяш нечии ръце, обгръщат
като порок във задимена стая
изстиналите ти представи.

Изгубих го отдавна между редовете.
Постепенно.
Изплъзна се,
безсмислено се връщам във началото,
но не откривам шапките със коледно звънче
на зимата на две-и-осма.
Във стон внезапното събуждане
се блъскаше в студената ми стая,
гальовно ме приспиваше умората
след уплаха, след загубата.

Какво значи изкусно прикрито,
дори и превзето държание?
Зад маска лежи,
под хиляди катове дрехи,
навлечен във най-жаркото лято.
На бялото очите молят за подаяние,
но и това е лъжливо.
Лепкаво се хваща за полите на подминаващите
и оставя мазни следи по дрехите,
за да знаят,
че някога небрежно ще погледнат
дървото пред дома си
окичено с окъсан некролог,
съсипан от дъжда предната вечер.
"Помнете ме, ако не ми помогнете,
ако не успеете да ме запомните,
горете трескаво в незнание".
Ще те чака в самотната нощ в тъмното.

Прекалено сляпо
се губя в мъглата
позната.
Кожата ми знае кои са старите рани
и ги изблъсква от дълбокото
в съдрания си шев.

Крадеш, нещастнико,
без да си мръднеш пръста.
Убичаш първопричината
и я правиш на копие.
Като гъба попиваш, мизернико,
чуждите излияния
и ги прецеждаш
през своя си Ад.

Музика(та)
изпарява нежно
неизтръгнатата
тъга
в послеписи
на мокри писма.

Плесница по бузата
отеква
във хладен коридор
с развален асансьор.
Отива във ада
ръката,
която удря
новородените прилепи
в тъмната ми пещера.

Не съм аз,
коя съм
във корени и буренища,
в анфас
крещя ви пас (съм).
Те все ме викат
от дълбоката дупка.
Вие ме молите
от близо,
аз съм далеч,
но не съм, защото не съм аз.

Изчерпах се да соча луната
под нея уговарям срещи
под белезникава полу-повърхност
под мрачен похлупак
на посивели облаци
под ПОЛУ-разрушени стрехи
под полупроядени дървета
с вкус на череша с червей.
Горчи.
Горчилката на кафето сутрин,
на сълзите вечер,
горчи умората
от повторението.
Отива си.
Животът се изниза.
Под всички тези удивителни
животът си направи
сатирично кино
и вечер се целуват под
полулуната,
измита от надвисналите облаци,
под изоставената стряха
с черешата със вкус
на червеи.

Смисълът дали е
в изкачването на подиума..
дали е само да те видят
дори и да не кажеш нищо,
снемайки отговорността
от смелостта си
върху учудените погледи,
върху уморените очи,
преяли от поглъщане
на измамни образи.

Няма значение дали отново ще се срещнем,
няма значение дали ще ме помниш дори,
аз просто искам да ти кажа една тайна. (Secret)

под този разбит покрив
ще откриеш ли
окапали коси по пода,
ще потърсиш ли
нещо за пиене
във шкафове,
обвити със паяжини.
ще четеш ли истории
по избелели стени,
ще чуеш ли как ти говори
със своето минало
и нежно те моли
"не руши".

С ръце под блузата
и с ускорения ти пулс,
с намиране на устните ти
в голямото тъмно
започна...
часовникът не върви назад,
с нахални стрелки потупва ни по рамото
и кзва "няма време".
Недей!
извивките изискват време,
отдаването струва обич.

спомен - неизчерпаем извор
от прохождащо едногодишно.

по претъпкани пътеки
във изоставена гора,
под индигово небе
с прехвърчащ сняг
мирише, да!
на меланхолия,
на тъжна есен
със погинали листа.
и който каже, че есента ухае
не е видял прострените ръце,
родени да убиват въздуха..
а просто се е взирал през прозореца
в мъгливи утрини.

не е видял обесени пейзажи
във рамки от преплетените клони.

безмълвно лампата осветява агония
и само тя ще бъде свидетел во веки
на мъките.
наричаха я слънце и я пренесоха в домовете си,
а слънцето запушиха с хартийка и тиксо
върху картоненото небе.
но децата мечтаят (все още)

и умеят да творят (неопетнено).
децата правят дупчици с ножичка,
а възрастни режат сърца
и все е свързано със светлината,
която безвъзвратно е изгубена.

Днес по-фалшива от всякога,
само под този дъжд сега
се заковавам на кръста.
Днес целят ме с камъни
под каузата "Да ти помогнем".
Със същите хора, но все по-навътре
навлизам
във пустия ден,
все по-далеко е
годината с вкус
на забранен плод.
Като че ли след ден...

Любов за пет монети
на всеки километър
отчаяно се зъби
току си я харесал

Последователно предавам
на изтребители заповеди
да падат в морето
и огромни вълни след сблъсъка
да разделят стареца от детето.

Смачкваш потта
на уморен градинар
с машините си.
Птиците отлитат на юг,
но ние не можем,
ние стоим като теб премазани
от по-силното.

В моите свещени дни
на посрещане на изгревите,
във всичките ми дни на земята,
със всяко събуждане
откривам.

Аз съм животно с пришити уши,
за да чувам воплите,
с пришити по пръстите копчета
аз търся иглата на Всевишния,
за да пробода устните и да потече кръв,
да боядиса ръцете в червено
и алено-кървава
да оставям вечер следи по вратите ви.

Потта подсказва недоразумение
с факта на притеснението,
също като изчервяването
и бързото дишане.


Дъхът не си отива,
дъхът ще пребъде във въздуха,
докато има кой
да се крие зад вятъра
под дървото на сянката.

В присвитите си колене крия побоя
на думите върху лицето ми.

През комин с дупка излиза дим
като от на катерица хралупа,
снегът хрупа, хрупа
под краката на еколозите,
които идват да вземат проба от катериците
и да запушат отворите
на тяхното живо.

да си играеш с думите е лесно - правиш фигурки от мръсна салфетка, пускаш лебеди по езеро, сядаш на пейка край голяма сграда, на залез слънце те подминават, звездите падат и те целят с мечти, а ти ги отхвърлюш и целиш птиците да не се пречкат в краката ти - какво искат от празните ти ръце. подмятания, малки букви, откровения, скрити зад завеси от символи, чаши с вода се разливат, хладни тръпки те побиват - понякога римата е добре дошла и ще й сложиш от новите прибори да яде вдъхновението ти, да го кълца с ненаточен нож и да драска едва - едва по повърхността. къде е дълбокото и как да го стигнеш? да пишеш е хубаво, като оргазъм. да те харесат е като да си представяш, че те харесват и да няма кой да те връща в реалността и да откриваш разликите. тук и там размяташ коси, падат бариери и идват нови попадения за уцелване, за да няма край...

Просто не

Две черни очи
с диагноза - до поискване...
Какво до поискване?
Легло с удобства?
Обречен ден,
отминал в терзания?
Незапомнена нощ,
замъглени утрини,
уморителни обеди?
Как да се молиш да свърши?
И как да свършиш да се молиш?!
Та все във минало време
чертаеш мислено кръгове,
с окъсани чехли
се тътриш
по предназначената пътека,
а тя е само една
и уж нямаш избор.
Все така предсказват
неопределимо несигурни.
Дори в убежденията си са съмнителни
тези белите.
Когато ти кажат истината
те бодват в слепоочието.
Като натиск между хиляди стени,
желаещи да ти отмъстят,
че не ги остави на спокойствие,
че само се вглеждаше.
Прозорецът липсва, стената притиска,
животът изисква
да го държиш в шепи
и да стискаш,
докато кръвта изгаря вените,
защото не е твоята,
а е сместа от отровите.
Там не те пускат без рецепта,
със много старание
пазиш самообладание...
до следващия дъх,
незнайно какъв
би бил...
Ако вика лудост,
ще отвърне самота
с телефонен номер
"кой е там"!
Не, не знаеш
кой е там,
кой те изпраща
и кой те дърпа
за пръстите.
Изтънели.
Като отсечени клони
лежат по раните
и ги бодат
и ги успокояват,
и те все са там.
Многозначително повтаряш,
унасяш се в сън -
пусто черно платно
на неизвестен художник
с по-тъмночерни линии
във черната нощ.
И негър - не, чак толкова хумор
не бива.
Загърнат със своята роба през десет пустини
минаваш.
Пророчески.
Подминаваш.
По пясъка няма следи.
Песъчинки отлитат
на сантиметри разстояние.
Сякаш не е било промяна,
но Е!
С голяма буква.
С големи надежди.
С голямо сърце!

Война между разболени мисли обърква умозаключенията за реалността. Загнездва се болка - в слепоочията най-вече. Храмът изтече през уморените очи под формата на свещена книга, отиде си и чудото отмина. Светът ни не се разпада на парчета повече, понеже го съединихме с взаимопомощ и се преселихме като жертвоготовни животни на кладата. В свой собствен ад кой ли не гори? За благодарност от утре ще служим на възвишени идеали, неуморно ще отръчваме от греховете, ще се крием в окопи със стени от изкушения и бинтовани ръце, за да не усещаме допира, да изгубим човешкото и да станем богове на собственоръчно изработени пиедестали. Понеже е чудо и защото така е нужно. Искаме го във всяка молитва. Нов! По-добър! По-устойчив! Бъди! В края на молитвата!

Пие хапчета по два пъти на ден за спиране на кръвообръщението. На отсрещния прозорец поливат цветята. Вехне. Все нещо ще се намери да изсъхне. Сутрин събужда слънцето и го приветства с разтворени ръце и вика срещу му - Вземи ме. А то не разбира, както не е разбирало и Галилей. От главата му шурти кръв. Спешен случай - повтаряха те в просъница. Необикновено съвпадение. Заваля. Болката в главата си отиде. Измитите прозорци - безсмислената гледка. Механично поема думите като сексуално презадоволен. My head is full of wishes - търкането боли и ще го намокри с вода, вино, сълзи. Разкъсва ребрата си само с нокти и ги хвърля на площадката пред дома си. Не ще допусна птици да ги изкълват във умопомрачената история. Да гният!

