Хаотични мисли

Не искам да излизам, напомня ми преди година една среща с едно шише, едно бяло яке е забравено в гардероб при други стари дрехи, миришещи на боя, люлякът е противен, студено е като тогава, отвратително е, че природата е срещу мен в опитите ми да се загърна и опасността да премине. Но то не е дъжд, който спира, а едно вечно денонощие и ще го има, докато слънцето се шмугва нагло през кафевите пердета, поне те не вонят. Това легло скърца и пружините са остарели, това тяло боли, макар да е още младо, драска ме отвътре нокът и го мразя, защото не се забива, а оставя резки и от тях потича кръв на пода, пък петната не се перат лесно, особено ако разполагаш само със сапун за ръце. Свети ми в очите дотолкова, че ми омръзна да го гледам, пък ако ще да са били дяволски тези очи - сега са скрити и примирени, дори музиката вече е пречупена и непоследователна. Нищо не е както преди. Може би стремежа си прилича малко, вероятно ме плаши вероятността да продължи да липсва онази промяна, която да обиди другото и да му затвори вратата под носа, защото винаги съм знаела, че мястото му е навън, по стълбите към мазето, за да вехне там като стара консерва. Стига вря и кипя ти лошо, безформено нещо, плод на въображение, на липсващи стимули! Една кърпичка никога не е достатъчна за две сълзи и четири рани, та ако щеш и за пет месеца или десет години.Над този покрив няма небе и едно слънце се кокори, щом няма какво да го подпира, то опарва, срутва се и се влива в главата ми като течност, потече ли веднъж, не искам да спира. От толкова високо няма стълба за обратната посока и няма саможертва, защото изнасилвача те чака до вратата, а бездната е зад гърба ти и алтернативите са две или три, коя от коя по-неудачни и неубедителни. Защото никой няма да ми диктува правилата и ще правя избори като че ли съм парламент с неизвестни лица и най-важното - с големи надежди в ръцете, които да разпръсвам, когато ръкопляскам на усмивките пред мен. Влюбвам се в свободата без общество. Не значи нищо друго, освен, че съм птица и то от онея единаци без ято, които летят по детските рисунки с голям черен татко и малка пъстра мама. Загубих цветята по пътя си и те загубиха мен. Какво пък, щом още държа цвят от люляк... и се самозабравям в мазохизма си, за да получа "мен не ме уважаваш". как да го сторя, драги ми, щом не те познавам или се предубеждавам. Въпрос на влияние или повлияване, привличане и отричане. Възхитена и объркана - този люляк ми е все така противен.

Без име

В бели пролуки на черни стени
груби ръце с криви пръсти
опипват влажна мазилка -
така рови и лекарят
в мъртво тяло.

Хора в чакални
на болници, автогари и зали
на ръба на нервността си
потропват с крак
и на другия край на града
пада стена
от ударите им.

Пробиват недрата
на тази черна пръст,
в която децата играят,
с която се прибират вечер
наедно с дрехите си
и ги смъмрят
или бият,
или милват.
Наливат камъни в земята,
за да стъпват всички
на сигурна "почва"
и е толкова тъжно,
че от калта ни дели стената.

Stillife - Dreamcity

I was writing your name on the snow
It has melted but our hearts are still covered with ice
It was hard to believe that you had to go
But I know that love never dies

The place that used to be your home
Forever gone
You are alone
After all these years we're not the same
Can you remember me calling your name?

I'll be waiting for you in the Dreamcity
Close your eyes
Lay down your head
I believe you will come to the Dreamcity
Shelter for lovers
Refuge for the dead

Кое би те накарало да убиеш някой? А кое би те спряло да го направиш?

[16:29:25] Нирв Хулиган: ако убие близък мой близък а би ме спряло това, че съм слаба и безволева и просто знам, че няма и да го убия, колкото и да го искам не ми стиска просто
[16:31:43] Hristo Minkov: при самоотбрана най-вероятно всеки би убил а би ме спряло ако нападателя хукне да бяга
[16:30:33] Кристина Стефанова: нищо не би ме накарало да убия, освен самозащита
[16:34:56]† Valio: sq ako nqkoi e do6al i mi e izklal semeistvoto se6ta6 sa ama :D ina4e ne
[16:36:31] Schizophreniа: би ме спрял факта,че този човек е личност личност със минало със семейство с приятели и отнемам нещо,което всъщност е огромно и безценно а именно човешки живот
[16:39:07] Code 187: moje bi nqkoq silna bolka ili moje otmushtenie

