във моятоа лъжичка те събирам,
за да те сложа във кафето си
за сутринта да си ми убеждение,
че ще съм будна още ден.
Не искам пак да колабирам
във мисли, в страхове и
най-малко във очаквания,
ако ги събудя ще е лошо,
като триглава Ламя,
покачена върху ябълково дърво.
не ми се ще да си ми принца,
понеже много ще се възхитя,
а вече не вярвам във прехласването
и умопомрачението.
За мен всичко след това
е тъй опростено и глуповато,
че дори не може да направи впечатление.
Най-нужно е спокойствието
и мир душевен и спокойно дишане
и малко интерес - пак интересна гозба
от смирение ще се получи.
Примирение да се задоволя
с това, което е останало
от хиляди божествени стъпки,
крачили по моя килим,
изцапан, изпонакъсан,
овехтял вече.
Да, аз съм на 100 плюс
деветстотин деветдесет и осем,
когато се опомням сутрин
след опустошението
и съм само на три във опитите си
да опознавам непознати чувства
и съм на двадесет и една,
щом си скубя косите,
с които съм можела да те обеся
за зависимостите си.
А дали съм родена, когато си мисля
колко е страшно, че няма да има живот
след кактусовото изсъхване
поради влагата в пустинята.
тъй нелепо кактусите си заминаха
със моите сълзи,
а само исках да помогна...

назад, назад със съвършената усмивка,
разтапяща лимоновия чай,
далеч от моята обтегната обвивка,
недей разпъва струната за стон,
въздишка няма да излезе,
нито дори преглъщане.
не искам да преглъщам страховете,
дано разтапят се в конвулсиите на тялото,
дано обгърнат ме във топлата прегръдка
на неочаквания ужас
и да се скрия.
Недей да се опитваш да ме люшкаш
като новородено във бебешката люлка,
не искам твоите уроци за прозрение,
аз вече съм видяла и отвъд.
Отгоре ми се стича водопад
от неосъзнати все още истини
и излизам мокра на сцената,
докато ръкопляскат на предишния.
Звезден час, сама се прехласвам на себе си и
на творението си - броя си вече
отчетливо ребрата изтънели
и с пръсти мога да ровичкам там,
във разстоянията телесни
и да засявам убеждения
във десет милиметровите разстояния.
Да дълбаеш тялото си не е чак тъй трудно
и болезнено,
както изглежда по филмите.
Стига само да има прозрение
за измама
и ще бъдеш там, на първия ред,
за да опиташ от самонаказанието.

и хапките, непреглътнатите,
все тъй засядат ми във гърлото,
давят ме във недоразумения,
затворените звуци не се чуват.

**
Чудовищно е как един Бог е способен да отнеме надеждата на тези, които вече са изгубили връзката си със света, и то само от плитък морал за човечност. Цедката на разбиранията прекалено много се разпори и някои биха го разбрали погрешно, раздавайки неточна справедливост. Ако обаче това мислене се разпространи, никой никого няма да успее да спре в опитите да останат само избраните. Наистина ще се самоунищожим...

днес един човек ме хвана за ръката и каза, че се радва, че ме познава - право в очите, без недомлъвки, без да се замисля и аз се почувствах за пръв път от много време насам отговорна за нечия усмивка :)

не ми се върши абсолютно нищо, дори не ми се стои на стола, не ми се спи, не искам да се взирам в една точка, не ми се разговаря, в момента дори не искам да се движа. Ако можех, бих си създала безтегловност и нищо да не ме притегля към никъде. И разбира се, да звучи музика като масаж за ушите.

пръскам отрова като змия, сама погълнала вече стотици отровни, болни думи, сега бълвам огън и жупел, разговаряйки наум със смразяващото мислите изчадие...

нека съм груба, цинична, да ми се лепнат хиляда определения, от които да не се почувствам добре - и все пак ще продължавам да вярвам, че всичко се връща. и не от злоба, нито заради справедливостта, нито заради баланса - а заради самото повторение.

