познати са ми само неговите кръговрати във болката израснала като изчадие до Библия, признавам си, че проследявам мисълта му с последните си жизнени усилия. катеря се по утопичните му стълбици и неочаквано достигам изходи, но не решавам да изляза. проглеждам в тъмна стая и очаквам магически да светне крушка. удавник щом за сламката се хваща ръката му не бива да пропуска.
очакването е като частицата, която във водовъртеж се спуска
и ако има как да скочи от върха скалист,
и ако има как да скочи,
и ако има как
и
ако има
въртящ се свят под неизпозлвани криле - те ще летят към дъното
и винаги ще има кой да ги очаква.
Винаги има кой.