Просто не

Две черни очи
с диагноза - до поискване...
Какво до поискване?
Легло с удобства?
Обречен ден,
отминал в терзания?
Незапомнена нощ,
замъглени утрини,
уморителни обеди?
Как да се молиш да свърши?
И как да свършиш да се молиш?!
Та все във минало време
чертаеш мислено кръгове,
с окъсани чехли
се тътриш
по предназначената пътека,
а тя е само една
и уж нямаш избор.
Все така предсказват
неопределимо несигурни.
Дори в убежденията си са съмнителни
тези белите.
Когато ти кажат истината
те бодват в слепоочието.
Като натиск между хиляди стени,
желаещи да ти отмъстят,
че не ги остави на спокойствие,
че само се вглеждаше.
Прозорецът липсва, стената притиска,
животът изисква
да го държиш в шепи
и да стискаш,
докато кръвта изгаря вените,
защото не е твоята,
а е сместа от отровите.
Там не те пускат без рецепта,
със много старание
пазиш самообладание...
до следващия дъх,
незнайно какъв
би бил...
Ако вика лудост,
ще отвърне самота
с телефонен номер
"кой е там"!
Не, не знаеш
кой е там,
кой те изпраща
и кой те дърпа
за пръстите.
Изтънели.
Като отсечени клони
лежат по раните
и ги бодат
и ги успокояват,
и те все са там.
Многозначително повтаряш,
унасяш се в сън -
пусто черно платно
на неизвестен художник
с по-тъмночерни линии
във черната нощ.
И негър - не, чак толкова хумор
не бива.
Загърнат със своята роба през десет пустини
минаваш.
Пророчески.
Подминаваш.
По пясъка няма следи.
Песъчинки отлитат
на сантиметри разстояние.
Сякаш не е било промяна,
но Е!
С голяма буква.
С големи надежди.
С голямо сърце!