във своето безсилие
удавника умира
и всяка следваща вълна
възможно е да е последна,
тя може да е изход днес от ада
и вход за черни дебри неизвестни.

чадъра черен,
безшумен кръстопът
във полунощ
и крие се човече малко,
очи кокори,
усимвка ражда,
навежда се и
с пръст размътва локвите
на девственото си отражение.

едва ли ще прегърна пак
във залеза на моя празен ден
душата ти, разпъната на кръст,
ръцете ти, притиснати във мен.
във този панаир безумен
ще се изгубим аз и ти
и глупаво ще се оглеждаме
загубили щастливите си дни.
Вината носи наказание
във мрачна стая без ъгли,
вина ще нося във страдание,
че стъпках твоето "Мерси".

превръщам, обгръщам,
разгръщам, прегръщам,
обичам все тъй силно
пропаднало.

обхваща ме ужас,
изяжда ме страх,
вечеря на хиляди лудости
пак бях,
ирония твърдо крепи днес земята,
а мерзости дръзки ми спъват краката.
земетръса замина,
уж май е далеч,
но все ще се връща
във мор и във сеч

кой уби във мен доверието!
Ти - викаше тълпата
и дъжд от камъни изсипа се
на главата ти.

загубеното петолиние
в един музикален свят,
всяка изтръгната нота
не се държи по редовете,
всяка нота се врязва
по ръцете ми
като игли лечебни и
летя между пространствата
н благоговение.

разби, уби представите,
за наслади вече няма време,
и самото време липсва,
и думите ти липсват,
докосването е лед,
след години ще търсят сърцата ни
човешките и ще откриват
камъни - все знак за еволюция.

ако се вкопча в теб днес
не ме изхвърляй през прозореца,
не ме задушавай в ъгъла,
защото ще узрея и ще пръскам
отровен въздух,
докато вечер спиш,
за да си отмъстя.
ако се влюбя утре в теб,
прегърни цялото умопомрачение
и го задуши и затрий,
за да не припомняш стари бодежи.
в ръка държа надупчената си вина
и скъсаните нишки от пердетата,
десетки пъти скачах през перваза
и дърпах се уплашено навътре...
подай ръка, ще стисна твойта с моята...