оставайки сам, в изолация със самия себе си, започваш да се страхуваш, а стане ли това си правиш сметка за приоритетите. Несъмнено по пътя винаги остават неоткъснати цветя, налага се да ги подминеш, защото там нещо свети, очаква те, пък било то е светлините на приближаваща се кола в пуста улица или на линейка или на нещо, което ще те събуди от унеса и не се знае тук ли ще се събудиш или оттатък или дали ще се окажеш в кома или ще потънеш в забвение в някоя канавка. Страхуваш ли се, или се вцепеняваш или действаш. А какво ако страхът ти харесва, ако напрежението те храни, ако сърцебиенето ти ти подсказва колко е реален ужаса.винаги има два изхода - с хора или сам, напред или надолу, с тълпата или върху нея.. все крайности. в глупавото самовглъбение, в съдраните от нокти ръце, в дилемите, в самото мислене на себе си е трагедията. и спокойствието не успокоява, спокойствието е за починалите, или поне за близките им част от общото утешение е спокойствието. отговора не е в напрежението, не е в бездействието, нито в спокойствието, не е в апатията, не е в колебанията и съмненията, нито в лутането между дали или. отговора лежи на дъното и чака гмуркането. някои все така само се взират с надеждата, че самото поглеждане в него ще помогне, но уви, трябва да е в ръцете ти, трябва да премине през преживяванията ти, през споделянето с други като теб, в самото споделяне се крие утешението, тласъкът може да си го дадеш сам, но не и баз помощта на други, защото както го правиш заради себе си, го правиш и за да бъде видяно и защото си част от някаква си общност , наречена кварталът ти или дори обобщено човечеството и в същото време си шепа прах в смъртта си. и дали е само износване и малко живот на белтъци сред други белтъци и дали накрая си отиваме само защото белтъците ни се вкисват, а здравите нямат нужда от аромата ни, дали биваме захвърлени от някой там, с неизвестно огромни сили, дали можем да се променяме или се променя само средата край нас и ние просто се нагаждаме. Да, отговорът лежи на дъното на себеопознаването, но почнеш ли да го търсиш, тотално ще затънеш. Дали пък не е в безгрижието и в простото оставяне на времето да мине край теб или трябва да се разтопиш във времето и да станеш история или да си настоящето за себе си или плановете на другите за теб или собственото ти бъдеще в твои ръце или в чужди, дали имаш нужда от свободата да избираш и по дяволите ако я имаш какво да избереш в свят на неограниченост толкова затворена и херметизирана в кутии с примамливи надписи - добро е, а какво знаят те за това кое е добро за теб, и защо всичко е пълно с толкова стереотипи и защо хората не вярват в чудеса и не вярват че са специални и са злобни, завистливи и озверени и обезверени и в какво да вярваш в кякакъв написан Бог или в себе си, обесен върху себепризнанията си за немислимото. дали да се закотвиш и да отстояваш докрай или да се движиш напред с останалите или назад с тях, дали изобщо да си с тях, да ги обичаш ли, когато не можеш да обичаш дори себе си, защото не се познаваш, а опознаеш ли се, няма да можеш да изпитваш, а просто ще знаеш преливащи факти и познанието ще те съсипе с нищожното си гигантско отчаяние. ....................