Шум от шут във вратата
и ненарушимо спокойствие.
Заскрежения прозорец пази
тихо спомените ми.
Аз все се взирам в него,
за да стопля небето с очи
и да спре да вали.
А усмивките ми са все там
запечатани на снимки
сред побелелите поляни,
при кървавочервените залези.
Когато твоите очи бяха ножовеге,
с които разкъсваше плътта на страниците,
които носех със себе си.
Защото беше време
да нарушиш сбърчканото спокойствие
и да погалиш избелелите усещания,
изписвайки ги целите с молив
от ненаострената страна,
където обикновено слагат гумичката.
Няма коментари:
Публикуване на коментар