Губя почва под краката си. Вече прекалено често. Понякога имам чувството, че се задушавам, друг път, че не мога да се побера в кожата си. Вече имам нервни тикове. През нощта. Казват, че се въртя в кръг. Да. Една ножичка и кръгът ще е отрязан, ще има пролука, изход и ще влезе свеж въздух.

В съзнанието ми се будят онези спомени и се блъскат в главата ми. Главата ме боли. Не ми се яде. Спомням си, когато ти писах, че ако някога нещо не се получи, аз ще стоя и ще пиша за теб и ти се разсърди. А се оказа истина. Теб те няма, а аз стоя и пиша за теб.
За първия път, когато пътувах към дома ти. За мрачната февруарска сутрин, а планинските дървета на Прохода, леко посипани със сняг и скреж бяха като извадени от песен на Ice ages. Точно те, заради които се влюбих в теб.
И звучаха в ушите ми по пътя. И ти пишех, че ако катастрофирам, ще се радвам, че сме се запознали, а ти ми отвърна, че ако катастрофирам, ще се събудя в леглото у вас, а ти ще се грижиш за мен. Спомням си селото, на чиято табела се смях. Сама на мястото си, стоях и се хилех и запуших устата си с ръка, за да не ме чуят и да ме помислят за куку. Представях си момента, когато ще сляза от микробуса и ще те видя. Премислях го. Свалих си очилата. Нали и ти беше с очила, ако решеше да ме целунеш, можеха да се ожулят. И си стоях, с прибрани в кутията очила. Микробусът влезе в града. Аз видях тичащ човек до един мост и си помислих, че си ти и бързаш към мен. Не те видях на спирката. Слязох и си смъквах багажа и ти ме бутна с пръст, а аз те прегърнах. Чувах само "Спокойно, спокойно". Като че ли бях пусната от клетка и съм мечтаела за близост години наред. Беше някак свенливо и топло.
А когато бяхме вече у дома ти, аз положих глава в скута ти, а ти ме галеше по косата и тогава се изправих, разроших ти косата и те питах ти ли си сродната ми душа. А ти притваряше очи, както много пъти след това съм те виждала. И ми отговори, че не знаеш. Разходи ме в кухнята си, отваря ми разни бурканчета с неща, които си пазарувал за мен. Дори ми наряза пастърма. Най-романтичния подарък за любителка на пастърма е именно пастърма.
Спомням си и пътя за нагоре, и стрелбата ти, и ехото, и топлия хляб. Спомням си как си говорихме и почти не спахме, на другия ден бяхме достатъчно изморени, за да си легнем на обяд. Аз бях облечена в синята ти риза и не исках да затварям очи, защото това щеше да ми отнеме от малкото време с теб.
Спомням си как ме води навсякъде, където пожелаех. Как домът ни не беше дом, а просто пристан за почивка. Ти беше тогава един прекрасен човек, който искаше да ме има до себе си. И аз се наслаждавах на топлината ти. Знаеш ли колко отдавна чаках момента, в който отново ще се будя първа до някой и ще го наблюдавам как спи. Знаеш ли колко обичам почти незабележимо да рисувам с пръст по лицето ти, като докосване от перце, да очертавам челото ти, носа, бузите, да те докосвам по устните, да те оставя да ме прегърнеш така, все едно съм най-малкото същество на земята, а ти си най-силния. И когато те попитах дали ще ме опазиш от мен самата и го повторих, ти каза, че ще ме. И не успя. Защото съм боклук.

Спомням си как идваше да ме взимаш от парка. Спомням си часовете, в които кръстосвах улиците и беше толкова приятно да не познавам никой. Мястото беше ново, въздухът беше друг, а планините в далечината винаги ме оставяха без дъх. Приличаха на нарисувани с акварел и изглеждаха вечни. Аз вечна ли ще съм за теб, както ти ще си за мен?

Сега, когато връщам лентата назад, виждам, че всичко, което съм казала, се е случило. И ме е страх. И ме е страх, че теб те е било страх, когато си ме виждал как си заминавам и ме е страх от цялата тази избухваща емоция, която те доведе до сълзи, да ме виждаш как си заминавам, и си представям какво бих изпитала аз в такъв момент и не само стомахът ми се свива на топка, но ми се иска никога да не бях съществувала, защото съм причинила нещо такова на друг човек. Аз те отблъснах, защото съм ужасна.
Аз съм някакъв разбираем хаос. Всъщност хаос е много романтична дума.
Ти си прекрасен заради всичко, което направи за мен и заради ръката ти, която държа моята, когато се разхождахме за пръв път през нощта. И когато ми каза, че съм твоето слънце. Аз бях твоето слънце. Бях нечие слънце. Озарих ли живота ти малко? Ти каза, че никой не е правил толкова хубаво и толкова лошо в живота ти едновременно.
Знаеш ли колко много ми липсваш?

Знаеш ли, че вече не искам да ям. Искам да спя, защото те сънувам. Снощи те сънувах. Бях в съседния блок и някак си по атмосферата знаех, че не искаш да ме видиш. Но все пак пристигнах в дома ти и беше физически до мен, но ме отблъскваше с душата си. И не че те искам, защото ти не ме искаш. Искам те, защото сега разбирам. А когато ти казвах, че ми липсваш, а ти ми отговаряше, че ще ми мине. Колко безумно страхлива егоистка съм била?
Аз няма да сваля пръстена ти, защото знам, че ще те видя пак. Завинаги.
Ти ще си последния мъж в живота ми. Така ти казах. И така си остава.
Спомням си колко докачлив беше, когато влязох в магазин да си купя вафла и се върнах ухилена, защото харесах продавача. Ти влезе след това, за да го видиш. Колко безумно влюбено изглеждаше. Ти рядко ми се усмихваше, но помня и това.

Ти ще си част от живота ми завинаги. Аз ще дойда в твоята бъдеща къща, докато ремонтираш някой прозорец. И ти ще ме погледнеш с отвращение, досада и облекчение. И макар да ме изгониш с поглед, ще ме оставиш да стоя до теб и да те наблюдавам. И когато свършиш с работата си, ще влезем вътре и ще останем там. Аз ще остана там с теб. И никога няма да си тръгна. Вече си тръгвах безброй пъти. Аз ще съм твоето продължение, аз ще съм втората половина от едно сливане. Ще бъда твоя жена. Защото не мога да живея със спомените на 2016 година.
Аз ще бъда твоя жена и ти ще бъдеш моят мъж. И никой няма да промени това. И никой вече няма да застане на пътя ни. Защото е наш. Пътят ни е наш, общ, споделен и слят.  Ръката ми е в твоята. Мислите ми са с теб. Моето мило човече. Мечка.

Понякога животът ни поднася изпитания. Понякога ни поставя пред различни избори. Не искам да си позволявам да си разбия сърцето и отлагам във времето този момент, в който всичко, което направих, ще се стовари на главата ми и ще разбие отново емоционалната ми стабилност. Толкова години се пазих от разрушения, а сега, когато имах нужда от буря и пристан, ги получих в целия им блясък.
Не искам да изпадам в дупки и търся логично обяснение и успокоение в думите на мъдри хора. По-скоро си търся оправдание за грешките. Аз съм вече възрастен човек, а се държа като на 20 - неадекватно и нестабилно.
Дали си заслужавам всичко това или сама съм си виновна?

Той

Знам къде точно искам да ида и какво да постигна
и в сумрачния заник на хубав живот да прострелям
живота недоизживян във всеки аспект на красивото.
Извънземната ти красота ме преследва навсякъде
и няма измъкване, и ме дебнат капани по пътя ми
и падам във дупки с гравирани стени
и там е все твоето име в крещящо червено,
във черно и бяло,
а ми беше толкова светло със твоята мрачност
и обичах тъмните краски, лицето, ръцете и думите.
Познатия ми непознат
замина завинаги във друга красива гора,
отиде си на свечеряване със друга жена.
Не е било лесно и няма да бъде
стоейки и чакайки пак да настъпи тъма,
но красива, прегръщаша и най-изстиналото тяло.
Не ще го дочакам, защото е другаде
и моята приказка я пишат вече различни хора.
Няма го, а толкова липсва на пръстите писането
и снимката, нощите, и трите години,
няма го, дори ми липсва да искам това,
което съм знаела, че не ще получа никога повече.
Превръща се в ад кръговрата на мислите
и потъва дълбоко до грешници,
загърнат в черен воал на сбогуване...