инжекции, болници, ревящи бебета, стари жени, говорещи как са изгубили мъжете си или цитирам "аз ако умра на него ще му е добре, но той ако си отиде, нищо няма да мога да направя". Ужасът на болниците и разговорите там и мястото, където можеш да заговориш напълно непознат относно здравословните си проблеми и той да прояви разбиране и да остане с усещането, че не е сам. Че кое му е лошото да си сам? Като че ли не можеш да се справяш и сам - можеш естествено, и то доста сносно, по-силна дума не мога да кажа, нещо като закърпване на вече овехтели панталони, вадиш, забиваш игли в тях, надяваш се още малко да издържат. Също като тялото ти, което неимоверно крачи към дупката.

колкото повече изисквания имам от хората около себе си, толкова по-лошо - и не става дума да съм нехайна за избора си, а че въобще избирам. Спускайте се с главата напред хора, не се знае дали утре няма да ви блъсне кола, по-скоро мен би ме блъснала, като пресичам нехайно

подтискането води до униние,
пределно ясна съм сама по себе си
пред себе си.
безкрайно дълго е пътуването за натам
и хубавото е, че има избор
за спиране в крайпътната канавка,
че имам две ръце да изкопая дупка и да се скрия
или да сложа табела СТОП
или да си построя ограда с бодлива тел
и никой никога да не пристъпи там.
въвв глупавия маскарад с пропаднали,
издигналри се и застинали
умрели отвътре хора
ще се присъединя като невидимо,
неискано отражение
и стъпките на музиката ще ми намомнят,
че има смисъл,
но само още малко..

ако имах полов орган на мъж щях да блудствам с най-нещастните и да се родят изродите на моето семе, щях да ги поставя в гнездо на върха на стогодишно дърво и да ги храня с червеи и когато умрат от глад, да ги изяде храната им.

аз не искам да се връщам във утробата,
не ми се върви назад,
защо ли просто нищо да е нямало
и аз така безследно да изчезна в нищото?

усещам всеки земетръс-
това е като дишането на земята
под нозете,
бълнуването на недрата
и кошмарите в главоболието ми
и разрушенията в спокойствието

хвърлен камък, казана дума,
докато носиш бремето,
неизносено дете,
отрова във вените,
тече и се плъзга убийствена мисъл,
разгаря се огън във подтик за спасение,
в побутване от външни безизразни,
нищо-не-раз-би-ра-щи размазани,
изкуствени, непознати хо-ра!
говорят за промяна, бълват безспирно,
неуморно молят за крачка напред,
никой не обича да гледа друг в блатото
и те са щастливи, когато приемат
ролята на спасители
и когато им поникне нарцистичен ореол
от самодоволство.
не е за нас славата, а за тях,
пък звездния наш миг ще е
на собствените ни погребения,
тогава всички ще плачат за нас
и ще ни отрупват с цветя.
дано сме успели да ги победим поне тогава.

аз ще се изпаря, докато пропадам в дупките,
като пара ще изчезна с лека топлина,
там горе на небето ще се запиша
за позиция "хвърляне на гръмотевици"
и ще целя пошлостта, с която са ме стреляли
до кърваво в сърцето.

