Мрачна мисъл се спуска по нанадолнището на тази хладна сутрин, опиквайки се да избяга, но аз я сграбчвам и разтягам до неузнаваемост. Заедно се подхлъзваме към обеда, в очакване на творческо прозрение от знаците по пътя и от прескочените дупки. Тъй често се спъвам в кривите тротоари, че дори вече не ми идва наум да спра да тътрузя краката си напред. Всяко лице лекува вглъбението и ме води до кратки изводи - дали някога ще успея да разпозная измъченото минало по усмивката, дали ще видя успеха и бръчките, които е оставил след себе си. Милион пъти превозни средства пресичат малко преди мен пешеходните пътеки - къде е този косъм, който ме дели от мястото покойно!?