Истината се протегна след двугодишната си дрямка. Дълго разтрива кокалестите си пръсти, окапали от гнилота и забрава. Слънцето се усмихна,процеждайки летните си лъчи през пердетата. Истината изкриви устните си в облекчаваща усмивка, очите й злорадо блестяха, тялото й беше изцапано с кръвта от убийството на една дълго пазена тайна. Истината се приведе, смали се сякаш, падна на пода и стана тънка колкото килима. А след това се понесе - мина през цялата стая, пресече вратата, пресече големият коридор, стигна до входната врата и се провря в пролуката между пода и дървото. НАВЪН! Озари я възмездието. Тя се изправи отново, в целият си величествен ръст. Наоколо нямаше жива душа. В неделя сутрин всички спяха на тази тъй тиха уличка. Истината полетя, тя се понесе, оставяйки вятърът да я разнесе навсякъде,където тя би желала да бъде. А това ще рече - при хората, които трябваше (не че искаха, не че предполагаха) да узнаят.
Когато всичко свърши, тя се оттегли в покоите си. Тежикят похлупак на сандъка се хлопна над главата й. В същото време едно дете затвори току-що прочетена книга и изтича на двора, един старец падна от болки в краката си и не се изправи повече, млада жена пропадна в дупката на умопомрачението си и никой не се сети за нея повече, мъж на средна възраст се вкопчваше във всяка успокояваща мисъл за бъдещето си, белязано от проклятието на лъжите.
Луната не издържа на цялата тази глдека и самоубийствено скочи в черната дупка, намираща се на 10 000 светлинни години от нея.
Младият елен препускаше из гората и никак не подозираше за настъпващия апокалипсис.