Със своето обаяние той очарова жените,а със стиховете си
уплаши глупците. Ето той лежи, накрая.Човек, вярващ на смъртния си одър.Праведният развратник.Нима бих могъл да живея непосилен?Дайте ми вино, ще изпия всичко до капка сега.и ще запратя празната бутилка в лицето на света.Покажете ми Господ Исус във мъки, и аз ще се покача на кръста, ще извадя гвоздеите от дланите му, за да ги забия в моите.Напускам този свят,едва влачейки крака,пролятото вино още не е изсъхнало по разтворената Библия.
Гледам главата на иглата
и виждам танцуващи ангели.
Така...
Сега, харесвам ли ви се?
Сега, харесвам ли ви се?
Сега, харесвам ли ви се?
Сега, харесвам ли ви се?

леко и удобно се настаняваш в леглото
меко.
хладно е.
на отворен прозорец кой ли чува
въздишките.
при затворени книги има ли все още
недоразбрани герои?
и има ли още смелчаци
да прекрачат прага
и да споделят съмненията си
относно "нищо хубаво няма да излезе от това".
дали все още се давят капките в гърлото
или гърлото хрипти от кашлица.
леглото е меко, да,
но душата е твърда.
като скала.
не се допуска ей така намеса,
разговор се влачи,
защото хората са скучни и иглата боде,
сърцето кърви,
че там някой страда,
гърчът припада,
дори няма сили за себе си.
няма сили да обсеби тялото,
липсват описания
на тези страдания.
душата е твърда,
зъбите стиснати,
до последно се мъчим
в прегръдките си,
но боли
и боде
и не само отляво, а
навсякъде.
няма такова сънливо опиянение
да ни спаси
в съня ни.

Остарели моменти по мекото на пръстите
се прокрадват през косите ми,
но това е моята ръка
и моето въображение не би било
способно, не, не би,
да върне същото уесщане,
самодокосването не е като
да ме разтапяш в топлината си.
Черната ти блуза на голото ми тяло
оцветява бъдещите ми дни
и те търся в кътчетата,
да те загърна със себе си,
егоистично да се присвия
в "утробата" на нежността ти.

Обичай да пожелаваш
момичето с гланцираните устни,
с петна по роклята
от старите мъже,
със сивото в очите.
Прехранвай се със тялото й
като плевел.

Виковете хвърлят в смут спокойствието...
наедрели гърди се пръскат от млякото
за нов живот.
Старецът си отива край морето
в покоя на нощта.
Прегърнат от ледени вълни,
посинява за минути
и вече е труп, да, вече е труп
и не се взира горе,
а изгаря.
Добре, че е ледът и повеят, и вятърът.
Плътта остава си такава, за спомен,
в пепелищата на другите.

Обичам лилавите стени
на болничната стая.
Тук съм сама, далеч от вас, Стада.
Дали е лудост
да си говориш със стените
само защото те не го приемат.
Аз си имам шума на блъскащите се
в стените глави
от съседните "клетки"
и понякога, но нека никой
от вас не разгласява това,
през пролуките и дупките
изтича кръвта
и промитите мозъци
стават петна
на огромен пейзаж.
Мона Лиза ще се смее
в очите ви,
ако види лицата ви,
когато отваряте усти в учудване.
Но разширените зеници
не биха ви спасили
от ада на осъзнаването.
А то е забраненото блаженство.

Не виждам
от слънцето.
Слепи погледи
с окарикатурени лица
изкушаващи пръсти
търсят плътта ми.
С всеки дъх
приближава вечерта
и сънят отново е пътека
към "там" - където ме няма
в нито едно отражение.
Дъхът на пияна възбуда
просмуква чистия въздух
в дробовете ми.
Не, те не виждат.
Те могат само
да докосват
по мръсния начин
на похотта.

Изтриваш ме от паметта си,
затваряш чекмеджето - щрак!
Килерите си пълниш
със боклуци като мен...
След края на театъра
присвиваш очи и се ровиш
за спомени с бурени и цветя.
Накъде без тях.
Вървиш ръка за ръка
с глупостта си
в невинен слънчев ден.
Бурята те крие в светлините си
и ярко блестиш
на фона на черното бъдеще.

Аз и киното

Понеже не гледам много филми и най-често питам по-умните си и опитни в гледането на филми приятели, а от съответните препоръчани филми още по-малък процент ми харесват, та ще пиша само за тези, които са ми станали любими... Тъй като станаха много запетайки, ще почна ново изречение. И тъй... Отварям си Д-то, (имам предвид папката Д в компютъра за хората с мръсно ученическо подсъзнание, макар че само аз май се сетих какво си помислих, но както и да е ! ) (затварям скобата) ) МУХАХА ! Тъй, ся сериозно. Отварям папка Де, папка Фимли и какво виждаме тук (потривам ръчички да изненадам малкото четящи тази глупост) - виждаме видеото с избрани моменти на сатирика Джордж Карлин, което гледах с един приятел. Много поучително, саркастично обвинително и събличащо всички познати мерзости, които всеки ден ни врат в лицето и ние приемаме тази мръсотия без дори да се противим или като се противим само вътрешно и събираме, събираме гняв, това се отразява на органите ни и хоп... Както и да е! Тъй че поуката е - изберете си метод за справяне с гнева, ако ви пука за нещата, които ви врат в лицето и нека този метод е целесъобразен, невредящ на живи лица или животни, метод който не използва кожата на катерици и ги оставя голи и подтиснати в гората да страдат от налегналата ги депресия, понеже вече и в зоопарка не ги искат, защото Айс Ейдж е нападнал екрана на малки и големи и анимационната катерица е много по-практична, особено след дълъг пработен ден - прибираш се, настаняваш си дупето на стола пред екрана или в някое вмирисано кино с омекнали пуканки и се наслаждаваш на новохилядолетното филмче, докато катериците стоят сами в гората и не успяват да привлекат ничий интерес. Таа мисля за разбралите това беше една много поучителна лекция стил Яница, а извода от нея е - блъскайте боксовата круша и посещавайте по-често гората с чувал жълъди - катериците имат нужда от вас. А за този, който е свикнал с мръсотията наоколо и самия той замеря всичко около себе си с такава, като игнорира заплахите, с които ни плашат за свършека на света и хвърля найлонки по дърветата, с една дума на мерзавеца непукист - та МЕРЗАВЕЦО - нека продължава да не ти пука! Някой ден и за теб ще има Ривендж, когато съседа те уцели с по-голямото зло, от това, за което си го преценявал, че умее. МИР ВАМ драги читатели!

Слабост в разтворима форма
със малка лъжичка бъркаш чая си
и изпиваш с блаженство.
Притъпяващи мисли обсебват
очите ти,
не излизат думи от тази лудост.
Плашиш със самовглъбението си.

В дървото до къщата
качен съм отгоре.
Ще гледам как птиците
мътят яйцата си
с търпение,
за да оценя
топлината на утробата.

Ключът на лампата
ще ти разкрие онези истини,
които свенливостта
крие под завивките.
От сивото на очите й
може да вземеш всичкия цвят
за чернобелите си мисли.
Дори ще ти остане малко
за развлечение.

Нежно се стапят един във друг езиците,
та тогава се ражда мълвата (измамна),
че това е израз на любовта.

То е като рибите
и се плъзга,
докато е още влажно,
но стоплиш ли го
под слънцето,
ще нахраниш егоизма си.

Цветното в чернобял свят умира,
примирено изблъскано от смътни желания.
Разчленените болни тела
се изправят срешу лечителите.
Бързо пропадат, изтощени,
в дупките си отредени.
Болката живее там, където
волята опитва със марли и йод
да съживи тялото;
където волята умира, задушена
от миризмата на гниенето си.
Водата е мръсна и дъждът отровен
и няма с какво да се изкъпе
проклятието.

Той е пътят, по който вървиш
на свечеряване,
алея с израснали храсти от кошмари,
с коси, които падат
и малко момиченце след него
ги събира в шепа и по-късно
ще направи плитка
на оплешивялата си кукла.
Той стои на ръба на скалата
и когато всички му казват да скочи,
остава без чувства, безизразен.
Той е взорът в молитвата ти,
порсветлението, което те прегръща
с нишките на разум и шесто чувство
от модерен филм.
Той се спуска с въже,
само когато го пожелаеш,
присяда на камъните.
Той е жертвата, която гориш
в огъня си и след това
се посипваш с пепел,
за да са сиви очите ти.
Той е фонът зад музиката
и извлича мелодии
от дарбите ти.

Ще продължавам да трия избелелите си пръсти по дръжките на вратите,
ще влизам в световете ви, за да смеся взаимното ни объркване.
Няма по-дебела стена, от тази, която си построих
и на мястото на дупкит, които пробивам,
поставям врати за сигурност,
заключвам с 10 катинара
и се чудя
дали
някой би се осмелил
да почука по тази предпазливост
и да я стопи.

Така е хубаво да си сюблимен,
духовит, упорит, самотник, творец,
призован, търсен, желан,
отчаян, възвърнат и върнат.
Приятно е да живееш в странен,
объркан, луд, буден, неуморим
от глупост свят
и да изтъкваш, отваряш врати на млади дами,
затваряш прозорци под носа на зажаднели господа,
да си дете и да родиш такова
и когато се налага да си с другите
и когато не се - да гледаш себе си
в огледалото и да драскаш, рисуваш,
а накрая да лепиш плакати с истините
по стълбовете,
да ги вреш в лицето на чужденеца
и да се усмихваш лъжовно.
Така е хубаво да си отражение в мислите,
да си чаровен, вечен, нестихващ, буреносен,
да предвещаваш и предпазваш,
да носиш и отнемаш.
Ужасно е, че могат само да те помнят смътно,
да те усещат силно и да те гонят стремглаво
на хоризонта.

Ако ще да се прибираш всяка вечер пиян
при охлюва
това никак няма да те направи по-очарователен,
нито дори по-бавен,
понеже охлюва ще е стъпкан
от обувката ти.
Две ръце все още могат да поемат
теб,
докато лазиш към дома си,
докато очакващ отново,
за поредна вечер
да се бесиш в косите й,
да пиеш възбудата й,
да раждаш въздишките й,
да умираш в ръцете й,
а гръдния ти кош да не спира
да се издига и слиза,
но да умираш в нея
с облекчение.
Хубаво е да се напиваш
и да не спираш да го сънуваш.

В чудни земи, пълни с приказки,
строят модерни сгради.
Ламтящи за приключения деца
ги затварят във банята
със сапун с ръка
и заповядват
"Измийте неподчинението си".
И всяко човешко, съпротивително
изтича в канала.

