Война между разболени мисли обърква умозаключенията за реалността. Загнездва се болка - в слепоочията най-вече. Храмът изтече през уморените очи под формата на свещена книга, отиде си и чудото отмина. Светът ни не се разпада на парчета повече, понеже го съединихме с взаимопомощ и се преселихме като жертвоготовни животни на кладата. В свой собствен ад кой ли не гори? За благодарност от утре ще служим на възвишени идеали, неуморно ще отръчваме от греховете, ще се крием в окопи със стени от изкушения и бинтовани ръце, за да не усещаме допира, да изгубим човешкото и да станем богове на собственоръчно изработени пиедестали. Понеже е чудо и защото така е нужно. Искаме го във всяка молитва. Нов! По-добър! По-устойчив! Бъди! В края на молитвата!