В студената есенна сутрин се събудих от алармата си и след минута-две протягане и прозяване отново бях готова да поема предначертания си работен ден - ставане, тоалет, задължително кафе и лека закуска, понеже не се изискваше много енергия за работата ми, и разбира се, никога не забравях леденото изражение на лицето си. Носех го като талисман, за да не се налага да ставам част от ежедневните пресилени разговори, милите усмивки и боботещия кръговрат на изтичащите им мисли. Всяко начало ми се струваше интересно, пълно с очаквания, но към средата отново оставах отегчена. Също както по обяд вече нямах търпение да стане 5 и да се прибера. У дома ме чакаха листите хартия, небрежно разхвърляни на леглото ми, като че ли цял ден течението се е опитвало да ги подреди в най-неустоимата за листи поза и те да ме съблазняват с извивките на изписаните букви и с опитите да гъделичкат мислите ми и да извадят от там малко очаквани обрати. Обичам вечер да се наслаждавам на свободата си. Това осъзнах преди седмица-две, когато бях подтикната да бъда себичната, която бях преди, да се грижа за дарбата си и да я развивам до степен самоуважение. Предполагах, че потенциалът ми е бил в творчески отдих, един вид да събере информация и да понатрупа малко емоционални сривове, придружени с физически неразположения, за да реши някой следобед като този днес да избухне отново в целия си прероден блясък и да осветява в червено-лилаво настроенията ми.
Най-добрият извод след двете години мълчание е, че това наистина е от полза, тъй като след дълго писане и (съ)преживяването на мои и чужди драми, най-накрая имам силата, вдъхновението и способността да седна и да се занимавам наистина сериозно с това. Да съм по-зряла е като да съм под нечий прозорец на любим учител (обяснявам думичката учител за мен е съпричастен ми човек, който умее да ме изслушва, пълен е с чар, сладкодумен и житейски водещ ме за ръката си), той да ми е подхвърлил въжето на познанията си и аз да се изкачвам, доста често плъзгайки се и започвайки отначало, но когато благодарение на навика или придобития опит успея да застана до него, да се усмихна широко, че вече аз ще съм тази, която ще помага и ще имам достатъчно зад (след) себе си за хвърляне (имам предвид въжета и мъдрости). И макар да не се доближавам до боговете в жанра, като няма да назовавам имена, все пак аз съм Бог на мислите си и мислите ми са моите строители.
Няма коментари:
Публикуване на коментар