празно ми е, думите ми са празни,
лицата им са само щрихи към тяло,
техните думи са шум,
а аз все гледам нататък,
но нищо не виждам, освен празно шосе,
през прозорците виждам празни сгради,
уж чисти прозорци, но нищо оттатък,
измит интерес и апатия,пуст кръговрат
от немислимост във празна глава.
щом затворя очи по-синьо е.
дали и в края на тунела ще видя
същия този небесен цвят
да ме посреща като заместителка на слънце?!
празно е от напразни опити
да се роди нещо изпълнено със съдържание..
**
дали се стреми малката животинка
да изгуби смисъла
като чупи краката си с бягство
и припада от умора
по време на най-силно слънцестоене.
избяга от клетката мисъл,
строшила с надежда оковите,
а те са били от недоверие,
а то се е родило от смачкване.
и си представям как гладя всяка мозъчна гънка с ютия
до пълна забрава, до гладкост и фин завършек,
за да има какво да се мачка.