да си играеш с думите е лесно - правиш фигурки от мръсна салфетка, пускаш лебеди по езеро, сядаш на пейка край голяма сграда, на залез слънце те подминават, звездите падат и те целят с мечти, а ти ги отхвърлюш и целиш птиците да не се пречкат в краката ти - какво искат от празните ти ръце. подмятания, малки букви, откровения, скрити зад завеси от символи, чаши с вода се разливат, хладни тръпки те побиват - понякога римата е добре дошла и ще й сложиш от новите прибори да яде вдъхновението ти, да го кълца с ненаточен нож и да драска едва - едва по повърхността. къде е дълбокото и как да го стигнеш? да пишеш е хубаво, като оргазъм. да те харесат е като да си представяш, че те харесват и да няма кой да те връща в реалността и да откриваш разликите. тук и там размяташ коси, падат бариери и идват нови попадения за уцелване, за да няма край...

Просто не

Две черни очи
с диагноза - до поискване...
Какво до поискване?
Легло с удобства?
Обречен ден,
отминал в терзания?
Незапомнена нощ,
замъглени утрини,
уморителни обеди?
Как да се молиш да свърши?
И как да свършиш да се молиш?!
Та все във минало време
чертаеш мислено кръгове,
с окъсани чехли
се тътриш
по предназначената пътека,
а тя е само една
и уж нямаш избор.
Все така предсказват
неопределимо несигурни.
Дори в убежденията си са съмнителни
тези белите.
Когато ти кажат истината
те бодват в слепоочието.
Като натиск между хиляди стени,
желаещи да ти отмъстят,
че не ги остави на спокойствие,
че само се вглеждаше.
Прозорецът липсва, стената притиска,
животът изисква
да го държиш в шепи
и да стискаш,
докато кръвта изгаря вените,
защото не е твоята,
а е сместа от отровите.
Там не те пускат без рецепта,
със много старание
пазиш самообладание...
до следващия дъх,
незнайно какъв
би бил...
Ако вика лудост,
ще отвърне самота
с телефонен номер
"кой е там"!
Не, не знаеш
кой е там,
кой те изпраща
и кой те дърпа
за пръстите.
Изтънели.
Като отсечени клони
лежат по раните
и ги бодат
и ги успокояват,
и те все са там.
Многозначително повтаряш,
унасяш се в сън -
пусто черно платно
на неизвестен художник
с по-тъмночерни линии
във черната нощ.
И негър - не, чак толкова хумор
не бива.
Загърнат със своята роба през десет пустини
минаваш.
Пророчески.
Подминаваш.
По пясъка няма следи.
Песъчинки отлитат
на сантиметри разстояние.
Сякаш не е било промяна,
но Е!
С голяма буква.
С големи надежди.
С голямо сърце!

Война между разболени мисли обърква умозаключенията за реалността. Загнездва се болка - в слепоочията най-вече. Храмът изтече през уморените очи под формата на свещена книга, отиде си и чудото отмина. Светът ни не се разпада на парчета повече, понеже го съединихме с взаимопомощ и се преселихме като жертвоготовни животни на кладата. В свой собствен ад кой ли не гори? За благодарност от утре ще служим на възвишени идеали, неуморно ще отръчваме от греховете, ще се крием в окопи със стени от изкушения и бинтовани ръце, за да не усещаме допира, да изгубим човешкото и да станем богове на собственоръчно изработени пиедестали. Понеже е чудо и защото така е нужно. Искаме го във всяка молитва. Нов! По-добър! По-устойчив! Бъди! В края на молитвата!

Пие хапчета по два пъти на ден за спиране на кръвообръщението. На отсрещния прозорец поливат цветята. Вехне. Все нещо ще се намери да изсъхне. Сутрин събужда слънцето и го приветства с разтворени ръце и вика срещу му - Вземи ме. А то не разбира, както не е разбирало и Галилей. От главата му шурти кръв. Спешен случай - повтаряха те в просъница. Необикновено съвпадение. Заваля. Болката в главата си отиде. Измитите прозорци - безсмислената гледка. Механично поема думите като сексуално презадоволен. My head is full of wishes - търкането боли и ще го намокри с вода, вино, сълзи. Разкъсва ребрата си само с нокти и ги хвърля на площадката пред дома си. Не ще допусна птици да ги изкълват във умопомрачената история. Да гният!

Със своето обаяние той очарова жените,а със стиховете си
уплаши глупците. Ето той лежи, накрая.Човек, вярващ на смъртния си одър.Праведният развратник.Нима бих могъл да живея непосилен?Дайте ми вино, ще изпия всичко до капка сега.и ще запратя празната бутилка в лицето на света.Покажете ми Господ Исус във мъки, и аз ще се покача на кръста, ще извадя гвоздеите от дланите му, за да ги забия в моите.Напускам този свят,едва влачейки крака,пролятото вино още не е изсъхнало по разтворената Библия.
Гледам главата на иглата
и виждам танцуващи ангели.
Така...
Сега, харесвам ли ви се?
Сега, харесвам ли ви се?
Сега, харесвам ли ви се?
Сега, харесвам ли ви се?

леко и удобно се настаняваш в леглото
меко.
хладно е.
на отворен прозорец кой ли чува
въздишките.
при затворени книги има ли все още
недоразбрани герои?
и има ли още смелчаци
да прекрачат прага
и да споделят съмненията си
относно "нищо хубаво няма да излезе от това".
дали все още се давят капките в гърлото
или гърлото хрипти от кашлица.
леглото е меко, да,
но душата е твърда.
като скала.
не се допуска ей така намеса,
разговор се влачи,
защото хората са скучни и иглата боде,
сърцето кърви,
че там някой страда,
гърчът припада,
дори няма сили за себе си.
няма сили да обсеби тялото,
липсват описания
на тези страдания.
душата е твърда,
зъбите стиснати,
до последно се мъчим
в прегръдките си,
но боли
и боде
и не само отляво, а
навсякъде.
няма такова сънливо опиянение
да ни спаси
в съня ни.

Остарели моменти по мекото на пръстите
се прокрадват през косите ми,
но това е моята ръка
и моето въображение не би било
способно, не, не би,
да върне същото уесщане,
самодокосването не е като
да ме разтапяш в топлината си.
Черната ти блуза на голото ми тяло
оцветява бъдещите ми дни
и те търся в кътчетата,
да те загърна със себе си,
егоистично да се присвия
в "утробата" на нежността ти.

Обичай да пожелаваш
момичето с гланцираните устни,
с петна по роклята
от старите мъже,
със сивото в очите.
Прехранвай се със тялото й
като плевел.

Виковете хвърлят в смут спокойствието...
наедрели гърди се пръскат от млякото
за нов живот.
Старецът си отива край морето
в покоя на нощта.
Прегърнат от ледени вълни,
посинява за минути
и вече е труп, да, вече е труп
и не се взира горе,
а изгаря.
Добре, че е ледът и повеят, и вятърът.
Плътта остава си такава, за спомен,
в пепелищата на другите.