Гардероб

една детска плаха стъпка се превръща в наказание
за непослушние и лошо държание,
а смелостта е смазана и скрита
зад фасадата на възпитанието и доброто желание
на разни фалшиви родители
да бъдат съдници и пресилени бдители
над една крехк, човешка душа.
Ако тази приказка беше лъжа
щях да се смея на остроумието на автора й
и да предполагам, че е лошо,
че не държиш вилицата с дясната си ръка,
или цапаш винаги дрехите си,
докато ядеш.
Едно дете се втурва напред
след изгубената си играчка,
а тя пораства и се превръща
в човека - надежда и заместител,
в привидно копие и претворител
на едно изтерзано минало.
Големите деца не си играят с кукли и коли,
а с приятелства и с много пари.
Фасадата никога няма да им бъде така позната,
каквато е, когато са публика
на чужди несрети
и използват думи и похвати,
за да изглеждат лечители и чудновато
как изгубените ги търсят,
вместо да се обърнат и да открият себе си.
От момента, когато детското любопитство
се превърне в неувереност и уплаха,
та нататък предстои
да разказваме приказки на себе си,
да късаме нишки от реалността
и да ги вплитаме във въображаемите си планове,
да изпаряваме мечтите си в облаци,
докато не завали дъжд
и не се появи прислона
или чадъра, та както щете
го наречете.
Утробата си знае своето
и все ще ни вика и шепне
и като ехо ще отеква дълго
в ушите ни,
за да слушаме как майка ни
обвинява, че мърсим земята,
че излагаме с поведението си
и че трябва да сме сдържани,
а баща ни гледа с безразличие
и очаква да му дадем цялата си обич,
понеже се е отнасял добре.
Но безразличието не значи,
че ни обича, нали?