защо ни е щастие, след като ще го изпуснем? и май никога не бива да е в ръцете ни. може да си го представим като част от дългия път - все някъде се спираме и ни харесва да стоим там, за жалост няма как завинаги, защото пътят ни зове. а споменът за крайпътната спирка ни крепи до следващата такава. а какво, ако няма следваща? а защо трябва да вървим по пътя?