Рими

Изпълва ме с топлина и съмнение
това прозрение
за избрано лично усамотение.
Крие се в пустотата
една наивност слята
с на раните децата.
Със нишки е пришита,
безлично е извита,
самотна, но и впита.
А в нишките - надежда,
тя в кривото поглежда
и иска да го смаже.
Във песента изпята
и в сълзите пролята,
във лятото се ражда
и с есента умира.
Дъхът на цветовете,
копнежът и ръцете
посочват й страната
и тя е все на запад.
Краката я отвеждат,
разсъдъка подвеждат,
очите замъглени
от залези студени.
А светлата надежда
тъче позната прежда.
Прегръдка във мъглата