Крила

Въртим се в кръг като пеперудите на поляната и все не очакваме, че някой ще ни хване, макар да ни втълпяват, че ще се случи.
Радвам се на свободата.
Създаваме си драми от скука - например как прашецът от синьото цвете го няма вече. Тогава страдаме.
Радвам се, че имам избор.
Идва момент, когато цветните ни другарки, събрали толкова много от света, за който още не знаем, си отиват. Отново по света, разбира се. Защото сме им омръзнали. Или понеже са се изчерпали. Тогава откриваме център в себе си.
Радвам се, че имам възможността да опознавам себе си дори в съня си.
Ние сме пеперуди. Трябва да летим заедно. И го правим. Тогава се усмихваме и центърът се разширява.
Радвам се, че имам възможността да общувам.
Обичаме поляната с цялото си пърхащо двукрило тяло.
Радвам се, че имам сетива.
Когато пеперудите плачат, прашецът пада в очите аа децата и те си пожелават сладкиш.
Радвам се, че все още има поводи човек да се усмихне.
Но няма да забравя момента, когато пречупиха крилата ми.
Една пеперуда лежеше с оцелялото си крило върху лилавия цвят на повехнала мащерка и вдишваше аромата на отиващото си лято.