Той си отива по мръсен асфалт от неизвървени улици и го блъска кола, а тълпи се втурват към тялото му. Само аз подпирам глава на длани от прозореца на петия етаж, сърцето ми се къса, но нямам право да се доближа. Иначе бих скочила, да, бих се хвърлила към този шофьор, който ми отне гледката от заминаването му... от месеци насам се заглеждам в гърба му с надежда да го видя отново. Та бих станала част от тълпата, провирайки се с ръце най-отпред и бих го разтърсила с напиращи сълзи ,капещи по издишащото му тяло, и бих се молила с викове да се събуди, и бих крадяла последните му вдишвания.
Но не би, този пети етаж е прекалено високо, а аз прекалено страхлива, за да сторя това, което крещи. Затова ще си стоя, подпряла ръка на дланите си и ще виждам как ми го отнемат, безпристрастно, с натиска в дробовете ми, който ме задушава всеки път, когато се изпарявам под завивките и се свивам до утробно състояние (или се надявам утробата, в която ме създадоха, да ме привика), защото съм безцелна, бездейна и безучастна... а той ще се хване за вените ми и ще се влече след мен, но не като товар или тежест, а като спомен, който иска да бъде освободен... от мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар