В съзнанието ми се будят онези спомени и се блъскат в главата ми. Главата ме боли. Не ми се яде. Спомням си, когато ти писах, че ако някога нещо не се получи, аз ще стоя и ще пиша за теб и ти се разсърди. А се оказа истина. Теб те няма, а аз стоя и пиша за теб.
За първия път, когато пътувах към дома ти. За мрачната февруарска сутрин, а планинските дървета на Прохода, леко посипани със сняг и скреж бяха като извадени от песен на Ice ages. Точно те, заради които се влюбих в теб.
И звучаха в ушите ми по пътя. И ти пишех, че ако катастрофирам, ще се радвам, че сме се запознали, а ти ми отвърна, че ако катастрофирам, ще се събудя в леглото у вас, а ти ще се грижиш за мен. Спомням си селото, на чиято табела се смях. Сама на мястото си, стоях и се хилех и запуших устата си с ръка, за да не ме чуят и да ме помислят за куку. Представях си момента, когато ще сляза от микробуса и ще те видя. Премислях го. Свалих си очилата. Нали и ти беше с очила, ако решеше да ме целунеш, можеха да се ожулят. И си стоях, с прибрани в кутията очила. Микробусът влезе в града. Аз видях тичащ човек до един мост и си помислих, че си ти и бързаш към мен. Не те видях на спирката. Слязох и си смъквах багажа и ти ме бутна с пръст, а аз те прегърнах. Чувах само "Спокойно, спокойно". Като че ли бях пусната от клетка и съм мечтаела за близост години наред. Беше някак свенливо и топло.
А когато бяхме вече у дома ти, аз положих глава в скута ти, а ти ме галеше по косата и тогава се изправих, разроших ти косата и те питах ти ли си сродната ми душа. А ти притваряше очи, както много пъти след това съм те виждала. И ми отговори, че не знаеш. Разходи ме в кухнята си, отваря ми разни бурканчета с неща, които си пазарувал за мен. Дори ми наряза пастърма. Най-романтичния подарък за любителка на пастърма е именно пастърма.
Спомням си и пътя за нагоре, и стрелбата ти, и ехото, и топлия хляб. Спомням си как си говорихме и почти не спахме, на другия ден бяхме достатъчно изморени, за да си легнем на обяд. Аз бях облечена в синята ти риза и не исках да затварям очи, защото това щеше да ми отнеме от малкото време с теб.
Спомням си как ме води навсякъде, където пожелаех. Как домът ни не беше дом, а просто пристан за почивка. Ти беше тогава един прекрасен човек, който искаше да ме има до себе си. И аз се наслаждавах на топлината ти. Знаеш ли колко отдавна чаках момента, в който отново ще се будя първа до някой и ще го наблюдавам как спи. Знаеш ли колко обичам почти незабележимо да рисувам с пръст по лицето ти, като докосване от перце, да очертавам челото ти, носа, бузите, да те докосвам по устните, да те оставя да ме прегърнеш така, все едно съм най-малкото същество на земята, а ти си най-силния. И когато те попитах дали ще ме опазиш от мен самата и го повторих, ти каза, че ще ме. И не успя. Защото съм боклук.

Спомням си как идваше да ме взимаш от парка. Спомням си часовете, в които кръстосвах улиците и беше толкова приятно да не познавам никой. Мястото беше ново, въздухът беше друг, а планините в далечината винаги ме оставяха без дъх. Приличаха на нарисувани с акварел и изглеждаха вечни. Аз вечна ли ще съм за теб, както ти ще си за мен?

Сега, когато връщам лентата назад, виждам, че всичко, което съм казала, се е случило. И ме е страх. И ме е страх, че теб те е било страх, когато си ме виждал как си заминавам и ме е страх от цялата тази избухваща емоция, която те доведе до сълзи, да ме виждаш как си заминавам, и си представям какво бих изпитала аз в такъв момент и не само стомахът ми се свива на топка, но ми се иска никога да не бях съществувала, защото съм причинила нещо такова на друг човек. Аз те отблъснах, защото съм ужасна.
Аз съм някакъв разбираем хаос. Всъщност хаос е много романтична дума.
Ти си прекрасен заради всичко, което направи за мен и заради ръката ти, която държа моята, когато се разхождахме за пръв път през нощта. И когато ми каза, че съм твоето слънце. Аз бях твоето слънце. Бях нечие слънце. Озарих ли живота ти малко? Ти каза, че никой не е правил толкова хубаво и толкова лошо в живота ти едновременно.
Знаеш ли колко много ми липсваш?

Знаеш ли, че вече не искам да ям. Искам да спя, защото те сънувам. Снощи те сънувах. Бях в съседния блок и някак си по атмосферата знаех, че не искаш да ме видиш. Но все пак пристигнах в дома ти и беше физически до мен, но ме отблъскваше с душата си. И не че те искам, защото ти не ме искаш. Искам те, защото сега разбирам. А когато ти казвах, че ми липсваш, а ти ми отговаряше, че ще ми мине. Колко безумно страхлива егоистка съм била?
Аз няма да сваля пръстена ти, защото знам, че ще те видя пак. Завинаги.
Ти ще си последния мъж в живота ми. Така ти казах. И така си остава.
Спомням си колко докачлив беше, когато влязох в магазин да си купя вафла и се върнах ухилена, защото харесах продавача. Ти влезе след това, за да го видиш. Колко безумно влюбено изглеждаше. Ти рядко ми се усмихваше, но помня и това.

Ти ще си част от живота ми завинаги. Аз ще дойда в твоята бъдеща къща, докато ремонтираш някой прозорец. И ти ще ме погледнеш с отвращение, досада и облекчение. И макар да ме изгониш с поглед, ще ме оставиш да стоя до теб и да те наблюдавам. И когато свършиш с работата си, ще влезем вътре и ще останем там. Аз ще остана там с теб. И никога няма да си тръгна. Вече си тръгвах безброй пъти. Аз ще съм твоето продължение, аз ще съм втората половина от едно сливане. Ще бъда твоя жена. Защото не мога да живея със спомените на 2016 година.
Аз ще бъда твоя жена и ти ще бъдеш моят мъж. И никой няма да промени това. И никой вече няма да застане на пътя ни. Защото е наш. Пътят ни е наш, общ, споделен и слят.  Ръката ми е в твоята. Мислите ми са с теб. Моето мило човече. Мечка.