Един откъс за доказателство

Странното е, че никак не е добре и все пак аз не спирам да се защитавам и така съм се вкопчила в себе си и съм се центрирала на средата на този глупав стадион, наречен моъ живот, който е наблюдаван от толкова много виртуална публика, а аз стоя там гола, само се прикривам с ръце лекичко, току виж не забележат това, което лъщи от километри. Наивността. Глупостта. Втъкаването на цялото ми днешно аз в изтърканите спомени. Като онази стара плоча, която един певец постоянно си пуска и връща в главите на хората чернобелите филми на отминалите им усмивки и им носи сълзите, че да, това време беше наистина хубаво, но вече не е там и по дяволите защо е толкова трудно да си откъснеш корените… тези корени които раждат същите тези бодли, забиващи се дълбоко в сърцето ти и капките кръв мокрят красивите думи. Всички тези тайни, морал, етика… Жени със шевове на устите, жени, които не умеят да кажат какво искат и винаги го увъртат и украсяват с какви ли не думи, жени подли и мерзки, които един ден ти казвата, че те обичат, а на другия ги виждаш подръка с друг и си мислиш, че искат да ти оставят впечатление, че са щастливи, жени, които разказват навсякъде за тъгата си, а после се оневиняват за грешките си, защото заради всичката тази тъга УЖ заслужават малко щастие нали. Като ги попиташ обичали ли са, ще ти кажат, че са страдали повече отколкото предполагаш, макар че за пореден път ги срещаш на улицата, усмихнати до корените на черните си коси. Жени, наречени нагли и лицемерни, жени, които толкова украсяват думите, а е толкова просто да кажеш едно мъничко “обичам те”, а те, онези, всеки ден влагат все по-голям смисъл в тези думи, като че ли трябва да има бариери, за да кажеш каквото мислиш. Да, и когато тези толкова заклеймявани жени пожелаят да ти покажат колко много държат на теб, ти се свиваш в черупката си, като най-големия егоист, а после се усмихваш на цялата мизерна публика, предполагайки как тя ще ти ръкопляска за проявеното внимание и съсредоточеност, за разума и уменията ти да преценяваш хората. Хората, но не и тези жени, които те обичат. Защото въобще не е трудно да излезеш и да се изправиш срещу тях, за да посажеш малко хладнокръвие и смелост, за да можеш да погледнеш в очите и да кажеш всичко онова, което е толкова лесно да се напише с проклетите бутони. Защото е толкова по-лесно да убедиш някой, че си готов да го направиш и в същото време да знаеш, че отсреща няма да поискат наистина да го направиш, защото болката е прекалено силна, за да я понесеш и в очите. И тези така заклеймявани жени се чувстват унижени не само от твоето държание, но и от наглостта, от цялото лицемерие, което им приписваш. Слабост. Като че ли ти винаги си бил силен. Като че ли и ти не си ходил да я гониш онази, онази жена, за която винаги ще си спомняш, когато слушаш “Истина”, жената, която е дълбоко стаената болка в сърцето ти и която проклетата публика вижда излизаща от нотите на китарата ти. Жената с главно Ж за теб, която ще търсиш във всяка друга. Какво ще кажеш тогава за жените, там отвън, надалеч. всъщност на едно такси разстояние. Жените, които чакаха на прозореца, обърнали гръб на тъмнината, на болката, жени, изпълнени с толкова много болезнена надежда. Жени, които не могат да си седнат на мястото, докато не ги жегнеш с някоя дума, за да се осъзнаят, че трябва да престанат най-сетне да ти натякват чувствата, които при теб отдавна отново са се върнали при твоята главна буква Ж. Тези жени със сигурност ще са на твоето място след няколко години и някой ще пише за тях същите редове, но те ще гледат с усмивка на живота, прикрита зад хилядите мазета, с прашните рафтове, с бутилките сълзи, нарезени по тях. Бутилки, които отлежават и стават все по-горчиви, докато накрая не решиш да ги изхвърлиш, понеже са хванали мухъл, или не решиш да разрушиш самата маза, защото нямаш друг избор, понеже може тя да те погребе в основите си, а над теб да се чуват шумните стъпки на новото, които никога няма да успееш да видиш. Какво значение имат всички онези съвети, всички тревоги, които отдалечават приятелите на тези жени от тях. Приятели, те се убедиха, че няма такива хора. Просто не успяваха да ги допуснат до себе си, играейки вечната роля на жертва, която да бъде съжалявана, която прави нещата сама по този начин, а после обвинява другите. И какво, пак се върнахме на изходната точка. Със всичките глупости и безумия, които са готови да те погълнат във бездната. Със всичките думи, които искаше да кажеш на твоята жена, но сега, а тогава не беше успял. Всичко, което някога си планувал да й кажеш, но тя си е отишла твърде рано и ти си отиваш твърде рано от всички останали, като че ли те имат вина, че ти отвътре плачеш, че китарата ти плаче. Всичко казваш на другите и си отиваш и си мислиш, че всичко е наред, но не, не е! Всички тези жени… бях аз…