инжекции, болници, ревящи бебета, стари жени, говорещи как са изгубили мъжете си или цитирам "аз ако умра на него ще му е добре, но той ако си отиде, нищо няма да мога да направя". Ужасът на болниците и разговорите там и мястото, където можеш да заговориш напълно непознат относно здравословните си проблеми и той да прояви разбиране и да остане с усещането, че не е сам. Че кое му е лошото да си сам? Като че ли не можеш да се справяш и сам - можеш естествено, и то доста сносно, по-силна дума не мога да кажа, нещо като закърпване на вече овехтели панталони, вадиш, забиваш игли в тях, надяваш се още малко да издържат. Също като тялото ти, което неимоверно крачи към дупката.