Хаотични мисли

Не искам да излизам, напомня ми преди година една среща с едно шише, едно бяло яке е забравено в гардероб при други стари дрехи, миришещи на боя, люлякът е противен, студено е като тогава, отвратително е, че природата е срещу мен в опитите ми да се загърна и опасността да премине. Но то не е дъжд, който спира, а едно вечно денонощие и ще го има, докато слънцето се шмугва нагло през кафевите пердета, поне те не вонят. Това легло скърца и пружините са остарели, това тяло боли, макар да е още младо, драска ме отвътре нокът и го мразя, защото не се забива, а оставя резки и от тях потича кръв на пода, пък петната не се перат лесно, особено ако разполагаш само със сапун за ръце. Свети ми в очите дотолкова, че ми омръзна да го гледам, пък ако ще да са били дяволски тези очи - сега са скрити и примирени, дори музиката вече е пречупена и непоследователна. Нищо не е както преди. Може би стремежа си прилича малко, вероятно ме плаши вероятността да продължи да липсва онази промяна, която да обиди другото и да му затвори вратата под носа, защото винаги съм знаела, че мястото му е навън, по стълбите към мазето, за да вехне там като стара консерва. Стига вря и кипя ти лошо, безформено нещо, плод на въображение, на липсващи стимули! Една кърпичка никога не е достатъчна за две сълзи и четири рани, та ако щеш и за пет месеца или десет години.Над този покрив няма небе и едно слънце се кокори, щом няма какво да го подпира, то опарва, срутва се и се влива в главата ми като течност, потече ли веднъж, не искам да спира. От толкова високо няма стълба за обратната посока и няма саможертва, защото изнасилвача те чака до вратата, а бездната е зад гърба ти и алтернативите са две или три, коя от коя по-неудачни и неубедителни. Защото никой няма да ми диктува правилата и ще правя избори като че ли съм парламент с неизвестни лица и най-важното - с големи надежди в ръцете, които да разпръсвам, когато ръкопляскам на усмивките пред мен. Влюбвам се в свободата без общество. Не значи нищо друго, освен, че съм птица и то от онея единаци без ято, които летят по детските рисунки с голям черен татко и малка пъстра мама. Загубих цветята по пътя си и те загубиха мен. Какво пък, щом още държа цвят от люляк... и се самозабравям в мазохизма си, за да получа "мен не ме уважаваш". как да го сторя, драги ми, щом не те познавам или се предубеждавам. Въпрос на влияние или повлияване, привличане и отричане. Възхитена и объркана - този люляк ми е все така противен.