история с продължение

Миша събу домашните си чехли, приближи се към леглото и дръпна детската си светлосиня завивка с картинки от Мечо Пух. След това се мушна под нея и на светлината на открехнатата врата на детската си стая Миша се загледа в тавана, обсипан с изкуствени звезди. Тя нямаше плюшено мече, което да прегръща вечер, но пък за сметка на това си имаше цял таван със звезди.Погледът й пошари малко от най-голямата, която беше кръстила Небосводка, до най-малката, наречена Лунното дете. Миша се унесе в сънищата си, сънища като току що изкопани черни ями със сини стени и влажен въздух. Те не я плашеха, беше й уютно там, сред влажния лабиринт от коридори, зад всеки завой ново, невиждано и непознато, което не можеше да се нарече създание, понеже преминаваше за секунди пред нея и после се вграждаше в сините стени и допринасяше коридорите да стават все по-тесни и непроходими. Нещо теглеше Миша към всеки завой пред нея, като че кокалести пръсти стискаха лактите й и прехвърляха тялото й от един невиждан ужас към друг. какво ли ще е ако никога не се събуди и стените смачкат представата й за себе си в съня й? Дали ще се превърне в една от тези сенки, прибягващи пред своите хванати в съсен капан жертви?Миша отвори очи. Силно ги ококори, не знаеше, че вече се е събудила. Дали? Нямаше го любимият й таван със изкуствените звезди, не беше завита със синята си завивка, леглото липсваше, нямаше го и пода. Тя дори не беше във въздуха, защото въздух нямаше, с него изчезна и нуждата на момиченцето да диша и след това усети страшна липса в гърдите си. Щом като нямаше пространсто около нея, тя загуби дробовете си, хриптенето вече нямаше да я тревожи, всяка телесна болка се запечата в неориентираната й мисъл само като понятие за такава. Миша вече не усещаше, защото не дишаше, не се намираше някъде, а някъдето беше в нея. За миг премина мисълта, че може да е ицяла света и той да е погълнал органите й и така взаимно да са се самоизяли.

разтворените обяснения
и непризнатите желания,
изконсумираните спомени,
на сутринта затръшнати врати,
очи притворени,
без допир на ръце около тялото,
отново сън, умора тегнеща,
пореден списък с въпросителни,
дълбаене със нокти
между гънките на непознатото
и промененото,
но все така привличащо
с останките от стария ти смях,
със устните,
с прекрасните следи от тях

излизам и не се прибирам с дни, в дъждовно време и след него летен пек, очаквам равномерно да се изпаряват чувствата със времето, уви, годините са само за стареене. Под стъкления похлупак на страховете си разказвам си съвсем невинно приказки и се чувствам леко пресилено в своите опити да чувствам докосванията по прозрачната, тънка повърхност. когато следващия път ме видиш да се взирам в точка, застани на мястото й и целият ми свят ще се преобърне във правилния ъгъл на привличането.

вече съм сигурна, уверена и вярвам, убедена съм, че всичко, абсолютно всичко, което поискаш, се случва, стига да го искаш достатъчно силно, че всички тъжни вечери, целият репертоар от отрицателни чувства и то неверие е изпитание и ако успееш да ги пребориш, всичко ще бъде наред. най-прекрасното усещане за завършеност и най-мощните сили са тези на вярата и не религиозната, а вярата в себе си. няма да споря с никой, самосъжаленията не водят до никъде, ако не се самоизмъкнеш от тях. ТИ!

38 градуса - усещане за топлина
в прегръдките на най-любимия човек
и тридесет и девет се превръща в треска,
а на четиридесет и две е повод за умиране.
ако измерим заедно смисъла по целзий
ще се получи времево смущение
във рамките на три до пет години,
във брулещия вятър през прозореца
и пеперудите, свободно пърхащи в корема.
затворническо е да се привързваш,
оставаш зад решетките завинаги,
а по стените предните килийни наематели
написали са как обича се
преди обесването.

не искам нищо искрено да казвам,
лъжите трупат се на купчинки
пред входната врата и ме затискат вътре.
аз мога някой ден да скоча през прозореца,
за да поема пътя си предначертан във мислите
и само ако не е било времето ми за раздяла,
да се заровя в самосъжаления
за натрошеното си самолюбие
и изпочупените си телесни кости.
ако основите на болното съзнание
дават живот на мисли-изроди,
тогава целият ми смисъл ще е свързан със избягване-
какво ли значи чуждото усилие за помощ?

във моят безсмисленост дали ще мога
отново да се скрия на разсъмване,
във показното свое примирение
ще мога ли да счупя тъй твърдата черупка?
Въздухът, който държи стъпалата ми
твърдо прилепнали към земята,
дали ще ми помогне да летя?
Дали обвивките и ролите не са учение
за справяне със празнотата вътре?

къда са? и аз това се питам. не оставяй хладните пространства да те поглъщат смилаемо. Но не, те, червеите или ядат или биват премазани или се давят в локвите. Как можеш да си представиш този гроб, без да си виждал други такива с мисълта за липса. Понеже се противопоставяш и те наказват за своеволията си. Не мълчи. Тя няма да бъде обесена от последния етаж, поне не реално. Вървейки, стигнеш ли до извод, значи си в неправилната посока. Изводът е последната крачка към белия тунел. Мишки и мишелови във вечната борба за предимство по критериите брой и сила. Звъни ми вратата,всеки път щом се шмугна в отчаяние. Когато спрат да застават на прага ми, тогава няма да изляза никога вече.
Защото искам,мисля и съдя. Същинска статуя, изцапана със спрей. Закривени във устни усмивки... ядосани устни прокарват по тялото влажни, неопитни дири. На прага е той и вечно ще чака своето желание гибелно.
Какви са те във разговорите среднощни? Погубени 18 години, по Коледа, не ти мисля злото, но мисля си своето.

стомашните ми болки целите обвити във вина и гняв престорват се на лекичко обидени, а вътрешно кипят. главата ми не го побира, море е от обсебвания, няма време и няма спасение и искам да е без болка в края, един чудесен вечен сън за мен, предписан ми безплатно от самата себе си, вървя, без да пропускам ни една черна зловеща дупка и във капанът на малките мишки откривам следи от мухлясало сирене