оставайки сам, в изолация със самия себе си, започваш да се страхуваш, а стане ли това си правиш сметка за приоритетите. Несъмнено по пътя винаги остават неоткъснати цветя, налага се да ги подминеш, защото там нещо свети, очаква те, пък било то е светлините на приближаваща се кола в пуста улица или на линейка или на нещо, което ще те събуди от унеса и не се знае тук ли ще се събудиш или оттатък или дали ще се окажеш в кома или ще потънеш в забвение в някоя канавка. Страхуваш ли се, или се вцепеняваш или действаш. А какво ако страхът ти харесва, ако напрежението те храни, ако сърцебиенето ти ти подсказва колко е реален ужаса.винаги има два изхода - с хора или сам, напред или надолу, с тълпата или върху нея.. все крайности. в глупавото самовглъбение, в съдраните от нокти ръце, в дилемите, в самото мислене на себе си е трагедията. и спокойствието не успокоява, спокойствието е за починалите, или поне за близките им част от общото утешение е спокойствието. отговора не е в напрежението, не е в бездействието, нито в спокойствието, не е в апатията, не е в колебанията и съмненията, нито в лутането между дали или. отговора лежи на дъното и чака гмуркането. някои все така само се взират с надеждата, че самото поглеждане в него ще помогне, но уви, трябва да е в ръцете ти, трябва да премине през преживяванията ти, през споделянето с други като теб, в самото споделяне се крие утешението, тласъкът може да си го дадеш сам, но не и баз помощта на други, защото както го правиш заради себе си, го правиш и за да бъде видяно и защото си част от някаква си общност , наречена кварталът ти или дори обобщено човечеството и в същото време си шепа прах в смъртта си. и дали е само износване и малко живот на белтъци сред други белтъци и дали накрая си отиваме само защото белтъците ни се вкисват, а здравите нямат нужда от аромата ни, дали биваме захвърлени от някой там, с неизвестно огромни сили, дали можем да се променяме или се променя само средата край нас и ние просто се нагаждаме. Да, отговорът лежи на дъното на себеопознаването, но почнеш ли да го търсиш, тотално ще затънеш. Дали пък не е в безгрижието и в простото оставяне на времето да мине край теб или трябва да се разтопиш във времето и да станеш история или да си настоящето за себе си или плановете на другите за теб или собственото ти бъдеще в твои ръце или в чужди, дали имаш нужда от свободата да избираш и по дяволите ако я имаш какво да избереш в свят на неограниченост толкова затворена и херметизирана в кутии с примамливи надписи - добро е, а какво знаят те за това кое е добро за теб, и защо всичко е пълно с толкова стереотипи и защо хората не вярват в чудеса и не вярват че са специални и са злобни, завистливи и озверени и обезверени и в какво да вярваш в кякакъв написан Бог или в себе си, обесен върху себепризнанията си за немислимото. дали да се закотвиш и да отстояваш докрай или да се движиш напред с останалите или назад с тях, дали изобщо да си с тях, да ги обичаш ли, когато не можеш да обичаш дори себе си, защото не се познаваш, а опознаеш ли се, няма да можеш да изпитваш, а просто ще знаеш преливащи факти и познанието ще те съсипе с нищожното си гигантско отчаяние. ....................

щом другите представляват интерес, а аз такъв във себе си за себе си не откривам, щом другите са отворената книга, а аз читателя, то тогава имам нуждата да ги чета до последната страница, имам нуждата да докосвам обаяния и да се очаровам, имам нуждата да обичам другите, за да обикна себе си чрез тях

празно ми е, думите ми са празни,
лицата им са само щрихи към тяло,
техните думи са шум,
а аз все гледам нататък,
но нищо не виждам, освен празно шосе,
през прозорците виждам празни сгради,
уж чисти прозорци, но нищо оттатък,
измит интерес и апатия,пуст кръговрат
от немислимост във празна глава.
щом затворя очи по-синьо е.
дали и в края на тунела ще видя
същия този небесен цвят
да ме посреща като заместителка на слънце?!
празно е от напразни опити
да се роди нещо изпълнено със съдържание..
**
дали се стреми малката животинка
да изгуби смисъла
като чупи краката си с бягство
и припада от умора
по време на най-силно слънцестоене.
избяга от клетката мисъл,
строшила с надежда оковите,
а те са били от недоверие,
а то се е родило от смачкване.
и си представям как гладя всяка мозъчна гънка с ютия
до пълна забрава, до гладкост и фин завършек,
за да има какво да се мачка.

времето ми е безумно грозно и отчаяно, времето ми е самотно отминаващо край мен, през мен, но не остава, времето ми дава временно спокойствие, но най-често носи бури, а другите във времето и времето ми с другите и другото ми време и тяхното и оБщото са неделими. Абоче сравниш ли ги с моето са все по-будни и любопитни, а моето е скучно и храня се със времето на другите и с техните времетраения в моя миг и изяждам всеки образ, попивам всяка дума, а после ме питат - "как помниш това". Защото тяхното време става мое.

искам високо в планината, наистина високо. като Фродо и Сам да изпълнявам мисия, да си имам дружка, с която да вървя, преодолявайки! Искам планини и долчинки, и полянки, снежни върхове в далечината, гъсти гори, камъни.ТОЛКИН се запечата.