Не бива, как може да говориш така
и да се смееш.
Сериозно, спри!
Размазваш грима ми с пръстите си,
а те отварят дупки в лицето ми,
там няма кръв, а расте трева.
Какво красиво зелено сияние.
Главата ти е за саксия - самодоволно изражение
по изцъклените ти очи разбирам какво мислиш.
Черноземни песъчинки замъгляват взора ми.
И раста, раста край прозореца
и чакам деня, в който ще спреш да ме поливаш.

Отведи сина си оттук, далеч оттук,
засади дърво там, където той се роди,
че птиците чакат.
Хвърли сина си в пропастта,
далеч от гнездата,
онези там ще изкълват очите му
и няма да види къде и защо се е родил.
Синът ти е създаден да бъде наблюдател
от мястото, където всички морски фарове
събират светлините си в едно
и от топлината се излюпва птичка!

Аз обичам да паря ръцете си с огъня на свечеряване
и да драскам с нокти кожата си до побеляване,
но това което отикривам, не е същността, която търся.
Луковите люспи са си все така безсмислени

Пипам във тъмното черни образи,
дрехи от кожа,
бъркам в олющени рани
и мажа с кръвта челата на децата си.

Отсреща те викат, потропват по стената,
търсят присъствието на тялото ти.
Чекмедже пълно с хартийки,
тяло, набучено с топлийки.
Всяко бодване е рана в душата
за нищо неструващото ти тяло,
простряно на показа на субектите
от улицата,
продадено днес за 10, утре за 1000.
У вас няма огледала, няма прозорци.
"Ще ми се да съм немарлива" -
повтаряш си в кошмарите си,
чудейки се на кой да дадеш по-висока оценка
по скалата на ужаса -
дали реалността или съня.

Отслабнали, кльощави хора
донесоха в завода
костите на Вапцаров,
изсипаха ги пред учудените погледи
и викнаха "Сглобете го,
умираме от глад".

Имаме нужда от нови възгледи,
от нови прозорци,
от нов дом под небето,
от ново небе,
защото е мръсно небето,
гледката еднаква,
а възгледите са на дядо.
(Тропна с бастуна си и светът се заклатушка.
Сеизмолозите казаха, че е земетресение.
Баба ми в потрес сочеше с пръст нагоре
и се понесе натам.)

Изплакни голотата си във влажния ми поглед
и ще направя така, че всяка машина
във мен, която задвижва копнежите,
да заработи на пълна пара.
Пуф Пуф - старият локомотив забоботи
и ме отнесе далеч,
пък ти си стой на гарата и махай с кърпичка.
Мен ще ме направят на железни стърготини.
Тогава ме потърси с магнита си.

Потъваш с лебедите във реката,
потъваш с перата на лебедите,
съзираш малките рибки в реката,
виждаш зловещата въдица
в хриптящите им, поемащи въздух
усти...
Елементарно е да се заблудиш.
Всяка зависимост води до опасности,
щом й се налага да е вечна необходимост.
Залязваш със слънцето зад хълма,
отнемаш на съществата светлината.
Изгряваш с луната сред звездите,
омайваш се от мечти и звезден прах,
захаросваш се с всяка лъжичка.
Летиш и все неподвижно стоиш на небосвода.
Кърпички попиват капките от млечния път
капнали в брадата ти.
Ти си старец или млад,
или вечен или млад.
Оставаш невидим,
там където никой не гледа оставаш...
Там, откъдето всички си тръгват
засяваш скръбта си,
чакаш да поникнат платната ти,
да отплуваш
и да се давиш със лебеди.

Междинни улици водят към входове на панелни блокове с похабени пощенски кутии. Нещата стават между другото, между алеите се срещат малки деца и тъпчат градините, докато играяг помежду си. Между много настроения се промъква някое и заповядва "Аз ще властвам", междувременно се раждат усмивки и бебета, непринудено, в средата на целия този хаос се появява разбиране на непознато лице. Между всичко останало се избира уж важното, прохождането и вървежа напред не е като да има борба за тях. Дадености и между тях задължения, подем ли, къде го видя?!

Обичам да лежа върху изгнили кости и да слушам историите на червеите за това какво е било тялото ви преди, мъртви, проядени тела.

Ще те търся в буренаците и между плевелите.
Напаст си и се самоизяждаш в свободното си време.
Те обичат да ти намират работа,
за да се върти колелото.
Егоист си и искаш да се самоунищожиш.
Преподаваш уроци по смърт в час по биология.

Само вятърът остана да разнася звуците на линейки,
докато светът си отива под ударите на метеори от болка.

Казах ти, боядисай стената си, личат си следите от ноктите ти
от дните, когато се опитваше да избягаш от квадратната стая.
Защо си накачил картини с бръснарски ножчета върху клоните на дърветата?

Следиш ми мисълта или чакаш удобен момент,
когато няма да усещам как ме докосваш
с пропитите си с ярост очи и изкормваш сърцето ми,
носиш го кървящо на олтара и го пробождаш с иглите си,
а аз се гърча една минута на пода и пренасям образи в главата ти,
за да остане моята празна и по-лесно да преминавам
между дърветата.

Демони тичат по арената, скачат, усмихват се злобно.
Защо са червени очите ти?
- От недоспиване.
Очите ти.

Аз бях родена в друг свят без време и пространство, но не ми хареса и се върнах под похлупака си, свариха ме и си облизаха пръстите. Сега съм помляна.

Острите зъби подсказват трагедия, примесена с мазохистично удоволствие.

- Почакай, не е ли това, което желаех от малък, да бъда затворен и да се боря, за да изляза и да си отмъстя.

Той желае да се върнеш,
провиква се в тъмното,
а ти се криеш -
в сенките на лампите.
Отражението ти в локвите
от сълзите му -
мислиш ли, че не те вижда.

Спокойно, то ще живее.
Той хвана птичката, откъсна перцето й,
най-красивото,
и го закичи в косата й.
Тя свенливо се усмихна и го прибра в джоба си.
Години след това,
докато разгръщаше овехтяла книга,
намери перото,
усмихна се
и го изяде,
за да няма спомен.

Удавниците не се фващат за сламка,
не, жестоко се лъжете,
те гонят вълната,
която да ги повлече в дълбините.
Понеже никой друг
не се осмели да навлезе в техните.

Защо да се страхуваш да разрушиш гнездо,
когато по този начин ще го опознаеш?
Защото ще убиеш птичките,
докато са още немощни,
а те така искат да летят нагоре.
И тупнаха в прахта и сърчицата им се стопиха.
Пръснаха се.

Отвор и след отвора тъмното
за да нахрани любопитството ти.

Нескончаема е преждата, от която ще си плетеш пуловери през зимата, понеже казват, че самотниците усещат осезаемо студа.

Врата и две истории под прозореца,
изслушани песни и подхвърлени усмивки.

Поети си играят с възлите на раздраните си сърца.
Но пак биват разкъсани.

Разкъсани книги на купчинки стесняват пространството ти на живот под формата на разни затворени фигури, като в лабиринт, без излизане, с обрасъл вход.Сглоби си различните букви "пвсчскт т мн н стрв". Силно. Раз-два-три маршова стъпка и спънка пред тези като теб със същите униформи за загубената ти кауза по булеварда на малкия град. Колкото е малка земята ти. Няма никой под теб, освен заровените живи, но пък те не се будят от почестите на теб и тези като теб, понеже да умреш за чест за тях не е било най-почетното нещо.
Жени с бели цветя в ръцете и черно сърце в гърдите и деца сираци заради окаяното, просяшко съзнание на пълните хазни и ненаситните стомаси.
В седемте смъртни гряха всеки ще изкъпе тялото си.
В очите ти с зеници искреност ще се давят думите на проклятието.
Ти все така не си виновен.
Асфалтирани пътища или прикрити мъртви тела на войници.
С какво право застана зад тялото, поемащо заразата на огъня.

Всички ние формулираме въпросите си на базата на отговорите, които искаме да чуем.

Докато се опитваш да бъдеш добър, можеш да правиш каквото си искаш.

Всички ние формулираме въпросите си на базата на отговорите, които искаме да чуем.

Две мехурчета излязоха от разпенената вода на пералнята. Щеше им се да се реят сред кислорода отсреща, но се спукаха в стъклото.
Бравата на вратата досега не е поддавала. Не мога да затворя входа към теб.
"Измама, измама" - викаха осите и самоубийствено се блъскаха в почистения прозорец.
Преместването от едно място на друго ти осигурява по-дълбок сън, ако го свързваш със сигурност.
На нея така й се искаше да има ютия, за да изглади (чаршафите) и най-малкото ръбче на непостоянството му. Най-простото действие след промяната щеше да е отсядането в крайчеца на идеалния й свят, където вече нямаше нищо за ремонтиране.
Всъщност от всичко стана ясно, че няма измъкване.

Миниатюри в древни култури,
настройки на тялото с помощта на упойки.
Хапчета и телевизори, хинпози,
мъглявини и прогнози,
часовници, отмерващи края и
краища без ръбове,
ъгли, които ги няма в математиката,
невъзможни обиколки
около заплетени мисли,
ругаене в процеса на старание.
Недолоство,
задоволяване.
Роди се нова вяра,
от дупката изскочи звяра
и бе наречен човекът
(с големи букви ако обичате)
ЧОВЕКЪТ НА НОВОТО ВРЕМЕ
със старите привички
и новите злини,
пленени и прелети със системи
в телата им -
на тях, на хората на новото време.
Дали ги подхранват или хранят времето
със запълвания и празноти.
Часовници вече има навсякъде,
дори по запалките,
страхът присъства
като образ на разпятие,
когато затворят очи.
Блуждаене, пълнене, празнене,
стомах и храна, отвътре и вън
за удоволствие,
без да бъдат докоснати косите
несресани, за да се противопоставят на реда
по който изглежда е програмиран живота.

Marilyn Manson - Running to the edge of the world

Remember when i took you
up to the top of the hill?
We had our knives drawn.
They were as sharp
as we were in love.
If god crossed us
we'd take all his drugs,
burn his money
and his house down,
and wait for the fire to spread.

Sometimes hate is not enough
to turn this all to ashes.
Together as one
against all others
break all of their wings to
make sure it crashes

We're running to the
edge of the world
Running, running away
We're running to the edge of the world
I don't know if the world will end today

I had no choice,
I erased the debt of our family,
let you say goodbye
with lips like dynamite.
And everyone
turned their backs
because they knew
when we held on tight
to each other,
we were something fatal,
that fell into the wrong hands.


We don´t see death, we see destruction
(2X)

See a new beginning rise behind the sun
We can´t never catch up to them as fast as we run

Помниш ли, когато те заведох
на върха на хълма.
Имахме си нашите нерешени проблеми,
толкова изострени,
колкото бяхме влюбени.
Ако Бог ни попречи,
ще вземем всичките му опиати,
ще изгорим парите му
и къщата му
и ще чакаме огъня
да се разпространи.

Понякога омразата не е достатъчна,
за да изпепели всичко.
Заедно като един
срещу всички останали,
унищожаваме всичките им крила,
за да сме сигурни,
че ще се лазбият.

Ние тичаме към края на света,
бягаме,бягаме далеч.
Ние бягаме, бягаме към края на света,
не съм сигурен дали светът ще свърши днес.

Нямах избор,
заличих дълга си към нашето семейство,
оставих те да се сбогуваш
с устни, криещи опасност.
И всички обърнаха гръб,
защото знаеха,
че когато ние бяхме заедно,
бяхме нещо пагубно,
което попадна в грешните ръце.

Ние не виждаме смърт, ние виждаме разрушение.
Виж новия ден се издига зад слънцето.
Ние не ще можем да го уловим,
колкото и бързо да тичаме.

http://www.musicfolio.com/news/news2009_03.html
Доста полезен сайт за нови албуми.

Кърт Вонегът - Как се пишат малки разкази?
1.Използвай времето на напълно непознатия така, че той или тя да няма чувството, че времето е загубено.
2.Дай на читателя поне един герой, на който да симпатизира.
3.Всеки герой трябва да иска нещо, пък било и то само чаша вода.
4.Всяко изречение трябва да прави едно от следните 2 неща-да разкрива характер или да развива действие.
5.Започвай колкото е възможно по-близо до края.
6.Бъди садист. Независимо колко мили и неопитни са главните герои, прави така че да им се случват ужасни неща за да може читателят да види от какво са направени.
7.Пиши така, че да доставиш удоволствие само на един човек. Ако отвориш прозореца и започнеш да ухажваш света, така да се каже разказът ще се разболее от пневмония.
8.Дай на читателя колкото е възможно повече информация, колкото е възможно по-рано. По дяволите напрежението читателят трябва толкова добре да знае какво става тана че да може да довърши разказа сам, дори хлебарки да изядат последните няколко страници.

Queen and Friends (so much fun)

Дори да сложа днес корона в увехналите ти коси, те все така ще си останат кървави от злото. Лицето ти проядено от червеи прозира и двете очни кухини се взират. Не ща да си представям красотата, защото е покълнало върху й грозно и клоните си спуска черни, а кокалестите ти пръсти ги обхващат като последната надежда. Дори да искам да погаля кожата, не мога, защото е разложената плът на някогашната невинност. Ако запаля свещ тя би се разплатяла и огнени езици ще плъзнат по закоравелите пороци - свещта ми ще угасне, понеже днес е свята както вчера беше ти. Но ще гориш. Изпоиздрани колене разкриват как си лазила, плътта ти е изтъркана.

Утробата на света ще изтлее от насилие. Не ще се заченат рожбите, които да спрат несъвършените. Не ще да има съвършенство в проядени гърди... и как тогава да е чисто млякото, което да закърми святите.

Зачертани пасажи в ученически тетрадки и толкова, толкова много демони. Преследват те и се изписват едно след друго, понеже толкова дълго си ги крил. Но не е заради това, че светът трябва да ги види, нито че вече не ти е комфортно помежду им. Тясно им е. А ти се събираш с нея и ги споделяш - разделяш демоните си и вече не са само в твоето тяло. Обладаваш я, така си мислиш. Всъщност й подаряваш злото си, за да има за какво да си говорите.

Върнете ни хапчето

В този изтънчен ад с опушени бели стени, с угарки по пода и решетки за слънцето е толкова хубаво, че има миловидни сестри с големи игли, с които те пробождат в изпразнените от собственото ти съдържание вени. Прекрасно е, че за вечеря получаваш хапчето, което те кара да забравиш за целия ужас на затвореното пространство - кутийката в мозъка ти, която те тегли, върти и търкулва във хиляди пропасти, разноцветности и чернобели спомени, която те влачи и която те носи. Върнете хапчетата без рецепта, защото толкова хора са затворени в побелели стаи и страдат от умопомрачение поради опетнение на идеали, които са имали и са им отнели и разрушили. Какво пък душа е и нека е фрий - свободна от вас и вашите начини с внимание и грижи да я приобщите към неподвластните вам основи. Душа е и оставете я на мира най-после - върнете й хапчето и нека замре в незнание.

От многото думи се рони ума,
не мога да свържа звезда и луна.
Пространството вечно дели половини.
Превръща ми мислите в ужасни руини.

Дяволи идват и смачкват малките,
жално тропат на вратата
и молят състрадание.
Демони се възползват от огорчението.

Част от цяло

Утробата.



Сенките, които не се заличават.



Корените от бащата.



Злото, което идва с вятъра и въздуха. Дишай!



Бягството.





Празнотата.



Това, което не може да се изпроси.



Мъглите се спускат.



Конете, прахта, самотата.

За

Гневът може да потуши огъня и страстта.
Гневът създава пътища и слага знаци
гласящи "Не преминавай".
Той е оградата, зад която
като дете
си се чудил какво се крие.
Гневът е отчаянието,
че не можеш да прегърнеш,
че трябва да викаш "Махни се"
вместо "Ела".
Там има цяла една приказка,
подготвена за теб.
За съжаление на корицата пише
автора...
и е толкова измислена,
колкото е голям кръгът,
създаден да не бъде пресичан.
Въображението е твоят стълб,
за да ме достигнеш отново.

Когато отсядаше на топло вечер, загледан във екрана и когато се очакваше да ти бъде най-силната подкрепа. Понеже оттеглянето е помахване с ръка и ти подсказва - Ще се върна, но се постарай да си по-топла.

Haunting

Филм за души, които не са намерили покой, зазидани в стените на стара къща. Най-страшното от целия филм бяха отрязаните клепачи на хората...

Той

Жив човек, получовек, полуумрял, недоживял и недоспал, немирен и смирен в моменти, упоен и спящ, неспирен и заклещен в окови. Получовек, фалшив човек, човек с конци и кукловед, човек вълна в море - скали, човек разбива се и пак мълчи. Голям човек и ненаситен, човек умислен и напет, сверип, жесток, студен и топъл във едно, човек горящ и всеки ден изстиващ, поемащ дъх, за да умре (и дъх убива). Човек със нрави, човекът воля, жажда и умора, човекът всичко или нищо, човек във сянка и на сцена, човек прикрит и гол пред хора. Човек змия и лъкатушещ, изправен в края на скала и молещ, човек на колене и господар, човекът роб и цар.

Scream Silence - Seven tears

how should i know
where's the place where fade the stars
how should i know
how it feels to live in tide as last

how should i know
how it feels to dive in the sky
how should i know
how it feels to escape

i can't slip away.....

just a wee bit to rest
take my hand - let us twosome flee home
seven tears
melt away by your grace
how you sleep warm and safe
please agree....


how should i know
that the cold would pass me by
and how shall i sleep
on a final lullaby



Как мога да знам
къде залязват звездите
как мога да знам
какво е чувството
да изживееш последните си дни.


Кка мога да знам
какво е усещането да се потопиш в небето.
Как мога да знам
какво е чувството да избягаш?

Не мога да си представя...

И когато остане малко до покоя
хвани ръката ми -
остави двама ни да напуснем дома.
Седем сълзи
се разтапят в твоето състрадание,
как спиш топла и невредима
моля те съгласи се.

Как съм могъл да зная,
че студът ще ме подмине
и как мога да заспя
на приспивната песен

Няма

Няма дума винаги.
Ще полежа между прозореца и вън.
Пороят ще измие дори калта,
отдолу ще лъсне чистото нищо
с цялата си черна празнота на дупка.
Няма мисъл за вечно.
Понеже съм нищожна,
защото съм човек
и съм същата като теб -
тяло и подвижен механизъм вътре.
Часовниците също спират ...
някой ден кукувичката
ще се погребе сама
в кутията на стената,
която отчита събитията
и дели денонощието на слънце и луна.
Жаждата не се утолява.
Освен когато вече няма да има жажда
и нужди, нито въздух за дишане,
пръстта ще е измита с бетон,
след бетона ще дойде разрушението,
втори том на книгата "представи си"
с послеслов - на тези, които не могат да го видят.
Прилежен подпис.
Няма дума помня.
Дори да я има
е вехта като стар вестник
със дата 1909-та.
Няма цвят, който да не умре
в безпаметните дни
на горските пожари.
Не ще намери този механизъм мир,
докато цялата лудост не бъде затворена,
но не зад решетки в лунатични сгради
и не зад мрачно и диво съзнание,
а в бял ковчег на дете.

Сънувах къщата на едното ми село, на починалата ми баба. Стояхме навън с баща ми, беше мрачно и чакахме микробус за някъде. Видяхме от хълма прелитащ оранжев москвич, майка ми попита това ли е самолета, който чакаме, баща ми потвърди, москвича падна, разби се и гората избухна в нестихващи пламъци. После се качихме на раздрънкан камион. Отидохме на жп гарата, бяхме на перона с баба ми, майка ми, баща ми и малко русо момиченце, което баба ми държеше в скута си. Аз носех една чанта и се притеснявах, че съм забравила да си взема чорапи. Дойдоха три влака, ния трябваше да сме на втори коловоз, но се наложи да минем през всички влакове, за да стигнем до 4 коловоз... там нямаше влак, дори линията беше пресечена от един локомотив, изкривен и пушещ. Аз му махнах да дойде, но той не дойде, понеже беше забит в един стълб. Носех момичето под ръка, като някакъв предмет.

Placebo - happy you're gone

Breathe me
Everytime you close your eyes
Taste me
Every time you cry
This memory will fade away and die
Just for today
Breathe me and say goodbye

[Chorus]
How many times?
How many times?
Now I can't look you in the eye
Now I can't look you in the eye
How many times?
How many times?
Now I can't look you in the eye

See me
In the eyes of mother's child
Turn away
When you see me walkin' by
Once in a while
This melody will fade away and die
Just for today
Breathe me and say goodbye

I don't even want to try

Вдишвай ме
всеки път, когато затваряш очи.
Опитвай ме
всеки път, когато плачеш.
Този спомен ще увехне и умре,
но само за днес.
Вдишай ме и кажи сбогом.

Колко пъти?
Сега не мога да те погледна в очите.

Виж ме
в очите на едно дете.
Обърни се,
когато ме видиш наблизо
поне веднъж...
Тази мелодия ще остарее и умре,
но само за днес,
вдишай ме и кажи сбогом.

дори не искам да опитвам вече.

Мечове и хляб

Във времената на откриването на дълбините на човека - сам той пропаднал и изгубил се, дори и Бог не може да го поведе и мисълта за ада да го отърве от пещерите, от пропастите и горите, осеяни с опасности и скръб... От времето на загубите и щетите до времето на плодородие от смърт - човешки кости се разлагат между буци пръст и житото е сладко, хлябът мек... и нито ад, нито рай способни са да го спасят - на човека, изкопал си дупка в старините... Със тази брадва е посечен нечовешки човешкият брат и с тази брадва се секат дървета за огън против смъртен враг - за огън да разнищи тъмнината, за пламъци горящи проядената с злоба плът...

Diorama - Belle?

You come on dance with me
To the end of the world

Still remember your smiling face in the big crowd
Laughing, shouting and waving your hands
Staring at me instead of
Turning away to the show

Blind in one eye I stood still at the outside
Yearning for solutions
While the dancers were turning
Faster and faster towards me

The words in your letters I couldn't decipher
Never allowed to fall for the sun
For the rain is intended for me

Come on dance with me
To the end of the world

Absorbed in the lips
Of a graceful dancing princess
Too deeply affected, too bright the sun
But my shadows have always loved you

Empty stage now peace of mind
Rememberance of the time instead
Save another dance only for me
Only for me

You come on dance with me
To the end of the world

Unvoiced my swaying promises
Unproved the impossible
I cannot fall for the sun
The rain is intended for me



Ти, ела и танцувай с мен
до края на света.

Все още помня усмихнатото ти лице сред тълпата,
смееща се и махаща ми с ръка,
ти се беше вгледала в мен
вместо да се слееш с останалите.

Затварям очи и все стоя там отвън
и копнея за отговори,
докато танцуващите се завъртат
все по-бързо и по-бързо около мен.

Не мога да разчета думите в писмата ти,


Ела и танцувай с мен
до края на света.

Погълнат от устните
на изящна танцуваща принцеса,
твърде дълбоко очарован,
твърде сияйно е слънцето,
но сянката ми винаги те е обичала.

Празната сцена - сега просто факт,
напомня за това, което беше преди.
Запази още един танц само за мен,
само за мен.

Неизказани остават моите колебливи обещания,
недоказано невъзможното...
не мога да се слея със слънцето,
дъждът е това, което остава за мен...

Diorama - Said but true

And if you offer everything you have
I still want more
Face and body lacking relevance
I still get bored

Cleft in frozen lakes I'm sailing on
Ancient scar
Try to reach me way too short your chains
Bound as you are

What an honest kind of lie
To the final answer I dare to ask you for

You took me this far
You made me need to change

Could you ever think I'd give
Attention to the true effect of your words
Of your disease

Uninfected I remain
Insensible immune and deaf
Untouchable like clouds

You took me this far
You made me need to change
You took me this far
I never will return



Дори да ми предложиш всичко,
което имаш,
аз ще поискам повече.
Лице и тяло не са ми достатъчни
и ми е безинтересно.

Пукнатини в замръзнали езера,
за които се залавям,
непознати рани се опитват
да ме достигнат.
А твоите окови са прекалено малки
и безполезни като теб.

Каква мила лъжа
за да получа отговора,
който искам от теб.

Ти ме доведе дотук,
заради теб имах нужда да се променя.

Мислела ли си някога,
че ще обърна внимание
на истината в думите ти,
на страданието ти?

Оставам безразличен,
безчувствен и глух,
недосегаем като облаците.

Ти ме доведе дотук,
ти ме принуди да се променя.
Ти ме доведе дотук.
Никога няма да се завърна.

Dolores O'Riordan - Ecstasy

I can feel a pleasure, that's the pain
When I die, I died in vain
I can hear sweet temptations come
Come with me and we will fall

Ecstasy, misunderstood
Will you dance with me
As if I should?
And in the morning
The sun will shine
Still I can't shake her
Get out of my mind

I can feel it rushing through my veins
After they withdraw the pain
This must be the essence of it all
Stay with me and we will fall

Ecstasy misunderstood
Will you dance with me
As if I should?
And in the morning
The sun will shine
Still I can't shake her
Get out of my mind

Look you made me do this to myself



Мога да почувствам насладата,
това е болката, когато умирам,
умирам в празнотата.
Чувам как изкушинието приближава.
Ела с мен и ще се понесем.

Екстаз, неразбран...
ще танцуваш ли с мен,
както аз бих?
А на сутринта
слънцето ще изгрее
и аз все още няма да мога
да я залича от ума си.

Чувствам как потича във вените ми
и след това изземва болката.
това би трябвало да е същността на всичко
остани с мен и ще се слеем.

Погледни, ти ме доведе дотук!

Ти си скучен наркоман,
проврял пръсти в ключалка
на вратата към онова далеч,
нямаш коса, понеже я оскуба
с пръстите, с които се тровиш.

Бесило

Светът ми от найлон
и чувства в целофан,
обвити във лъскав пакет.
Светът ми е превзет,
олющен и стар.
Светът ми е болест
и детски карнавал.
Устни от смачкани думи,
очи сини, пълни с безумие.
Взрях се, огледах,
прецених, посмях,
докоснах, пълзях,
гонех, не исках и исках,
живях, оцелях,
натрупах...
Сторих грях!
Простри си волята
на моето въже -
то кичи на бесилото гредата.

Maria

Прегърни ме, Мария.
Гушни ме силно.
Тази нощ, е най-студената
и не мога са заспя.
Гушни ме силно, Мария.
Прегърни ме.
Уплашена съм
и няма къде да отида.
Утре, когато се събудиш
аз ще бъда далеч.
Но няма за какво да се тревожиш,
минавала съм и през по-лошо.
В случай, че никога повече не те видя,
забрави, че те карах да страдаш.
Ако изчезна, не искам
никой да си спомня коя съм била.
Гушкай ме, Мария.
Гушкай ме силно.
Тази нощ, е най-студената
и не мога да заспя.
Прегръщай ме, Анита.
Прегъщай ме силно.
Уплашен съм
и нямам къде да отида.
Ти ме направи най-щастливия човек
в целия свят.
Прегърни ме силно.
Ще се върна за теб някой ден,
и заедно ще избягаме.
Прегърни ме, Мария.
Прегърни ме силно.
Уплашен съм
и няма къде да отида.
Уплашен съм
и няма къде да отида.

Chaotic Ana

Дом в небето.
Градина в морето.
Шега в твоята гръд.
Едно ново начало.
Аз си мечтая за звездите.
Ударите на врабче.
Остров в твоето легло.
Слънцето.
Време и тишина.
писъци и песни.
Небеса и целувки.
Гласове и болка.
Роден за твоя смях.
Въздигнат в твоите сълзи.
Живеейки на твоя гръб.
Умирайки в ръцете ти.
Време и тишина.
Писъци и песни.
Небе и целувки.
Гласове и болка.

Без име 2

Кон боб яде ли - яде и му се развалят белите зъби на фона на пропастта, каквато се пада гърлото му... устремени зърна мъдрост се смилат и се превръщат в мистерия за угощение. Пирувай - ти казаха музите и ти се захвана с изкуство. Езици преплиташ във спорове, желания те повалят, та все се държиш за струните на арфата, по която опъваш раните.

И таз добра

Откак та няма
мен хич ма няма,
когат си тръгна
кат' плевел посърнах.
Коса окапа,
очи изтляха,
ръцете груби,
душата луда.
Когат си мисля
за твоите устни,
тогаз се чудя
къде те изгубих?
По пътя крача,
едвам се влача,
в пръстта се гърча
току да свърша.
Та червей, та охлюв
де да бях,
по земята безлично
ще пълзях...
Тътрузя крака
със стари обувки
и мръсна, и кална
се връщам вкъщи,
тавана се мръщи,
мазилка се лющи,
прозорци няма веч,
настъпва мор и сеч.
Във таз къща заспала,
в таз градина замряла
не ще да никне цвяке.
Рамене тежат,
не могат да крепят
веч тоз товар,
а ти като лихвар
отнемаш ми живота,
изливаш си лика
като стар художник
в ума ми се рисуваш
и не намирам гума,
за вечно да ти тривна
и таз природа дивна,
във мен и вън на двора,
да бухне, да възкръсне.

Плоча

Опитах да спя с невинността,
зад която криеш коварството си.
Погребах те и на другия ден се връщах
да дълбая в пръстта,
а ти възкръсваше изпод ръцете ми,
насочвах те да вървиш накъдето пожелая
и ти следваше винаги безпогрешно посоката.
Но колко е голямо едно гробище,
особено в малко градче,
колкото обхващат мислите ми
и колко бройни са гробовете,
та да скачаш от един в друг,
пак по мое желание.
Няма мира, това съзнание
не ще да умира,
не имитирам страдание...
никак не е фалшиво...
А всяка плоча е ден
и всяко име е от сълзите
на листата след дъжд.
Да те погребвам след буря
е моето наказание и възмездие -
въргаляш се в калта, щом си го измисля
или стоиш над мен
и си с ореол и ме пазиш.
Няма разлика, защото е само представа,
която те води
по измислени пътища,
уж те приближава,
но няма мира, повтарям,
за осъзнатата липса.

Хипноза

Малко пресилено звучи, но беше един долу горе успешен опит да ме хипнотизират. Лежах на едно легло, казаха ми да затворя очи, да се отпусна, втълпиха ми, че се намирам в спокойно безметежно състояние и всеки мускул от тялото ми е отпуснат. След това трябваше да си представя светлина, която струи към челото ми и да си избера цвета й. За мен това беше зеленото, понеже свързвам отпускането със тревата. после се почувствах като в капсула - цялата бях обгърната от светлина и се носех във въздуха, наблюдавах се отстрани и някак си отгоре и виждах тялото си с лъчите около него, но то самото не се различаваше. В хипнозата имаше момент, когато трябваше да мина през врата, от която струи светлина. Влязох вътре и хинпотизиращият ме накара да погледна с какво съм обута и облечена. Бяха големи градинарски ботуши и гащеризон, тъмносин или тъмнозелен. Виждах мнгоо оранжево около себе си, може би бяха ниви преди жътва, около мен беше цуло едно поле, а в далечината хребети. После видях къщата, която съм сънувала много пъти и която се намира до границата с Румъния, видях камъни до оградата, които като че ли я подпираха. Не отидох до мястото, където е границата, но него също съм го сънувала и усещах, че е наблизо. В същото време хем бях в будно състояние, хем чувах дишането си, все едно спя, беше дълбоко и отчетливо. Уж съм била в себе си и съм съзнавала и в същия момент като че ли се наблюдавах над себе си. Усещах как краката и ръцете ми са изтръпнали (също като при сънищата, от които падам отвисоко и имам чувството, че душата ми се връща рязко в тялото), не ги чувствах точно като мои и все пак ме привличаха. Видях път, дълъг път между две села, с много дупки. Хипнотизаторът ми каза, че трябва да се върна назад и да се опитам да видя хора около мен и да ги разпитам за себе си. Но хора нямаше. Един криволичещ път, с дървета отстрани и много ниви. След това хипнотизаторът брои от едно до 5, аз отворих очи и чувствах, че все още се рея над себе си, не исках да ставам и така си полежах десетина минути, а когато се изправих, усетих болка в челото, точно в средата, която не отмина около двайсет минути.

Сънят ми

Пътувах във влак, трябваше да сляза на една непозната гара, но в съня ми знаех, че на тази гара ще сменям влака и беше нужно да сляза. Влакът обаче продължи и задмина гарата, виждах как перона се отдалечава, навлязохме в близката до гарата обрасла с дървета пътека, влакът забави ход, предполагах, че скоро ще спре, стоях до средно голям отворен прозорец, хвърлих една торба с портмонето ми и разни документи и с плейъра ми вътре, но влакът не спря, опитах се да се промуша през стъклото, но не успях и си мислех, че съм си загубила нещага. НАй-накрая влакът спря. Непознат мъж с дълго много тъмно синяо палто и кепе, с голям куфар в ръка и още много багаж до себе си ме пререди, исках да го избутам, за да сляза по-бързо, но не успях. Та слязох си след малко чакане, тръгнах покрай тревата да си търся торбата, нямаше я , влязох в някаква къща и там имаше мои познати, в една от стаите две жени с един мъж стояха на пода и разглеждаха нещо, когато аз влязох и бях готова да се разплача, че съм си изгубила вещите. Мислех, че мъжът ще дойде да ми помогне, но уви, дойде една жена със синя блуза, тъмно синя, по-скоро беше потник. Тя имаше странна прическа. Скоро доста хора се включиха в търсенето и най-накрая някой намери торбата, цялата окаляна, но читава. После пътувахме пак с влак с група познати отново, едната беше стара жена, приличаше на Елоиз от Изгубени. С нея слязохме от влака и видяхме, че се намираме в някакво селце, на пуст пясъчен път. Влакът продължи и падна надолу, по-скоро линията имаше завои и свършваше, ние знаехме това, но не предупредихме тези вътре във влака, той се свлече в една пропаст и изчезна. Запитахме се къде ли е и дали не трябва и ние да идем там. След това се качихме и ние на един влак с нея и пропаднахме, влакът като че ли изчезна в нищото, жената изчезна, аз останах сама. Тръгнах да търся останалите, които се бяха изгубили. Влязох в друга къща, стените бяха бели или светлосини. Влязох в едната стая и видях един мъж, той ми каза, че е еди-кой си от влака, но беше значително остарял, тогава аз отидох до него и го прегърнах и той каза, че му харесва да ме държи така и че отдавна чакал. Тогава аз си припомних как е изглеждал, когато съм го познавала - а именно малко момче, с кръгли очила и уплашена физиономия, а сега беше голям мъж, по-висок от мен и с големи ръце. Тръгнахма заедно да търсим другите. Намерихме в един стар шкаф вестник Борба имислех, че пише 2008, а то пишеше 2068 година. Стана ми ясно, че сме в бъдещето и останалити са умрели. После незнайно как се пренесохме в едно горичка, със светлозелена свежа трева, вървяхме и слънцето си блещукаше на промеждутъци, после се изви буря и се скрихме ,виждахме я как обладава цялото небе и май се върнахме в миналото... сегашното... усещането беше повече от странно, още съм пренесена в съня си и в преминаванията във времето. Може и да умра през 2068г.... но никак не ми се ще да е толкооова далече :) Макар че дотогава, ако имам ласт фм, ще съм навъртяла 1 милион песни ХИХИ!!!!!!!!!!

Асоциации

Себичност, липса на критичност към себе си, лаконичност, монотонност, апатия, престой на едно място прекалено дълго, отказ от действия, повтаряне, че не трябва да се задълбочавам, отхвърляне на повтарянето, запазване, прикриване, скриване, игри, закачки, от играчка плачка, вода за жадните и неутоляване, откриване на причини и неспособност за изкореняване, хвърлени в огъня пламъци, разгаряне, страсти, вестници за амбалаж, торбички, кафе, надпис, лак, захар, ножче, шоколад, под, легло, секс, възбуда, възмущение, възторг, отпор, прибой, река, извор, водопад, сила, смелост, привидност, откритост, животно, конспирация, парфюм, кожа, простовато, плът, сън, гъдел, смях, влак, релси, дом, прегръдка, прегръдка, инфантилност, чорапи, раздяла, липса, безразличие, дълбоко вътрешно преживяване, външно неразположение, търсене, разговори, разговори, телефони, улици, таксита, филми, прегризване, съотношение, любов

enjoy the silence

В края на деня знаеш, че той е там, там е, той е там, там е той, той там е... и ти е утеха, упора, греда, дъска (прогнил пирон в несигурни усещания), но пък си е там, нали? Знаеш, че е и че ще бъде, защото зависите един от друг. Не го пускаш, за нищо на света и времето в секунден час и в протяжните секунди и изтичащи дни не е пречка, не е удовлетворение, но имаш търпение, понеже е там. Когато си лягаш не ти е студено, защото той е бил там и може би сега е и пак ще бъде, там е. Усмивката ти е там, стои си там и не помръдва, вярно помрачава се в неприятни гримаси, но пък си блести с белите ти зъби (след години ще носиш протези и ще имаш само венци). Вали, но той носи чадър в едната си ръка, а с другата те е прегърнал. Той е там, там е, не спирай да си го повтаряш (параноята винаги е на крачка, стига да я допуснеш да стъпче коремната ти кухина и да стане тринайстото ти ребро - но пък не се плаши от фатализма (нищо, че дяволът отдавна е в душата ти и те направлява и е още малък и прилича на ангел, а ти си вече сред всеизвестните грешници) - той е там, за да размахва магическата пръчка на логиката и да те убеди, че дяволът е символ на религията и няма от какво да се плашиш (дори и вечер тайно Бог да те наблюдава какви ги вършиш и да ти праща кошмарите на Ада). Той е там, в бездните ти и те издърпва винаги с мислене. Там е, чувствата ти са в него и той е в твоите. Единият ти пръст го няма да (жалко, че толкова рано, едва на 10, ти се наложи да разбереш, че играчките на татко са опасни), и тялото ти скрибуца, при все, че скриваш шума с токчетата на обувките си. Но той е там да го приглуши с още по-натрапващото звучене на гласа си. ДА! Там е! И ще бъде. enjoy the silence!

Очи в пердета
наблюдават как се събличаш
и не смеят да премигнат,
защото голотата ти е скъпа.
Не ще да чакаш ти съвети
от прогнили книги и поети.
Олющи се във опитите си,
показа смелостта си
да се разкриеш.
Гола си, да,
гола си пред мен
в едничката си бледа същност.
Все тъй ще сядам уморен
до рамото ти овехтяло.
Когато си толкова тиха
ме плаши страхът ти,
за да не те счупя с думи.
Ти, крехко създание,
свалила си кожата
на невинността,
отрекла си всяко влияние.
Желая
да те опозная
в безвремието на вечерта
със сложната ти простота.
Не ме допускай да те опетня.

Бягай надалеч, подкрепям с две ръце това,
обърни им гръб
и нека висят на прогнили пирони
на стената на плача.

Във сивобели щрихи
на фона на цветята
живее паяк с цел -
да оплете листата
в небивалици за разплата.
От завист за свежестта.
Където вехне, там расте -
ту болка, ту усмихнато лице.

Лампата в ъгъла
погледната от този ъгъл
виси от тавана
със светлина облива
отворите на счупени прозорци.
Парят стъкла в кожата.
Провесени коси през балкона
се стремят към дъното.
Няма върхове.
Няма значение.
Дори липсва и подем.
Изгубен устрем,
спечелено общество
за гледката -
самоубиец на петия етаж,
забол е шия в тишината.

Хаотични мисли

Не искам да излизам, напомня ми преди година една среща с едно шише, едно бяло яке е забравено в гардероб при други стари дрехи, миришещи на боя, люлякът е противен, студено е като тогава, отвратително е, че природата е срещу мен в опитите ми да се загърна и опасността да премине. Но то не е дъжд, който спира, а едно вечно денонощие и ще го има, докато слънцето се шмугва нагло през кафевите пердета, поне те не вонят. Това легло скърца и пружините са остарели, това тяло боли, макар да е още младо, драска ме отвътре нокът и го мразя, защото не се забива, а оставя резки и от тях потича кръв на пода, пък петната не се перат лесно, особено ако разполагаш само със сапун за ръце. Свети ми в очите дотолкова, че ми омръзна да го гледам, пък ако ще да са били дяволски тези очи - сега са скрити и примирени, дори музиката вече е пречупена и непоследователна. Нищо не е както преди. Може би стремежа си прилича малко, вероятно ме плаши вероятността да продължи да липсва онази промяна, която да обиди другото и да му затвори вратата под носа, защото винаги съм знаела, че мястото му е навън, по стълбите към мазето, за да вехне там като стара консерва. Стига вря и кипя ти лошо, безформено нещо, плод на въображение, на липсващи стимули! Една кърпичка никога не е достатъчна за две сълзи и четири рани, та ако щеш и за пет месеца или десет години.Над този покрив няма небе и едно слънце се кокори, щом няма какво да го подпира, то опарва, срутва се и се влива в главата ми като течност, потече ли веднъж, не искам да спира. От толкова високо няма стълба за обратната посока и няма саможертва, защото изнасилвача те чака до вратата, а бездната е зад гърба ти и алтернативите са две или три, коя от коя по-неудачни и неубедителни. Защото никой няма да ми диктува правилата и ще правя избори като че ли съм парламент с неизвестни лица и най-важното - с големи надежди в ръцете, които да разпръсвам, когато ръкопляскам на усмивките пред мен. Влюбвам се в свободата без общество. Не значи нищо друго, освен, че съм птица и то от онея единаци без ято, които летят по детските рисунки с голям черен татко и малка пъстра мама. Загубих цветята по пътя си и те загубиха мен. Какво пък, щом още държа цвят от люляк... и се самозабравям в мазохизма си, за да получа "мен не ме уважаваш". как да го сторя, драги ми, щом не те познавам или се предубеждавам. Въпрос на влияние или повлияване, привличане и отричане. Възхитена и объркана - този люляк ми е все така противен.

