Мъчно му бе, но не заплака, сълзите даже не се надигнаха към очите му.Майка му плака тогава, но само след три дни Чопър бе за нея част от мъгливото минало, а Марк никога нямаше да го забрави. Заради това си заслужаваше да не плачеш.Да плачеш беше като да изпикаеш всичко и да се отървеш.
А ако не бръмчат коли и самолети, ако никой не е излязъл в гората западно от градчето да стреля по яребици и фазани, ако единствения звук е бавното туптене на собственото ти сърце, тогава можеш да чуеш и още един звук - звука на живота, който бавно се размотава към своя цикличен край, очаквайки първия зимен сняг да го оплаче и покрие с бял саван.
Откъде ли им беше хрумнало, че не разбира какво е смъртта? Ясна работа. Смъртта е, когато те спипат чудовищата.
Сам.Да, това беше думата, най-ужасната дума в английския език. Думата убийство бледнее пред нея, а думата ад е просто жалък синоним.
Щом не можеш да разкажеш за страха, не можеш и да го победиш. А страховете, заключени в детското съзнание, са прекалено грамадни за да излязат през устата. Рано или късно си намираш спътник, за да крачи до теб край всички изоставени църкви, които отминаваш от беззъбото детство до изкуфялата старост. Докато стигнеш до днешната вечер. Днешната вечер, когато откриваш, че старите страхове изобщо не са изчезнали - само са били погребани в мънички детски ковчези с букетче шипков цвят върху капака.
Въпрос: ако затвориш някой психолог в една стая с човек, който се смята за Наполеон и ги оставиш там цяла тодина или десет, или двадесет, какво ще се получи - двама психолози или и двамата ще излязат с ръка под средното копче на ризата? Отговор: липсват данни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар