С дълбоко прискърбие ви съобщавам, че моят мил домашен елен, който намерих като малко еленче в гората и в последствие реших да го отгледам между стените на замъка си, днес беше прострелян по най-нелепия начин - а именно случайно. (Случайностите са невъзприемчиви, понеже не ти оставят възможността да се ядосаш, обвиниш, нахулиш нещо, което ти е познато, а се налага да се осланяш на думи като съдба, късмет - все обгърнати от неразгадаема мистерия и безплътност). Милият елен дълго страда, докато вадеха куршума от крака му. Сега почива в съседната стая и чувам стенанията му. Мисля, че нощта му е кошмарна, понеже не е спирал да издава нечетливи, объркани и жални звуци - било то от болката или от уплахата, а може би и двете.

Няколко години по-късно...
"Отново се завърнах в замъка си. Тук бях забравила доста вещи - замених ги с малко пространство в необятна, но уютна къщичка на върха на планината. Отдавна тук лежат останките на любимия ми елен. Още помня как развях косите си, щом чух стъпките на приближаващата ми (сега вече знам, че и доживотна) любов. Побързах да обвия с ръце настъпилото щастие и ме обля блаженството на получената (и толкова дългоочаквана) среща, заля ме спокойствието на детството и ме огряха лъчите на залязмащото слънце. Заминах си от свещеното място на моето начало, от необятния извор, който години наред продължава да ме дарява с умението да съм добра любовница. Оставих дори наранения елен - не исках болка да ме обвързва с корените ми. Днес се връщам да изпълня дълга си и да прибера рогатите си помисли (относно обвиненията "защо изостави всичко с лека ръка"). Ще взема останките и те ще бъдат китна украса в скромния ми нов дом. А щом се прибера, ще се завия с листите хартия и ще се полея със мастило и тленно ще изпиша всяко духовно, извиращо, очакващо.

С уважение - любовницата на (Книгата)