otnovo

Объркване на преплетени линии от минало време,
престорено смеене, вътре е пропаст без дъно,
напред никога не е било означено със ясните знаци,
напред е все тъй жестокото лутане сред близки лица непознати.
Далече е, дори невъобразимо недостижимо,
отчаяно истинско и просто ,ранимо.
Разчленява мисълта проклета върху намръщени лица,
размазва и грим и желание на мастилено лилави петна
и няма връщане назад.

когато избираш е нужно старание плюс изобилно количество смелост плюс плюшена мечка, която да гушваш вечер преди лягане плюс любим човек, който да те води и пуска, когато е нужно плюс един двама приятели, за да не е много самотно и мнозина мнозина познати на "здравей" и "здрасти" плюс поглед уверен, че всичко умерено ще понасяш оттук насетне и няма да даваш на подли измами, на ненужни чувства и горчиви драми да ровят където не трябва, и няма да има вече начумерени дни и безсънни нощи, защото далече, макар и не чак толкова, че да не го виждаш, е твоето "сбъдна се" и цялата радост, изгряваща сутрин с усмивка и отново вечер с плюшеното мече и с любимо човече .. и всичко е вече по-светло..!

Нечие продължение

В една обичайно топла зимна вечер тя откри един много дълъг конец на пода. Хвана го с два пръста и го разтегна. Конецът се оказа изключително еластичен и от пет сантиметра се превърна в няколко метра. Тя реши да си направи ласо и да улови дръжката на вратата - сега нямаше да й се налага да става и да отваря, когато някой почука. "Ох" - плесна се по главата - "ама нима забравих, че тук никой не идва". След това улови сянката на плюшената си играчка и докато я довлече до себе си, сянката се беше обесила и мъртвото й нетленно тяло имаше малък изкривен ръб на лицемерна усмивка - защото сенките не умират, а просто престават да съществуват. Или просто тя не ги забелязва, защото са миниатюрни малки точици в най-светлия ъгъл на стаята, които с напредването на тъмнината порастват като здрави и силни сенки, готови да плашат в кошмарните нощи. След като тя видя, че неуспешно успя да провали смаления дневен живот на една сянка, реши да си улови по-устойчив предмет, който да може да опипва и разбира с докосване и който да допълва със собственото си знание, и който да осмисля всяка сутрин и да го води за ръка вечер през сънищата си. И, О, ЧУДО! Дори само след като подхвърли леко примката, на нея в миг се улови прекрасен, бял и чист като сняг в девствена гора (леко лъжливо понятие - такива гори наоколо вече не съществуват). Един обикновен и толкова пълен със смисъл празен лист хартия, който можеше да моделира както си пожелае, да го намачка на топка, и да го хвърли в ъгъла при сенките или да го разгъне, след като вече не му е сърдита и да го глади ли, глади с невинната си ръка, докато не му остане ни един ръб и да е способен да се появи на конкурса "Най-неопетнения от мастило лист хартия" или "Най-гладкото нещо, до което човешка ръка може да се докосне" или за по-кратко (да помисбим и за тези, които не могат да запомнят дълги изречения) - "ЛИСТЪТ" с големи, искрящи червени букви, подчертани с бял неон. Със този лист тя можеше да се завива вечер, когато нямаеше да е така необичайно топло, можеше да напише с молив най-искрените си пожелания за себе си и след това да ги изтрие с гумичка, като че ли не е било и пак да мачка, да изглажда, да пише, да си прави фигурки, с които да цели сенки и отново, и отново, и отново...