От днес не умея да чакам нито миг вече, макар и ограбена, изненадана, слисана, ти претършувам джобовете за още и още в неделен следобед, във делничен обед във мислите ми си играеш на криеница и бавно се разгръщаш със всеки мой спомен със теб.. Не искам да умея да чакам, защото ей там е смъртта и ми маха, дъхът си в ръцете си пазя и поглъщам знания, отблъсквам обиди с обиди и теб пак намирам на дъното, чакаш ме, протегнал ръка за здравей и довиждане...Ако се превърнеш във сигурност, обещавам да не увехна, но и да спра да раста, защото, знам, не е полезно да се страхуваш, но е смъртоносно да не излезеш от себе си, съдрал всичките си прегради, отвътре навън. Не бих могла да изтрия сълзите си вчерашни от нещо изгубено и повече не бих се предала в отчаяните ръце на прикрито отчаяние, аз съм тук, за да грабя, макар и ограбена, отново ще дойде момент да запълня опустошението след няколко бури, за да раста заедно с поуките от всяка спънка. Ако ме чуваш ти там зад вратата, с неприкрит интерес и неглижирани звуци, ако все пак решиш да ме слушаш на залез и да заспиш на прага ми, докато не те прегазя на сутринта и да обирам после парченцата ти за моето умопомрачение от неясните сънища, да те сглобявам уж както си бил, но според мотие щрихи, ако ме чуваш въпреки това предупреждение, моля, ето ти ножа, режи ми парченца от теб за да се събуждам с вълшебния ти аромат на плътско-душевно поучение и доволно да целувам разпилените ти по пода устни.