Деца

Нероденото ми дете
лежи на пода в стерилизираната стая,
а аз се чувствам толкова куха и празна
и мръсна отвътре.
Сред пособията на лекаря
маса плът - недорасла, неузряла,
се разлага от горещината на климатика
и мирише на кръв и вина.
От тавана ме облъчва светлина
и иска да влезе през очите ми
навътре в мен.
Но аз съм мъртва за тази надежда
и никое друго дете
няма да е така желано,
както това, което никога не е живяло.

Тя няма да достигне върховете,
нито ще си прави сутрешна разходка по поляните.
Не ще следи как децата играят
сляпа баба в края на улицата.
Тя не очаква, не общува,
следователно не влиза в конфликти
и не я разяжда отвътре
ни една хорска мълва.
Те не питат за нея и не я познават -
защото е паметна плоча.
Години наред я подминават,
а тя им говори
единствено с каменните изпъкнали букви
и с две години,
от които те си правят изводи,
че е живяла само четири лета
и не е била дете
като останалите деца
и не е пораснала с порива
да бъде пак на десет.