Без име

В бели пролуки на черни стени
груби ръце с криви пръсти
опипват влажна мазилка -
така рови и лекарят
в мъртво тяло.

Хора в чакални
на болници, автогари и зали
на ръба на нервността си
потропват с крак
и на другия край на града
пада стена
от ударите им.

Пробиват недрата
на тази черна пръст,
в която децата играят,
с която се прибират вечер
наедно с дрехите си
и ги смъмрят
или бият,
или милват.
Наливат камъни в земята,
за да стъпват всички
на сигурна "почва"
и е толкова тъжно,
че от калта ни дели стената.

Stillife - Dreamcity

I was writing your name on the snow
It has melted but our hearts are still covered with ice
It was hard to believe that you had to go
But I know that love never dies

The place that used to be your home
Forever gone
You are alone
After all these years we're not the same
Can you remember me calling your name?

I'll be waiting for you in the Dreamcity
Close your eyes
Lay down your head
I believe you will come to the Dreamcity
Shelter for lovers
Refuge for the dead

Кое би те накарало да убиеш някой? А кое би те спряло да го направиш?

[16:29:25] Нирв Хулиган: ако убие близък мой близък а би ме спряло това, че съм слаба и безволева и просто знам, че няма и да го убия, колкото и да го искам не ми стиска просто
[16:31:43] Hristo Minkov: при самоотбрана най-вероятно всеки би убил а би ме спряло ако нападателя хукне да бяга
[16:30:33] Кристина Стефанова: нищо не би ме накарало да убия, освен самозащита
[16:34:56]† Valio: sq ako nqkoi e do6al i mi e izklal semeistvoto se6ta6 sa ama :D ina4e ne
[16:36:31] Schizophreniа: би ме спрял факта,че този човек е личност личност със минало със семейство с приятели и отнемам нещо,което всъщност е огромно и безценно а именно човешки живот
[16:39:07] Code 187: moje bi nqkoq silna bolka ili moje otmushtenie

Крила

Въртим се в кръг като пеперудите на поляната и все не очакваме, че някой ще ни хване, макар да ни втълпяват, че ще се случи.
Радвам се на свободата.
Създаваме си драми от скука - например как прашецът от синьото цвете го няма вече. Тогава страдаме.
Радвам се, че имам избор.
Идва момент, когато цветните ни другарки, събрали толкова много от света, за който още не знаем, си отиват. Отново по света, разбира се. Защото сме им омръзнали. Или понеже са се изчерпали. Тогава откриваме център в себе си.
Радвам се, че имам възможността да опознавам себе си дори в съня си.
Ние сме пеперуди. Трябва да летим заедно. И го правим. Тогава се усмихваме и центърът се разширява.
Радвам се, че имам възможността да общувам.
Обичаме поляната с цялото си пърхащо двукрило тяло.
Радвам се, че имам сетива.
Когато пеперудите плачат, прашецът пада в очите аа децата и те си пожелават сладкиш.
Радвам се, че все още има поводи човек да се усмихне.
Но няма да забравя момента, когато пречупиха крилата ми.
Една пеперуда лежеше с оцелялото си крило върху лилавия цвят на повехнала мащерка и вдишваше аромата на отиващото си лято.

Рими

Изпълва ме с топлина и съмнение
това прозрение
за избрано лично усамотение.
Крие се в пустотата
една наивност слята
с на раните децата.
Със нишки е пришита,
безлично е извита,
самотна, но и впита.
А в нишките - надежда,
тя в кривото поглежда
и иска да го смаже.
Във песента изпята
и в сълзите пролята,
във лятото се ражда
и с есента умира.
Дъхът на цветовете,
копнежът и ръцете
посочват й страната
и тя е все на запад.
Краката я отвеждат,
разсъдъка подвеждат,
очите замъглени
от залези студени.
А светлата надежда
тъче позната прежда.
Прегръдка във мъглата

Така зловещо ухае на пролет. И с нож да прорежеш въздуха, той пак ще се върне на мястото си. Навярно изкореняването не зависи само от желанието. Тук има пръст ароматът, дърветата, сенките, които те хвърлят на смрачаване, розовите облаци, горещите дни и прохладните вечери. Подчертават изтритото с гъба все едно се опитват да възстановят остатъците от тебешир, които са били изпълнени със значение, а сега са само прах и вдишаш ли, определено ще се задавиш.
Времето е, което ти пречи. Сезоните си избират подходящото време да разразяват бури и да изпичат наболялата земя с фурнаджийските си температури.

През отворения прозорец се промъква ароматът на вечерта и нагрятата земя изстива от вятъра, но я стоплят стъпките на всички, които са очаквали луната да се покаже и все пак да се скрие зад някое облаче, когато тайно се целуват в ъгъла на пейката.

Стивън Кинг

Мъчно му бе, но не заплака, сълзите даже не се надигнаха към очите му.Майка му плака тогава, но само след три дни Чопър бе за нея част от мъгливото минало, а Марк никога нямаше да го забрави. Заради това си заслужаваше да не плачеш.Да плачеш беше като да изпикаеш всичко и да се отървеш.

А ако не бръмчат коли и самолети, ако никой не е излязъл в гората западно от градчето да стреля по яребици и фазани, ако единствения звук е бавното туптене на собственото ти сърце, тогава можеш да чуеш и още един звук - звука на живота, който бавно се размотава към своя цикличен край, очаквайки първия зимен сняг да го оплаче и покрие с бял саван.

Откъде ли им беше хрумнало, че не разбира какво е смъртта? Ясна работа. Смъртта е, когато те спипат чудовищата.

Сам.Да, това беше думата, най-ужасната дума в английския език. Думата убийство бледнее пред нея, а думата ад е просто жалък синоним.

Щом не можеш да разкажеш за страха, не можеш и да го победиш. А страховете, заключени в детското съзнание, са прекалено грамадни за да излязат през устата. Рано или късно си намираш спътник, за да крачи до теб край всички изоставени църкви, които отминаваш от беззъбото детство до изкуфялата старост. Докато стигнеш до днешната вечер. Днешната вечер, когато откриваш, че старите страхове изобщо не са изчезнали - само са били погребани в мънички детски ковчези с букетче шипков цвят върху капака.

Въпрос: ако затвориш някой психолог в една стая с човек, който се смята за Наполеон и ги оставиш там цяла тодина или десет, или двадесет, какво ще се получи - двама психолози или и двамата ще излязат с ръка под средното копче на ризата? Отговор: липсват данни.

Предател е радател за добри отношения, пишещ се за приятел, развалящ създадени сношения и правещ изключения, изглеждащи като компромиси, но в негова полза.

Вещомани в своите кутии събрали всичко ненужно и са доволни от факта, че имат, и зад привидното - давам ти, се крие всъщност - длъжен си ми.

http://w3g.replays.net/ReplayList.aspx?GameRace=12&PageNo=2

Уплашено от щастието дете си прави лабиринт и скрива радостите си в нау-трудно откриваемия ъгъл ... и става възрастен и си измисля, че не може да лети, за да се издигне над тунелите и да погледне отгоре...

Опит 1

Страхът изисква да го храниш,
но не желае ли това и радостта.
Кого със сенки ще измамиш,
за да посееш реалността?
Храната по витрините приканва
и дразнят те намръщени лица.
Водата в локвите се изпарява,
за да попие похотта,
а отраженията се пазят вечно
във изтормозените ти деца.

Но не би...

Той си отива по мръсен асфалт от неизвървени улици и го блъска кола, а тълпи се втурват към тялото му. Само аз подпирам глава на длани от прозореца на петия етаж, сърцето ми се къса, но нямам право да се доближа. Иначе бих скочила, да, бих се хвърлила към този шофьор, който ми отне гледката от заминаването му... от месеци насам се заглеждам в гърба му с надежда да го видя отново. Та бих станала част от тълпата, провирайки се с ръце най-отпред и бих го разтърсила с напиращи сълзи ,капещи по издишащото му тяло, и бих се молила с викове да се събуди, и бих крадяла последните му вдишвания.
Но не би, този пети етаж е прекалено високо, а аз прекалено страхлива, за да сторя това, което крещи. Затова ще си стоя, подпряла ръка на дланите си и ще виждам как ми го отнемат, безпристрастно, с натиска в дробовете ми, който ме задушава всеки път, когато се изпарявам под завивките и се свивам до утробно състояние (или се надявам утробата, в която ме създадоха, да ме привика), защото съм безцелна, бездейна и безучастна... а той ще се хване за вените ми и ще се влече след мен, но не като товар или тежест, а като спомен, който иска да бъде освободен... от мен.

Гардероб

една детска плаха стъпка се превръща в наказание
за непослушние и лошо държание,
а смелостта е смазана и скрита
зад фасадата на възпитанието и доброто желание
на разни фалшиви родители
да бъдат съдници и пресилени бдители
над една крехк, човешка душа.
Ако тази приказка беше лъжа
щях да се смея на остроумието на автора й
и да предполагам, че е лошо,
че не държиш вилицата с дясната си ръка,
или цапаш винаги дрехите си,
докато ядеш.
Едно дете се втурва напред
след изгубената си играчка,
а тя пораства и се превръща
в човека - надежда и заместител,
в привидно копие и претворител
на едно изтерзано минало.
Големите деца не си играят с кукли и коли,
а с приятелства и с много пари.
Фасадата никога няма да им бъде така позната,
каквато е, когато са публика
на чужди несрети
и използват думи и похвати,
за да изглеждат лечители и чудновато
как изгубените ги търсят,
вместо да се обърнат и да открият себе си.
От момента, когато детското любопитство
се превърне в неувереност и уплаха,
та нататък предстои
да разказваме приказки на себе си,
да късаме нишки от реалността
и да ги вплитаме във въображаемите си планове,
да изпаряваме мечтите си в облаци,
докато не завали дъжд
и не се появи прислона
или чадъра, та както щете
го наречете.
Утробата си знае своето
и все ще ни вика и шепне
и като ехо ще отеква дълго
в ушите ни,
за да слушаме как майка ни
обвинява, че мърсим земята,
че излагаме с поведението си
и че трябва да сме сдържани,
а баща ни гледа с безразличие
и очаква да му дадем цялата си обич,
понеже се е отнасял добре.
Но безразличието не значи,
че ни обича, нали?

