история с продължение

Миша събу домашните си чехли, приближи се към леглото и дръпна детската си светлосиня завивка с картинки от Мечо Пух. След това се мушна под нея и на светлината на открехнатата врата на детската си стая Миша се загледа в тавана, обсипан с изкуствени звезди. Тя нямаше плюшено мече, което да прегръща вечер, но пък за сметка на това си имаше цял таван със звезди.Погледът й пошари малко от най-голямата, която беше кръстила Небосводка, до най-малката, наречена Лунното дете. Миша се унесе в сънищата си, сънища като току що изкопани черни ями със сини стени и влажен въздух. Те не я плашеха, беше й уютно там, сред влажния лабиринт от коридори, зад всеки завой ново, невиждано и непознато, което не можеше да се нарече създание, понеже преминаваше за секунди пред нея и после се вграждаше в сините стени и допринасяше коридорите да стават все по-тесни и непроходими. Нещо теглеше Миша към всеки завой пред нея, като че кокалести пръсти стискаха лактите й и прехвърляха тялото й от един невиждан ужас към друг. какво ли ще е ако никога не се събуди и стените смачкат представата й за себе си в съня й? Дали ще се превърне в една от тези сенки, прибягващи пред своите хванати в съсен капан жертви?Миша отвори очи. Силно ги ококори, не знаеше, че вече се е събудила. Дали? Нямаше го любимият й таван със изкуствените звезди, не беше завита със синята си завивка, леглото липсваше, нямаше го и пода. Тя дори не беше във въздуха, защото въздух нямаше, с него изчезна и нуждата на момиченцето да диша и след това усети страшна липса в гърдите си. Щом като нямаше пространсто около нея, тя загуби дробовете си, хриптенето вече нямаше да я тревожи, всяка телесна болка се запечата в неориентираната й мисъл само като понятие за такава. Миша вече не усещаше, защото не дишаше, не се намираше някъде, а някъдето беше в нея. За миг премина мисълта, че може да е ицяла света и той да е погълнал органите й и така взаимно да са се самоизяли.