За моя мозък няма епруветка

Може да се перим,
крила да разперим,
да разговаряме
и с тези разговори да се отдалечаваме
от смисъла,
покрит с бял чаршаф.
А бихме ли посмели
да дръпнем завивките
и да видим разлагащото се,
което обличаме с бели, невинни дрехи
на девственото ни детство?
И искаме ли да е лесно,
като че ли не знаем, че е,
но се губи облакът от тайни,
от който старателно се нуждаем
и все не смеем да признаем,
че сме прости атоми
с електрически мисловни процеси,
загнездени сме на малка планета
и я обожествяваме
с названието "моя вселена",
придаваме й образ и подобие
на еволюирал мозък,
за да го затворим в епруветка,
когато успеем да го разложим
на максимално малки части,
за да имаме
най-удовлетворителните резултати,
но в биологията.
Нима е само тя?
За покривалото на смъртта
всяко въображение за отвъден свят
е като мокра клечка кибрит
при малката продавачка
и всяко преувеличение е маска,
за да унищожим скуката,
седнала в скута ни
и ядяща детеродните ни органи.