Няма

Няма дума винаги.
Ще полежа между прозореца и вън.
Пороят ще измие дори калта,
отдолу ще лъсне чистото нищо
с цялата си черна празнота на дупка.
Няма мисъл за вечно.
Понеже съм нищожна,
защото съм човек
и съм същата като теб -
тяло и подвижен механизъм вътре.
Часовниците също спират ...
някой ден кукувичката
ще се погребе сама
в кутията на стената,
която отчита събитията
и дели денонощието на слънце и луна.
Жаждата не се утолява.
Освен когато вече няма да има жажда
и нужди, нито въздух за дишане,
пръстта ще е измита с бетон,
след бетона ще дойде разрушението,
втори том на книгата "представи си"
с послеслов - на тези, които не могат да го видят.
Прилежен подпис.
Няма дума помня.
Дори да я има
е вехта като стар вестник
със дата 1909-та.
Няма цвят, който да не умре
в безпаметните дни
на горските пожари.
Не ще намери този механизъм мир,
докато цялата лудост не бъде затворена,
но не зад решетки в лунатични сгради
и не зад мрачно и диво съзнание,
а в бял ковчег на дете.