назад, назад със съвършената усмивка,
разтапяща лимоновия чай,
далеч от моята обтегната обвивка,
недей разпъва струната за стон,
въздишка няма да излезе,
нито дори преглъщане.
не искам да преглъщам страховете,
дано разтапят се в конвулсиите на тялото,
дано обгърнат ме във топлата прегръдка
на неочаквания ужас
и да се скрия.
Недей да се опитваш да ме люшкаш
като новородено във бебешката люлка,
не искам твоите уроци за прозрение,
аз вече съм видяла и отвъд.
Отгоре ми се стича водопад
от неосъзнати все още истини
и излизам мокра на сцената,
докато ръкопляскат на предишния.
Звезден час, сама се прехласвам на себе си и
на творението си - броя си вече
отчетливо ребрата изтънели
и с пръсти мога да ровичкам там,
във разстоянията телесни
и да засявам убеждения
във десет милиметровите разстояния.
Да дълбаеш тялото си не е чак тъй трудно
и болезнено,
както изглежда по филмите.
Стига само да има прозрение
за измама
и ще бъдеш там, на първия ред,
за да опиташ от самонаказанието.