Аз потапям голото си тяло
в неприлична самоувереност
и го обличам вяло,
а бивам събличана
от напасти.

киселината капка по капка
пробива черепни кухини,
оставя празни дупки,
разлива кръв и спомени.

болните колена
не изкачват хълмове,
не слизат по стълби,
вече не биват докосвани,
рефлексно не се присвиват
при удар,
а гният.

тя, малката, издайнически
надничаща зад прозореца,
тя гледа внимателно,
следи и записва истории,
поредни епизоди безмълвни,
дебелия прозорец не се чупи
дори с усмивка,
пък щом е юмручно в главата ми,
ще свия юмрук, няма как,
мислено ще го разбивам
и ще достигам поредното второ.