Паяжини

Във ъгъла на стаята, където светлините на смрачаване играят си със куклите,
във болницата със белите мрачни стени, с реклами на хапчета, обещаващи спасение,
в реката, отмиваща камъни, покрай която беднякът вечно безпътен, лови златната рибка,
ден след ден
със всеки изплъзващ се лъч,
застинала усмивка
и молещи ръце,
умират хора.
На улица извън града, разкрила голотата си и скрила чудесата на душата си жена,
във къщата с табелка "образцов дом", детето, плачещо на ръба на леглото си,
във кръчмата с оплюти от мухи прозорци, мъжът, възкресяващ своето умопомрачение,
нощ след нощ,
със всеки удар по тялото
и с всяка счупена в стената чаша
умират хора.
В училище, на последния чин ученикът, разперил свободата си пред свитото тяло на другаря си,
на пейката, издраскана със неприлични, несдържани надписи, лежи той, пропилял отсега животът си,
до сърцето й, заплашващ с удари по-силни от естествените нему, застинал споменът не ще да си отива,
час след час,
с всяка поета обида,
с поредната дупка в ръката
и със следите в сърцето
умират хора.
Ден след ден,
нощ след нощ,
час след час.
А те безразличните, безучастните, безпомощните,
обвинителите, съдниците, молещите,
обичащите, привързаните, очакващите,
излъганите, измамените и наивните,
наглите, безпощадните, грубияните,
свитите, прикритите, страхливците,
всички те...
Всички!
Не могат да я спрат,
не могат да я умилостивят!
Идва, отнема и си отива.
Остават сами,
безлични,
търсещи опора,
сила,
смелост,
истини.
Съсипваща душата,
убиваща тялото.
Смъртта в цялата й грозота.
Смъртта в красотата на преоткриването.
Смъртта в мицерията,
в болката,
в отчуждението,
в сближаването и откъсването,
в празнотата и безвремието,
във вкуса в устата ти,
във кръвта по вените ти,
във отровите, с които те пълнят всеки ден
думите,
храната,
въздухът,
водата...
Хората!
Смъртта, отнемаща и все така сама.