Той е пътят, по който вървиш
на свечеряване,
алея с израснали храсти от кошмари,
с коси, които падат
и малко момиченце след него
ги събира в шепа и по-късно
ще направи плитка
на оплешивялата си кукла.
Той стои на ръба на скалата
и когато всички му казват да скочи,
остава без чувства, безизразен.
Той е взорът в молитвата ти,
порсветлението, което те прегръща
с нишките на разум и шесто чувство
от модерен филм.
Той се спуска с въже,
само когато го пожелаеш,
присяда на камъните.
Той е жертвата, която гориш
в огъня си и след това
се посипваш с пепел,
за да са сиви очите ти.
Той е фонът зад музиката
и извлича мелодии
от дарбите ти.