Крила

Въртим се в кръг като пеперудите на поляната и все не очакваме, че някой ще ни хване, макар да ни втълпяват, че ще се случи.
Радвам се на свободата.
Създаваме си драми от скука - например как прашецът от синьото цвете го няма вече. Тогава страдаме.
Радвам се, че имам избор.
Идва момент, когато цветните ни другарки, събрали толкова много от света, за който още не знаем, си отиват. Отново по света, разбира се. Защото сме им омръзнали. Или понеже са се изчерпали. Тогава откриваме център в себе си.
Радвам се, че имам възможността да опознавам себе си дори в съня си.
Ние сме пеперуди. Трябва да летим заедно. И го правим. Тогава се усмихваме и центърът се разширява.
Радвам се, че имам възможността да общувам.
Обичаме поляната с цялото си пърхащо двукрило тяло.
Радвам се, че имам сетива.
Когато пеперудите плачат, прашецът пада в очите аа децата и те си пожелават сладкиш.
Радвам се, че все още има поводи човек да се усмихне.
Но няма да забравя момента, когато пречупиха крилата ми.
Една пеперуда лежеше с оцелялото си крило върху лилавия цвят на повехнала мащерка и вдишваше аромата на отиващото си лято.

Рими

Изпълва ме с топлина и съмнение
това прозрение
за избрано лично усамотение.
Крие се в пустотата
една наивност слята
с на раните децата.
Със нишки е пришита,
безлично е извита,
самотна, но и впита.
А в нишките - надежда,
тя в кривото поглежда
и иска да го смаже.
Във песента изпята
и в сълзите пролята,
във лятото се ражда
и с есента умира.
Дъхът на цветовете,
копнежът и ръцете
посочват й страната
и тя е все на запад.
Краката я отвеждат,
разсъдъка подвеждат,
очите замъглени
от залези студени.
А светлата надежда
тъче позната прежда.
Прегръдка във мъглата

Така зловещо ухае на пролет. И с нож да прорежеш въздуха, той пак ще се върне на мястото си. Навярно изкореняването не зависи само от желанието. Тук има пръст ароматът, дърветата, сенките, които те хвърлят на смрачаване, розовите облаци, горещите дни и прохладните вечери. Подчертават изтритото с гъба все едно се опитват да възстановят остатъците от тебешир, които са били изпълнени със значение, а сега са само прах и вдишаш ли, определено ще се задавиш.
Времето е, което ти пречи. Сезоните си избират подходящото време да разразяват бури и да изпичат наболялата земя с фурнаджийските си температури.

През отворения прозорец се промъква ароматът на вечерта и нагрятата земя изстива от вятъра, но я стоплят стъпките на всички, които са очаквали луната да се покаже и все пак да се скрие зад някое облаче, когато тайно се целуват в ъгъла на пейката.

Стивън Кинг

Мъчно му бе, но не заплака, сълзите даже не се надигнаха към очите му.Майка му плака тогава, но само след три дни Чопър бе за нея част от мъгливото минало, а Марк никога нямаше да го забрави. Заради това си заслужаваше да не плачеш.Да плачеш беше като да изпикаеш всичко и да се отървеш.

А ако не бръмчат коли и самолети, ако никой не е излязъл в гората западно от градчето да стреля по яребици и фазани, ако единствения звук е бавното туптене на собственото ти сърце, тогава можеш да чуеш и още един звук - звука на живота, който бавно се размотава към своя цикличен край, очаквайки първия зимен сняг да го оплаче и покрие с бял саван.

Откъде ли им беше хрумнало, че не разбира какво е смъртта? Ясна работа. Смъртта е, когато те спипат чудовищата.

Сам.Да, това беше думата, най-ужасната дума в английския език. Думата убийство бледнее пред нея, а думата ад е просто жалък синоним.

Щом не можеш да разкажеш за страха, не можеш и да го победиш. А страховете, заключени в детското съзнание, са прекалено грамадни за да излязат през устата. Рано или късно си намираш спътник, за да крачи до теб край всички изоставени църкви, които отминаваш от беззъбото детство до изкуфялата старост. Докато стигнеш до днешната вечер. Днешната вечер, когато откриваш, че старите страхове изобщо не са изчезнали - само са били погребани в мънички детски ковчези с букетче шипков цвят върху капака.

Въпрос: ако затвориш някой психолог в една стая с човек, който се смята за Наполеон и ги оставиш там цяла тодина или десет, или двадесет, какво ще се получи - двама психолози или и двамата ще излязат с ръка под средното копче на ризата? Отговор: липсват данни.

Предател е радател за добри отношения, пишещ се за приятел, развалящ създадени сношения и правещ изключения, изглеждащи като компромиси, но в негова полза.

Вещомани в своите кутии събрали всичко ненужно и са доволни от факта, че имат, и зад привидното - давам ти, се крие всъщност - длъжен си ми.

http://w3g.replays.net/ReplayList.aspx?GameRace=12&PageNo=2

Уплашено от щастието дете си прави лабиринт и скрива радостите си в нау-трудно откриваемия ъгъл ... и става възрастен и си измисля, че не може да лети, за да се издигне над тунелите и да погледне отгоре...

Опит 1

Страхът изисква да го храниш,
но не желае ли това и радостта.
Кого със сенки ще измамиш,
за да посееш реалността?
Храната по витрините приканва
и дразнят те намръщени лица.
Водата в локвите се изпарява,
за да попие похотта,
а отраженията се пазят вечно
във изтормозените ти деца.

Но не би...

Той си отива по мръсен асфалт от неизвървени улици и го блъска кола, а тълпи се втурват към тялото му. Само аз подпирам глава на длани от прозореца на петия етаж, сърцето ми се къса, но нямам право да се доближа. Иначе бих скочила, да, бих се хвърлила към този шофьор, който ми отне гледката от заминаването му... от месеци насам се заглеждам в гърба му с надежда да го видя отново. Та бих станала част от тълпата, провирайки се с ръце най-отпред и бих го разтърсила с напиращи сълзи ,капещи по издишащото му тяло, и бих се молила с викове да се събуди, и бих крадяла последните му вдишвания.
Но не би, този пети етаж е прекалено високо, а аз прекалено страхлива, за да сторя това, което крещи. Затова ще си стоя, подпряла ръка на дланите си и ще виждам как ми го отнемат, безпристрастно, с натиска в дробовете ми, който ме задушава всеки път, когато се изпарявам под завивките и се свивам до утробно състояние (или се надявам утробата, в която ме създадоха, да ме привика), защото съм безцелна, бездейна и безучастна... а той ще се хване за вените ми и ще се влече след мен, но не като товар или тежест, а като спомен, който иска да бъде освободен... от мен.

Гардероб

една детска плаха стъпка се превръща в наказание
за непослушние и лошо държание,
а смелостта е смазана и скрита
зад фасадата на възпитанието и доброто желание
на разни фалшиви родители
да бъдат съдници и пресилени бдители
над една крехк, човешка душа.
Ако тази приказка беше лъжа
щях да се смея на остроумието на автора й
и да предполагам, че е лошо,
че не държиш вилицата с дясната си ръка,
или цапаш винаги дрехите си,
докато ядеш.
Едно дете се втурва напред
след изгубената си играчка,
а тя пораства и се превръща
в човека - надежда и заместител,
в привидно копие и претворител
на едно изтерзано минало.
Големите деца не си играят с кукли и коли,
а с приятелства и с много пари.
Фасадата никога няма да им бъде така позната,
каквато е, когато са публика
на чужди несрети
и използват думи и похвати,
за да изглеждат лечители и чудновато
как изгубените ги търсят,
вместо да се обърнат и да открият себе си.
От момента, когато детското любопитство
се превърне в неувереност и уплаха,
та нататък предстои
да разказваме приказки на себе си,
да късаме нишки от реалността
и да ги вплитаме във въображаемите си планове,
да изпаряваме мечтите си в облаци,
докато не завали дъжд
и не се появи прислона
или чадъра, та както щете
го наречете.
Утробата си знае своето
и все ще ни вика и шепне
и като ехо ще отеква дълго
в ушите ни,
за да слушаме как майка ни
обвинява, че мърсим земята,
че излагаме с поведението си
и че трябва да сме сдържани,
а баща ни гледа с безразличие
и очаква да му дадем цялата си обич,
понеже се е отнасял добре.
Но безразличието не значи,
че ни обича, нали?

Обувки

На връщане си отива
обувката ти, придружена от другата.
Тяло без ръце,
които да обвият,
слиза по стълбите,
защото си отива.
Колите блъскат разсеяни умове.
там няма стълби,
асфалт без завои
и с напиращи пешеходци.
Обувките си отиват,
притиснати на пода на таксито.
Ако го нямаше шума наоколо,
този излишния,
щеше да долови ухото
от тялото
смазването на песъчинките.
По асфалта.
От гумите.
Нали? - пояснение.
Без облекчение.
С памук
е попито
желанието.
Свършека на света
тръгва от заминаването.
Отправна точка.
С много оси и системи
за оценяване.
Притискане
до стени
и от ограничения.
Принуда.
А къде е разликата
между това да желаеш
и да си длъжен?