Обувки

На връщане си отива
обувката ти, придружена от другата.
Тяло без ръце,
които да обвият,
слиза по стълбите,
защото си отива.
Колите блъскат разсеяни умове.
там няма стълби,
асфалт без завои
и с напиращи пешеходци.
Обувките си отиват,
притиснати на пода на таксито.
Ако го нямаше шума наоколо,
този излишния,
щеше да долови ухото
от тялото
смазването на песъчинките.
По асфалта.
От гумите.
Нали? - пояснение.
Без облекчение.
С памук
е попито
желанието.
Свършека на света
тръгва от заминаването.
Отправна точка.
С много оси и системи
за оценяване.
Притискане
до стени
и от ограничения.
Принуда.
А къде е разликата
между това да желаеш
и да си длъжен?

Сталкер

Ето че и лятото отмина,сякаш не го е имало.
При припек е топло,но иначе е малко.
Всичко, което можеше да се случи
на мен, като лист петопръстен,право в ръката легна.
Само че това е малко.
Напразно нито зло,нито добро не се загуби,
Всичко гореше ярко,само че това е малко.
Животът ме взе под крило,пазеше ме и ме спасяваше.
На мен и в истината ми вървеше,само че беше малко.
Листа не обгори,клони не счупи.
Денят е измит, като стъкло.Само че това е малко.

Стълби

Наблюдаваш ме
и смъкваш от мен
всяко съмнение за продължение.
Не съм гамен
и не се натискам за още,
не прося,
но пък ръцете ми
се хващат безпомощно
за дългото ти черно палто.
Потърпи още малко
си шепна на себе си,
а ти го разбираш като бягство
по срутените стълби
с изход табела "СТОП".
Инерцията ни повлича,
страхливо тича
и се дерат ръцете ми,
лактите ми - ожулени,
краката вече счупени.
А в пръстите нишките
на твоята дреха,
зад тялото ми
неистовото ти желание
да се върнеш обратно.
И моята слабост
и нужда
от хващане.
От задържане и обвързване,
вплитане на морски възел
и постоянно пресичане
на думите ти
като яйце в супа.
Така обичам да правя,
когато вече нямам тяло
и се рея в представите си,
че винаги ще го има стремежа
да се върнем назад,
ала по-силен ще е копнежа
да сме съединени
от останките си,
там където къщите
са вече само покриви,
изравнени със земята.

Там

МАсата, полята с опиянение
попива аромата на плътта,
обзема ме вълнение
от предстоящата игра
на пръсти и кончета,
на разпилени коси
и вплетени устни.
НАли знаеш, един вкус запечатан
и един запомнем аромат
не могат и не бива да бъдат
замествани от евтини имитации.
Съединението говори
с всяка възможна сричка
и подтиква да вдигна ръце
също както по време на избори,
но този път душевни.
Дори и да меря с кантар,
везните не помръдват,
та затова ги разделих
и в тях вечерям -
една за основно и една за десерт.
Май съм доволна,
не питай,
но помня
и това е жестоко, обидно и лошо,
но не съм героиня от онзи филм,
където изтриват спомените си,
защото болят.
Мога да кажа
без подробности,
че обичам
тока, който пропускам
през проводник като теб
и привличането,
което идва от далече
и се слива
с твоето близко.

Когато си отиде зимата
ще мине година
откакто климата
внезапно се спомина
в мен,
без предупреждение.
Времето не деля на сезони,
а на моменти и хора,
които са раздвижвали въздуха около мен
както вятъра разпилява прахта
по неизчистените улици.

Денонощия

Чашата вече беше счупена,
когато те допусках до себе си.
Ти раздели преживяванията ми
на ден и нощ,
сън без теб и ден без нощ
в легло без чаршафи и балдахин
беше немислимо
за моите възприятия.
Така наречената моя слабост
ти носеше в портфейла си -
три имена, до скоро неизвестни ми.
Успяваше да ме хвърлиш на клоните
на различни дървета
и бях убедена,
че ще чакаш да сляза,
за да ми помогнеш
с топлината на ръцете си
да съм майка
на семената от шишарките.
Така и не ме заболя
от опитите ти
да говориш за звездите,
все едно си бил роден
на онази там, която свети
така ярко над върветата
в съседната гора
и ни очертава силуети в тъмното,
докато сенките ни се надбягват
с тишината на незаспиващия град.

Част от...

Намръзналия младеж хвърли няколко поизсъхнали, дори чупливи при допир, пръчки и огънят лумна по-силно.
- Докога ще стоим тук - попита той смутено спътника си.
Но човекът от другата страна на огъня не му отговори. Нашарените му клепачи се надигнаха, големите кафеви очи погледнаха изтощеното лице на момчето и измършавялото му тяло. Посочи с пръст небето.
"Какво да видя, какво има там?"
Възмущението, негодуванието бяха отстъпили място на отчаянието пред този боядисан странен човек, който младия мъж откри и взе за свой другар с надеждата да бъде изведен от него от тази проклета, тъмна гора. Но уви, вече мина месец, а те само кладяха огньове на различни места и дори на петнайстия ден младежът осъзна, че се въртят в кръг, когато намери едно от старите, отдавна загаснали огнища.
Боядисаният се изправи, разпери ръце встрани и от устата му излязоха нечувани, нечленоразделни звуци. Наподобяваха на ранен в крака елен, който не може да бъде спасен и ще стане жертва на лешояди или други хищници в това неприветливо, опасно и изолирано кътче.
"Гора, колко може да бъде дълга, голяма, широка, просторна една гора? Колко ми липсват те..."
Младежът се облегна назад и се зави с окъсано одеяло, на места зацапано с петна кръв, големи и вече придобили кафеникав цвят, октрояващи се на белезникавооранжевото одеяло. Погледна звездите. За пореден път преброи тези над него, докато тялото му се унасше в сън, готово да си отпочине след дългите няколко километра лутания. Едва днес в унеса си той се зададе наум въпроса " А дали той иска да изляза от тази гора или ме води някъде? И какво ще се случи ако опасенията ми са верни и все пак стигнем дотам - ще бъда изяден от стадо канибали или още по-лошо - няма съвсем да ме пуснат да си ида?".
Колкото и мисли да пропускаха, сънят ги прогони в една необятна морска шир, която той сънува от самото начало на изгубването си в гората, а именно как плава с дървена лодка край едно пристанище и все стига до една и съща къща. Ароматът на пяна за бръснене и шумът от телевизора във всекидневната на къщата му показваха двама души - стара жена, неспособна да се надигне от инвалидния си стол и определено по-млад мъж, който се бръснеше в банята. Стипчивия вкус на погълнатата пяна и размазания таван се въртяха в кръг пред очите му. Накрая винаги се събуждаше с пеенето на неизвестна нему птица, която сякаш неизменно ги следваше по пушека от накладените огньове. Или може би тя беше отговорът на загадката и го шепнеше с песента си, извисяваше високо тонове и пак замлъкваше.

вятърът счупи стъклото на прозореца, а мислите й така я бяха погълнали в ямата си, че не й позволиха да забележи раздробените стъкла, на които минути по-късно наряза краката си и избяга навън, където толкова дълго се бе взирала... а никой не предполагаше, че живее на 12 етаж...

Напред през прозореца на петия етаж - тръгвай веднага и внимавай да не си олющиш маратонките, докато вървиш отвесно по стената на блока и се пази от прането на съседката от третия етаж и гледай да не вземеш за придружител някоя нейна щипка и се озъртай, когато стъпиш на земята, защото доста кучета има покрай уличната кофа и често се озъртат нагоре за залък хляб, а ти си цяло парче сочно месо.
Надолу по улицата тичай с все сили като избягваш клаксоните на колите и обърканите минувачи в това спокойно градче.
Навътре в шахтата с рогизнали дрехи потърси плъха и го целуни по миризливата муцунка.

А защо не?

Защо ни е да се доказваме в този свят на неравности, където всяка по-стръмна улица ти отнема част от здравината на обувките? И защо топлината на камината ни у полезна само докато пропукват дърветата в нея и как така някои хора се топлят само от разсипващата се пепел? Защо все си оправяме косите, когато вятърът със своеволието си скрива от погледа ни прохождащото дете в парка? Къде бяга търпението ни щом нервно тропаме с крак, за да дадем на някой това, което стотици пред нас искат да му дадат? Защо все негодуваме, че не све единствени в сърцето, в леглото, в усамотението на големия град? Защо по стъпалата ни протича ток, вместо да текат капки от росата на високоизбуялата трева? Защо пропъждаме животното, което ни гледа със жален поглед, вместо да го помилваме? ЗАщо се хващаме за ръце, след като ги пускаме след време, обругани от поведението и състарени от промените? Какво се случва със чувствата ни, когато изстинат след дълго горене? Защо сме готови да забравим или не сме готови да си спомним най-малката подробност от очертанията на човека, лежал в прегръдките ни? Защо обратно си ги припомняме постоянно като цветето, което преполивахме и то увяхна?

Перде

Залепям ръка за гледката и върховете на боровете от гората бодат пръстите ми в илюзорния самолет, чийто люк е затворен вляво от мен. Изцапано и пожълтяло е прозрачното покривало отговарящо на разстоянията оттук до сърцето на гората. За да те защитя от тъмнината ти отнех фенера, за да свикнат очите ти със звуците и да проглеждат за опасностите само по шумоленето. Дори да съхраниш това умение и да ти стане навик уверен ли си, че трябва да ми повярваш и да тръгнеш само с удвоената от мен твоя надежда? ... Размествам нишките в иначе правилно зашитото покривало и сферата се обръща на 180 градуса, за да видя другата страна на луната. Вятърът подухва и подсказва, че току що си свърнал в съседната пътечка, за да излезеш на светло. Там, на разстлания наскоро асфалт, ставаш изкупителна жертва на прилепите, излезли, след като изкривената луна хвърля тъмнина и убива уличните лампи миг преди да паднеш мъртъв в обятията на въображението ми.