Откак та няма
мен хич ма няма,
когат си тръгна
кат' плевел посърнах.
Коса окапа,
очи изтляха,
ръцете груби,
душата луда.
Когат си мисля
за твоите устни,
тогаз се чудя
къде те изгубих?
По пътя крача,
едвам се влача,
в пръстта се гърча
току да свърша.
Та червей, та охлюв
де да бях,
по земята безлично
ще пълзях...
Тътрузя крака
със стари обувки
и мръсна, и кална
се връщам вкъщи,
тавана се мръщи,
мазилка се лющи,
прозорци няма веч,
настъпва мор и сеч.
Във таз къща заспала,
в таз градина замряла
не ще да никне цвяке.
Рамене тежат,
не могат да крепят
веч тоз товар,
а ти като лихвар
отнемаш ми живота,
изливаш си лика
като стар художник
в ума ми се рисуваш
и не намирам гума,
за вечно да ти тривна
и таз природа дивна,
във мен и вън на двора,
да бухне, да възкръсне.
Няма коментари:
Публикуване на коментар