Стълби

Наблюдаваш ме
и смъкваш от мен
всяко съмнение за продължение.
Не съм гамен
и не се натискам за още,
не прося,
но пък ръцете ми
се хващат безпомощно
за дългото ти черно палто.
Потърпи още малко
си шепна на себе си,
а ти го разбираш като бягство
по срутените стълби
с изход табела "СТОП".
Инерцията ни повлича,
страхливо тича
и се дерат ръцете ми,
лактите ми - ожулени,
краката вече счупени.
А в пръстите нишките
на твоята дреха,
зад тялото ми
неистовото ти желание
да се върнеш обратно.
И моята слабост
и нужда
от хващане.
От задържане и обвързване,
вплитане на морски възел
и постоянно пресичане
на думите ти
като яйце в супа.
Така обичам да правя,
когато вече нямам тяло
и се рея в представите си,
че винаги ще го има стремежа
да се върнем назад,
ала по-силен ще е копнежа
да сме съединени
от останките си,
там където къщите
са вече само покриви,
изравнени със земята.